А95

Карам към Дружба през Младост.
Карам и се нервирам, слушам музика и всички пред мен ми се струват бавни. Гледам как стоповете им светят в червено, спирам, чакам, не чувствам нищичко. Чудя се само аз ли трябва да карам към Дружба, или някой трябва да кара към мен.
Вече няма никакво значение.
Искам да се изчистя от цялата тази гнус, да върна една книга и една риза и повече никога да не ме занимават.

Не съм ядосана, не съм разочарована, не съм тъжна дори. Ако бях тъжна, емоцията щеше да има обаяние, щеше да има синьо-лилаво сияние, щеше да мирише на пролет, щеше да е октомврийска вечер, празна и широка главна улица, осветена от червени лампи, кестени, хлад, мълчание.
Но не е. Не е празно. За жалост е нещо между тъпо и отегчително. По друг начин не мога да го опиша.
Тъпо ми е, че трябва да карам към Дружба, но не искам да отлагам и решавам да свърша работата, за да не се занимавам някой друг ден.
Карам и си мисля, че страстта и яростта, незадоволени в някакъв срок на годност, отминават, изветряват, миришат на лошо и искаш просто да се отървеш от тях.
Затова карам, колата се раздрусва от неравности по пътя, в този момент малко се ядосвам, "нищо добро не ми носи която и да е среща с теб..", заставам зад някакво такси, това трябва да е пресечката, давам мигач и завивам, после се озовавам там, където трябва.
Гледам блока, висок, тъмножълт, препикан, като урина на болен човек, малко тъжен и мизерен по начин, който бих нарисувала. С цветята по кривите прозорци, ръждясал и цигански, претъпкан, кичозен. Само той ми харесва. Напомня ми за Воев, Дружба ми напомня за него. Но това е всичко.
Чакам отегчена, с леко мазна коса и голи рамене, чакам да ти върна всичко - ризата и книгата - да запаля и да тръгна, без да погледна назад в което и да е огледало. Дори цигара не искам да изпушим.
Връщам само книгата, гледам настрани, бързам да си сложа колана, но ти се качваш в колата с бутилката си мастика,гледаш ме от задната седалка, говориш ми, изричаш думи, които не чувам, пипаш ме, стискаш китката ми. Откъсвам се с отегчение, всичко е с отегчение, не тъжно, не болно, не грозно, а прекалено изтъркано. Оставям ти любимата си запалка за спомен, нали е последната ни среща, ти я чупиш, качваш крака си на колата, на мен ми е все едно. Искам само да си ходя.

Прибирам се, паркирам, след десет минути пак карам към Дружба. По задължение. Вече съм ядосана, но трае кратко. Връщам ти друга вещ, само вещи, празни, грозни. Криво ми е само за това, че ако това е последната ни среща, то тя ме натовари, обремени, но не и развълнува. Криво ми е, че ако трябва да те запомня така, няма да има и капка от онова, което някога съм сравнявала с любовта си към Нова Генерация. Няма да има кестени, няма да има октомври. Ще бъдеш джойнт, мастика, мръсни боксерки на земята, празното прибиране, докато слушам "Момчето, което говори с морето", още безброй празни моменти и една риза.

Останаха ми номера на коли и сънища със страшни мъже, които заравят лице в бельото ми. Сънувам летни следобеди в малки градчета, бараки, пълни със сено, през които преминавам безплътна. Сънувам, че летя и гледам селските къщи и вдишвам от аромата на някое отдавна отминало лято.
Сънувам, че страшни очи ме гледат, докато се къпя.

Останаха ми само номера на коли. Ламарини.
Не съм пушила от една седмица, не ми се пуши.
Ако бях запалила с теб, щях да ти оставя частица от себе си, но не можах.


Понякога, докато карам, мисля, че ако се засечем, или ще се гоним, или единият ще иска да избяга.
Напоследък, щом стане жълто, изхвърчам и бягам напред.
Ако се засечем, сигурно ще избягам.

