научи ме да слушам джаз

Нарисувай я гола, чисто гола. София, душата си, тъгата си, самотата си, любовта си, празнотата си.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.

Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.

Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.

целувах, че те сънувам

Знаех си. Не. Не си знаех, въобще не мислех, че като зарежа разказа на Йовков и включа лекомислено и безотговорно компютъра си, вместо да поправям грешни задачи по математика (математика, която за малко щях да превърна в перманентна своя любов, която все още ми е слабост, но..), ще ми се случи нещо приятно. И че когато си пожелая нещо обичайно на обичайния 11:11, другото, което мина през ума ми, но не поисках, ще ми бъде поднесено след някакви си минути.
О, какъв хубав живот, isn't it?

Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?

Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.

търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.

искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)

"hahahahaha"

We're just ordinary people - ти и аз

"Гениалното остава в банята". Наистина ли е гениално обаче? Така ми се струва, поне докато нямам лист, докато няма къде да излея сапунените си мисли. Въпреки че откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

А това е най-изгубилият първоначалното чувство, което го е породило, пост. Един изсъхнал, без да го суша със сешоар, "без обяснения", "13 1741 49 67", "а tight little world", "You twisted little girl", "you never try new things", "три минути" (бившият ми любим етикет) и може би други пост.
Мисля, че е важно някой ден да се прочета и да се повлияя от себе си.

Не бях писала от толкова време. Един час. Есе по поръчка. Есе, което можех да напиша, защото повечето от думите ми са подплатени с чувства, есе, което трябваше да напиша, защото не е хубаво да губиш времето си. Есе, което написах и въпреки него не се почувствах задоволена.
Нека ви го споделя: аз съм малко себична.
Въпросът на деня е: Ще ме обичаш ли, ако спреш да си ми нужен?
Не знам дали има песен на деня, но ако трябваше да придам такава важност на някоя, то тя щеше да е Smiths - Please, please, please..

Знаете ли кое е красиво? Веднага след баня да опиташ да издухаш топлите капчици вода от гладката си кожа, а те никога да не излетят.

Знаете ли, че за да бъдеш добър учител, трябва много, много отдавна да си се научил да си позволяваш да приемаш, че някой е наистина добър в нещо? И да си така щедър да раздаваш съвети. Понякога хората не го правят. Хитро е. Но губи смисъла си в определен момент.

Знаете ли, че докато се къпах, го разбрах. Беше свършил душ-гелът и изборът ми се сведе до един сапун. "Сапун" може и да не е красива дума, но пък е поетична.

Най-глупавият, съществен или просто логичен и егоистичен въпрос, който си зададох днес, беше: проблем ли е, че не драматизирам?

Не обичам да експлоатирам драматичните реплики. Не обичам експлоатирането на чувства и изкуство с цел позиране, парадиране, изпъкване и създаване на нещо, от което нямаш нужда. Но пък обичам изразителните лица, поведения, гласове.. така нататък.

Омръзна ми да изкривявам думите си така, че да ги разбереш, постоянно да си мисля, че нещо ще те спре и няма да проникнеш в тях. Аз бих те разбрала и на японски, стига да искам. Не мога повече да се сверявам.

Дали пък гледането в очите не е надценено?

Не е правилно, не е правилно, когато се получава по такъв начин. Като да искаш да кажеш толкова много неща, като да знаеш от какво се състоиш, като да мълчиш дори пред себе си, разбирайки, че имаш какво да си споделиш. Но когато моментът за споделяне с друг човек, такъв, който се очаква да разбере, да хареса, да се впечатли - настъпи, думите да не паднат на точното място. Разбира се, може да се надяваш, че са отекнали различно в чуждия свят. Все още не знам дали нещата стават само когато сме сигурни, че са станали. Опасявам се, че не. Затова мисля, че мога да бъда, без да съм решила да бъда. И все пак вярвам, че ако си пожелаеш нещо на глас в 11:11 например, гласът ти трябва да звучи така, сякаш вече го имаш, ако наистина искаш да го получиш.

Страдам от свръхслух, който попива почти всичко. Събрала съм толкова мъдрости, толкова прости, сложни и накъсани изречения, родили се гениално, без създателите им да го осъзнаят. Хубаво е, че има хора, на които да вярваш. Хубаво е да спреш да очакваш отговори от себе си и за малко да се подпреш на нечии чужди. Когато си много уморен. И когато обичаш.