Тази година е за даване и връщане на книги. Върнеш ли и последната книга, всичко свършва. И никоя риза не може да го промени.

2

Горчива съм и ми е горчиво. Пълна с горчилка, ей така, изневиделица. Малко хора подозират, че мога да бъда такава.

Иска ми се вече да не се извинявам за нещата, за които не съм виновна, иска ми се да не се чувствам виновна, дори когато имам лоши мисли. Понякога е неизбежно, понякога е здравословно.

Ще замълча и ще пия тихо. Не много, но тихо. Ще пуша цигара на терасата, ще се усмихвам, няма да правя очевидни намеци, няма да загатвам мънички драматични сцени. Няма да късам чорапогащници, няма да пея любимите си песни. Представям си всичко това в една квартира в Гоце Делчев, не знам защо там, една полупразна квартира с хубава секция без книги, с чадел в найлоново пликче, с много огледала. Ако в такъв момент някой пусне любима моя песен, а аз се заставя да мълча, сигурно в мен нещо ще умре. Всичко ще е тихо и обикновено. В момента не искам никой да знае какво обичам, какви дрехи нося, кога си лягам, каква музика слушам, кой цвят ме привлича и така нататък. В момента искам никой да не знае нищо за мен.
Но някой ще знае поне малко.

Цяла нощ чакам финалния епизод на "Отчаяни съпруги", легнала накриво със стягаща болка в слепоочията. Цяла нощ чакам и си припомням какво беше онова чувство, което отдавна бях оставила назад. Бях предвидила, че може пак да го изпитам, с тежки усилия щях да го опиша смътно, но сега съм бясна.


Чувствам се като пътеводител и едновременно с това се чувствам обрана и изсмукана. On the other hand се чувствам и изнасилена. Все хубави усещания.

Ще замълча и ще кажа на всичките момчета и мъже, които познавам и са ми поне малко близки, да не ме докосват. Когато съм ядосана, това често е малката ми мечта. Да изръмжа "Не ме пипай. Стой далеч от мен".

Като изключим всичко това, в момента има двама човека, на които не мога да съм ядосана. Единият е моето високо момче (на него не знам дали ще ръмжа, не знам как въобще поддържам мозъчна дейност след последните 20 часа), другият - мама, която има рожден ден.

Напоследък често си мисля "колко много обичам мама".

стари, стари чернови

не мога да заспя. не защото той хърка, а просто защото съм спала достатъчно. гледам радиото в тъмнината. часът е 1:43. не мога да заспя, но не искам да го будя. отивам в банята, мия се. връщам се в тъмната стая, мажа се с лосион за тяло. мисля, че ще е хубаво да се намажа и да заспя с тениската му, за да му мирише на мен, докато е на работа. но не мога да спя с тениски и я събличам.
вървя с пръсти по рамото му и му прошепвам "не мога да заспя". той измърморва нещо и ме прегръща още по-силно. решавам да не го тормозя.
малко по-късно заспивам.
на сутринта ме пита защо не съм го събудила.

сега ям лешници, пия сок, ще запаля цигара, гледам 56-ти блок, минава някакъв бус с надпис "Родопея". чудя се защо не ме боли при вида на всичко това. сигурно е заради слънцето. и донякъде заради силната прегръдка. пускам си знаете коя група и започвам да чета разни стари и прекалено сантиментални текстове.

06.07.10

кой ме научи да обичам?

04.08.10

Само загрявам или се връщам към писането. Имам нужда да документирам почти всичко, което витае в дните ми, всичко, което отчетливо се случва.

След като слушах достатъчно пъти "White flag" на Dido, ми се иска: 1. да не се чувствам фанатично, защото не искам да се примиря; 2. да слушам Dido до срастване с музиката й.