Тези, които не ме познават много добре, но с които се сближавам, ще ви кажат, че съм много общителна и непринудена.
Тези, които са с мен от доста време, ще ви кажат, че съм променена, все още общителна, но малко по-малко и по малко по-нееуфоричен начин. Просто тихо и наблягащо.
Аз ще ви кажа, че се казвам Весела и винаги мога да започна с това изречение, когато говоря за себе си, без да се чувствам банална. Харесвам името си повече написано така - Vesela - простете, филолози, писатели и други. И аз обичам българския. От много време не съм весела с малка буква, но това не означава нищо лошо (по-скоро съм щастлива и разни други прилагателни). Ако попитате мен, ще ви кажа, че ми се иска в общуването си повече пъти да звуча като човек, който притежава нещо, което няма, в 11:11.

Хубавото е, че днес балканският колорит някак цветно запълва кухините на деня и че от един кратък, но значителен период от време обичам България, тая някаква вяра в нея и в преодоляването на някои характерни национални черти. И това не се дължи на килограмите история, които, надявам се, след месеци ще знам.

Не е важно, че последните нощи заспивам насред нищото и ставам с изгорели от болка очи. Искам просто да ми остане малко време, за да ви разкажа една филмово-книжна критическа история.

За другото - някой път, когато успея да се заключа навреме и да изпиша всичките си сапунени мисли с всичките несапунени технически грешки, чакащи редакция.

Така статична, суха и недоспала съм, че се чувствам точно в Depeche Mode настроение. Не, не ги заклеймявам като такава група. Просто сега пасват.

След две минути, в 12:12, ще бъда смела. Не мога да драматизирам обаче. Smiths - Please, please, please.. (Знаете ли колко обичам "This is England"? Колко много.) Слушайте песента ми :)


За жалост, нещата не се получават така, както когато нямам къде да ги запиша. Толкова думи зарових, а така силно вярвам, че трябва някой да ги види. Аз съм малко себична, това е наистина ужасно, имайки предвид, че не драматизирам, нали?

We're just ordinary people. You and me.

Здравей, Маделин. Просто се отбивам

..за да видя как си.

Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.

Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.

Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.

Някой ще дойде и ще почисти.

Моля ти се, не умирай на 27. Обещаваш ли?

Някой е рязлял нещо върху снощноотпечатаната реч на Джон Клийз от погребението на Греъм Чапман. Някой си търси война.
Кейт Уинслет е на 34 от днес, а за нея и Джим Кери подозирам, че ще пиша съвсем скоро, но дотогава ще се правя, че не знам.

Есента удари писателите със свръхдоза мрак, промита и неумело концентрирана синина в небесните бяло-сиви петна, купчини мокри листа из празните паркове и следобедни разходки около църквата и къщите, облепени с некролози, намиращи се на пропадналата и изгнила улица до нея. Задави ги с торнадо дим, дръпна примката около гърлата им по тяхна жадна и мазохистична заповед и им изкрещя "Дръж!", докато гласовете им не станаха изтерзано обезобразени, разбити, смазани, замаяни.

И всички те се разписаха.
За дните и нощите си, за ежедневието, училището, университета, за новите риалита и новите им водещи по старите познати телевизии.
За ъндърграунд местата, които преди са пренебрегвали, за умопомрачително гротескните асоциации, които се пробуждат в съзнанията, щом очите зърнат сюрреалистичните скулптури в някоя влажна, празна и тиха неделя. За желанията, които ги задвижват сутринта, и за разлагащото чувство, че тези, същите желания, са започнали да линеят и са се изчерпали в очакването си.
Пишат за Деймиън Марли, понеже смятат, че светът ще се интересува, че е един от новите елементи в плейлистите им.
Пишат за спомените си, значителни и невзрачни, погледнати през чуждите очи; за детството си, издигнато в култа на миналото и чистото, за мечтите си, за невинността, която си въобразяват, че са притежавали, за хората, които са подминали или са ги подминали, за хората, с които винаги са имали възможност да взаимодействат по специален начин (защото точно това е безспорно важно и няма философ, който да ме разубеди), но не са се намирали на подходящото място, от което изгледът да им разкрие тайната, че някога ще съжаляват за пропуснатия шанс.
Пишат поезия, с която смятат, че трупат единици красота в полза на света, и тръпнат в очакване някой да ги открие.
Или пишат текстове на песни на последната страница на тетрадката по литература, защото поезията изведнъж им се е видяла безкрайно и неразбираемо отдалечена от същността им. Пишат текстове на песни и се чудят защо се опитват да се поставят на мястото на Смирненски (например), след като някога са се намирали наблизо. Явно някой им е отнел способността да си правят автопортрети в стихове.
Пишат за минутите, преди сънят да ги похити, в които, стиснали зъби и нокти, сурово белязващи дланите, отронвайки капки пот по челото, слушат песента, към която са се пристрастили, и се опитват да бъдат в реалността, не затваряйки очи, за да не потънат в нещо неслучило се.
Пишат за новите си навици, които от известно време са видимо утвърдяващи се и това ужасно ги обезличава.
Пишат за рисунките по кориците на другите тетрадки, които пресъздават мотива за апокалиптичната тежест на знанието и частичното осъзнаване, които водят до силно разклатено разбиране на света.
Общо-взето, да. Хората пишат.