Трябва да решавам листовки (които са интересни и изгелждат почти лесни) и да подредя бюрото си, трябва да премахна бъркотията под сгъваемото легло и да изчистя чекмеджето си, да изхвърля цялата ненужна хартия и да пречистя за малко тази стая, защото е толкова мрачна и задушна, че ми се повдига от нея.
Тази стая трябва да преживее малък катарзис. Не знам дали защото през деня живея наполовина, или не съвсем съзнателно, или защото вечерта ме прави най-жива, но тази стая е прашна и мъртва. Обичах да лежа на килима, докато отлагам да отида в банята 15 минути, когато се прибирах почти сутринта и се опитвах нашите да не разберат, че си идвам толкова късно. Тогава просто се прибирах, за да заспя и за да напиша някой смс, преди да заспи и той. Нямах време и желание за компютри. И не че през деня това желание се излюпваше от светлината. Желание не се появи, освен ако не знаех, че няма да говоря с някого, с когото искам. Сега него го няма.

А на мен също ми се ходи на море. Но ме влече към Бургас. Дали заради Дубавора (Студените нощи, които ме нараниха), дали заради представата ми за черно-бяла тъжна гара и Нова Генерация, дали заради Дубарова отново, или пък заради всичко, което съм слушала, чела и виждала относно Бургас. А може би защото е на юг. А на юг в България всичко е по-хубаво, по-топло, по-близо, по-възможно.

Ходи ми се на море, но все още съм в мрачната си стая и не спирам да се връщам към миналото лято. Не знам какво стана, но от снощи съм на вълна миналото лято, което въпреки че беше хубаво, не би могло да стъпи на малкия пръст на сегашното. И все пак ми се струва невероятно важно, погледнато през призмата на спомена. Струва ми се голямо и вярвам, че е така, защото аз съм такава. Защото аз обичам да знам как всичко е започнало. Обичам да ровя в отношенията, във връзки и в събитията, в миналото, за да разровя с пръчка еволюцията, за да видя кога всичко е започнало, какви са били предпоставките, причините, поводът. Интересувам се и опитвам да си представя как в България се е зародила ъндърграунд музиката, как в България са се появили първите наркомани, как са се разраствали субкултурите навсякъде. Искам някой да ми го покаже, когато е бил малко момче, все още неразядено от собствената си слабост, от опиатите и от алкохола. Искам да си го представя млад, посягащ към различната музика, искам да хвана нишката на мислите му и да видя как е успяла да го отведе до този крах.

Искам да проследя и себе си в миналото и да разбера кога точно съм била готова и кога всико е покълнало. Искам да проследя себе си и да направя дисекция на всичките си проекции, за да знам страх ли ме е, или съм смела. Искам да се оголя като кабел, да се посоля със сол и да се разтопя като гол охлюв - тези представи сякаш винаги предлагат облекчение и пречистване, а дори не съм сигурна, че е така. Не съм убедена вярвам ли в катарзиса и започването на чисто, или не.

Сега трябва да се върна към "18% сиво" на Захари Карабашлиев, защото в тази книга се говори за марихуана, промяна и любов. Говори се за времето преди двадесет и първи век, а това възбуждата възпаленото ми въображение. обичам да си представям близките 30-40-50 години черно-бели. И всъщност странното е, че 60-те са ми цветни и хипарски, морски и с оражневи коси, сигурно заради Венис Бийч. 80-те са сиво-синьо дъждовни, бунтарски и пост-пънк. А всичко в България, когато и да било, преди сама да съм го запомнила, виждам черно-бяло.


Затова ще се върна към книгата, защото макар в нея да има и екшън, на мен ми се чете за любовта, за устните й, за очите й, за настръхнали зърна в "бледосиньото призори" - ето това е красива картина. Чете ми се за тези неща, защото аз също вярвам в красотата, she believes in beauty, she's Venus as a girl :>, аз също вярвам в нея, вярвам в красотата на думите, на текста, на сценариите. Затова мразя и хората - защото в най-силните моменти успяват да видят отстрани ситуацията и да я преценят като шедьовър. Защото в един момент плачат, а след като сълзите им засъхнат, те могат да ги видят изписани на лист.
Затова мразя хората - защото, когато нещо важно за тях виси на косъм, те протягат ръка към друго. Затова мразя хората - защото са научили правилата на живота, заюото знаят, че всичко отминава и че с всичко се свиква, знаят, че не са незаменими, знаят как да манипулират, знаят кога идва време да забравят и се примиряват. Затова мразя хората - защото разбират, че така трябва да бъде и отпускат примката. Затова мразя хората. Затова, затова, затова.

Затова мразя хората - защото могат да се събудят съкрушени, а след това да действат така, сякаш нищо не е станало. "Ако не искаш да правиш нещо, не го прави", ми казаха веднъж.

Седя пред компютъра в мрачната си задушна стая, вентилаторът постоянно огласява сгърчената от топлина тишина и си те представям. Като "This is England", като препратка към наркоманското начало си го представям, обръснат и с обица на веждата - как слуша някакви групи, може би все още необикнал Доорс. Ужасно банален и предвидим в мислите и в намеренията си, но същевременно ужасно различен в различността си. Представям си го в къщата му - не старинна и огромна, а голяма, неизмазана и недовършена, почти занемарена и обрасла с какви ли не растения, утопична със спокойствието, което лъха от нея, а ако беше някъде близо до река, може би щеше да е раят.

Представям си го още малък и си представям себе си - счупена и крива. Не си спомням, защото беше отдавна и бих могла да възстановя само разни откъслечни части от тази вечер, но си представям притеснението си, представям си как съм се презирала, когато съм открила, че не мога да изразя чрезс думи колко съм специална, защото може би не съм. Представям си него, опитал и видял вече много, тривиално и уникално различно, представям си нашата среща, която и тогава сигурно съм опитала да анализирам. И сигурно съм смятала, че самата престорена романтика, мястото и съчетанието на хора - на мен и него - са престорено филмови, че тези сцени са нагласени. Но истината е, че сега вярвам във филмовия живот повече от всички, обичам местата почти колкото него и нищо романтично и казано с някакъв патос не ми изглежда като жалък опит да доближиш съществуването си до филм.



20.08.10

Снощи под душа осъзнах, че навярно никога не бих могла просто да приема някакъв модел на поведение, който ми изглежда правилен и добър и да се оставя да бъда някаква. Осъзнах, че макар сега да не е така фрапиращо въпросителен, животът ми винаги ще търси нещо, или по-скоро аз винаги ще търся нещо и няма да мога да се спра. И за да не словоблудствам излишно, мисля да продължа по друг начин.


25.10.10

Кратко включване от мен.

Слушам Джеферсън Еърплейн и лаптопът вече ми писна. Драскам щрихи по голо женско тяло, защото обожавам да рисувам жени. И не знам защо усещам тази си страст като ужасно женствена. Намирам за прекрасни да рисувам тела без излишни детайли, гърчещи се в буреносните следи на графита. Докосва ме.


22.11.10

димът ми протяга ръце към небето,
не мога да пуша, щом пада ниско таван
никотинът затяга в тъмни обръчи сърцето
и издишам с наслада, без да искам да знам

11.12.10

Искам да съм по-ентусиазирана.
Да няма значение това, че пиша под флуоресцентна лампа, да няма значение, че трябва да мета, подреждам, мия чинии. Да няма значение, че имам хиляда неща за вършене, че се чувствам като затворник от два дена насам. Да няма значение, че изстъргах гласните си струни с кашлица, да нямат значение тези дребни неща.

Напоследък съм умерена и лаконична. Не съм изгубила вяра. Не съм, но достойнството и реализмът ми пречат да хвърча в облаците. Не съм изгубила вяра, но съм изгубила онзи тласък, който превръща едно нелогично звучащо изречение в дълъг текст. Изгубила съм инерция.