И се молят другите хора да не умират на 27. Надяват се момичетата, които нито харесват особено, нито познават особено, да са добре. И им е малко тъжно за останалите, които, след като се изправят усмихнати и вдъхнат някаква стабилност и спокойствие у близките си, отново се сриват върху леглото. Този път може би завинаги.

Моля те, не умирай на 27 и се опитай да върнеш изпепеляващия яд, който ме гори, преди да заспя и когато излизам, бързаща и мигаща, защото всичките коли, които идват срещу мен, заслепяват с дълги фарове. Не умирай на 27 и аз ще запомня номера на колата ти. Не умирай на 27 и ще започна да пиша за нещата, за които не пиша. Не умирай на 27 и ще използвам думата "обичам". Не умирай на 27 като Джим Морисън и ще ти призная, че ми липсваше през цялото това време. Не умирай на 27 и сама ще те потърся, без да чакам знак, че няма да нараня достойнството си, ако го направя. Не умирай на 27 и ще ти разкажа колко харесвам учебника си по история. Ще ти покажа някои от нещата, които съм писала. Ще ти напиша писмо, ако поискаш. И с кадифена нежност ще те поправям, когато грешиш. Не умирай на 27 и с непоносими спазми ще се опитвам да сдържа ироничната си горчива усмивка или пък бурната течна смес от щастливи хормони, която едва успява да не прелее на ръба на плитката ми душа.
Не умирай на 27 и ще ти кажа защо пуша, усмихваща се и издишаща дим. Ще ти дам една от моите, а може дори да я запаля. Не умирай на 27 и ще те накарам да слушаш някоя песен, която харесвам. Ще гледам филм, който ти ми препоръчаш. Ще ти звънна за рождения ден и ще ти пожелая нещо с доловимо специална честота на гласа, а ако те видя, ще те прегърна по различен от предишните начини. Не умирай на 27 и ще стъпча принципите си, ще претопя решетката на килията и ще пиша за нея или доволна ще замълча. Не умирай на 27 и ще се чувствам виновна, че предаваш някого, че предаваш и мен. Не умирай на 27 и ще загубя лаконичната искреност, която напоследък ме е омотала, ще споделя някои от тайните си, а с теб може би ще споделя две от трите си минути на ден. Ще бъда такава, каквато искам и трябва. Не умирай на 27 и ще направя това, за което и преди си ме молил. Ще споделя с теб нещо, което обичаш. Не умирай на 27 и ще ти вдигна скандал, а накрая ще се пръсна като хиляди конфети истерични и момичешки сълзи в утехата на топлия ти дъх по кожата ми, галещ я с успокоителни шепоти. Не умирай на 27 и ще те гледам сякаш нямам нужда от теб. А после ще ти докажа това, в което едва ли ще се усъмниш - въпреки че умело се маскират в актьорска игра, хората са уязвими.
Не умирай на 18, 19, 20, 21... Нито пък на 27.
И знаеш ли, ако не умреш до или на 27, съществува някакъв малък, адски малък, но все пак вероятен шанс и аз да имам пръст в това. Не знам обаче дали ще ти го кажа. Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25.

Dance you fucker, dance you fucker

Don't you dare
Don't you dare

Investments and dealers, investments and dealers.
Cold wives and mistresses.
Cold wives and sunday papers.
City boys in first class
Don't know we're born little.
Someone else is gonna come and clean it up
Born and raised for the job.
Someone else always does always pick it up.
Get over, get up, get over
Turn the tape off.