Плаша се, че ще порасна. Виждам го в абзаците. Всички тези текстове, разчленени на хиляди абзаци. Побъркват ме. Толкова са подредени, ясно оформенти, откъснати.

Искам да излея всичко, копнеех да излея всичко от края на юли, докато оставях още и още да се трупа и да надвисва като лавина. Но не и не, и не.

Страхувам се, че ще спра. Ще спра да вярвам. Заради вслушване в съветите на по-възрастните, заради някаква умереност, незнайно как проникнала в мен. Не знам.


научих се да чувам думите различно
да виждам корените им във гласовете,
нюансите на интонацията,
зората на цивилизацията.
и някакси успявам
понякога да разчленявам
света на много просто срички,
макар по-късно все да ги отричам.
научих се да виждам през очите на останалите,
да гледам отстрани, залисана в мълчанието.
това ужасно трудно ме убива,
не знам как всяка нощ заспивам,
от порите, от всичките ми кухини
излизат неизречени послания,
моменти за споделяне,
сълзи за

27.12.10

По дяволите, чувствам се стерилна.

Не е заради снега. Той си вали и вали, вали и затрупва колата, която е паркирана в двора, вали и затрупва плановете ми, вали и затрупва въздуха ми. Поне е красив.

Свалям слушалките, свалям очакванията, свалям гарда. Примирявам се със старата клавиатура, старата атмосфера, всичко, което за малко бях оставила в миналото, и го приемам временно.
Опитвам се да накарам пръстите си да свикнат с този ритъм, с тези клавиши, с тази температура, с тези нюанси на светлината, с тази височина на стола, с тази големина на монитора.
опитвам се да свикна с гледката навън, опитвам се да

29.12.10

Не намирам сила да харесам хората тази вечер. And I don't want the world to see me 'cause I don't think that they'd understand. Прибирам се тук, както правех много отдавна, когато си мислех, че никой няма да види. Тъжно е, но понякога е толкова по-лесно да кажеш всичко пред непознати.


15.01.11

нека бъда твоята Арлина

ще заживея в свят без магазини,

16.01.11

Мисля, че загубих девствеността си няколко месеца, преди да я загубя наистина. Захубих и пътя, и ясните желания. Дневната светлина замених за нощната, а познатите - за непознатите.

20.01.11

недей да ме обичаш, аз съм мъртва
към хората отдавна не изпитвам чувства
в изкуството съм впила жадно нокти
и се опитвам, но не мога да го пусна

21.01.11

Таваните са мойте небеса,
килимите са моята земя.
Ковчегът на една задушна самота.
Стените ме задържат да не падам
и все пак в този свят на безопасност страдам.
Мелодиите вият като вятър,
а лампите изгряват и залязват.
Пердетата рисуват ми полярна нощ
и на света не знам да съществува мощ,
която по-усърдно да разбива
останалото в мен красиво.
И затова, когато грозните слънца угаснат,
аз си мечтая за мига прекрасен,
във който с въздух ще се умъртя,
черупката ще разруша
и ще изляза, ще изляза,
без път, посока, ей така,
за да се срина без защита,
без безопасност, без да се опитвам
да се подпирам на някакви бездушни стени,

23.01.11

на фона на международните отношения, сложните системи и механизмите, вникването в основите на процеса, в движението на зъбните му колелца и траекторията му по дългата пътека на историята, се питам и се надявам да има необяснима красота, несломима и неопределима вяра, любов, неманипулируема и единствена

не може всичко да е игра на шах

26.01.11

той я обича чиста и уморена, обича я искрена и тиха, мистериозна и властна, но все пак малка и невинна. той я обича раздърпана и порочна, крехка и легнала. той иска да я боли, но я обича

боже, той я вижда някак художествено, а тя се вдъхновява от това и иска още, още любов

тя го обича мъжествен, тя обича да мирише на парфюм. тя обича да издиша дим в лицето й, тя обича скулите му, обича шофирането му, обича мъжките му маниери, харесва ума и проницателността му, обича студените му очи, пронизващи само нея, момичето с красиви и болни мечти

не искам да те губя, не искам да те атакувам, искам бавно, без да се загубим, един към друг все да пристъпваме.

дали ще ме намериш във цирка на един живот?

29.01.11

и всичките цигари на света не могат да ме омърсят така, както ти успя

аз никога не й простих, че беше нова като пролет, меланхолична като есен, студена като зима и млада като лято. аз никога не я рабзрах, защото никога не пожелах.

косата ми ще се разсипе по мъжките ти рамене
и в тях ще затупти по едно ново мъжко сърце
и ще почнеш да пулсираш,
и ще се молиш да умра,
защото в мене ще намираш
и живота, и смъртта.

помня и един смс, който някога исках да изпратя, но не го направих. гласеше: чувствам се по-празна от теб, след като си се изпразнил в устата на някоя курва.

май съм се променила.

Мама, папа, прости

Червено и черно. Много късно. Много тъмно. Много силно.

трето, пето

Ако не успея да стана за лекция утре, ще трябва да се сърдя единствено на себе си.
Съвсем списъчно запечатвам малко от цялото. Дано да има смисъл.

1. Облях стаята си в червено.
2. За първи път помислих, че ме преследват, и мога да кажа, че май наистина ме преследваха. А аз се запознах с преследвача си.
3. СУ е моят втори дом и ако продължа да успявам да ставам рано, ще продължи да бъде. И ако не се случи нещо с колата.
4. Която между другото днес взех от един сервиз, т.е. - предаде ме.
5. Обзела ме е faith crisis, гледам да не мисля. Повечето от нещата, в които вярвах, сега ми се струват много далечни. И не мога да си ги представя. А това е плашещо, защото аз се движа на големи дози въображение, които по-късно ме извеждат до сбъднати мечти.
Сега не се получава. И гледам да не мисля.
6. Изгледах прекалено много Отчаяни съпруги и въпреки че последните два-три сезона (+ осми) не са блестящи, това е един от най, ама най-добрите сериали евър.
7. Студентски град се променя в очите ми, вечерите се променят.
8. Онази сутрин карах с мисълта, че ще умра в един ужасен дъжд, и нямаше къде да отбия, и нямаше как да спра в ужасното задръстване, затова се опитах да не съм глупава и страхлива и си пуснах музика, преди да умра.
9. Разбира се, не преодолях целия си страх, което малко ме ядоса. Или не съм достатъчно смела, или просто е прекалено рано.
10. Не се сетих за една песен от Arizona dream навреме и се почувствах като ученичка, която е почти убедена кой е правилният отговор, но не смее да вдигне ръка.
11. Пих бяло вино и уиски на едно място, което скоро ще бъде празно.
12. Тази година вдигам телефоните си повече и по-рядко пренебрегвам хората.
13. Ходих до ИКЕА два пъти. В началото бях еуфорично настроена, след това ме засмука този гнусен корпоративен студ.
14. Имаше период, не много дълъг, но все пак период, в който бях ruthless. Sometimes you have to be ruthless if you want something beautiful to keep growing.
15. Чета Милена Фучеджиева.
16. Ще се размина с една постановка, на която много ми се ходи.
17. Трябват ми чаши за вино.
18. Боядисах се. Отново.
19. Все още ми е неудобно да изхвърлям боклука си по средата на нощта и въобще да излизам тогава.
20. Изтеглих си Californication, гледах малко и чакам да се очаровам, защото засега не успявам.
21. Един боклукчия в Докторската много ме зарадва.
22. Спирам да мисля и така нататък.

and I pretend to pray

Последният път, когато бях в църква, просто не успях да се помоля. Не знам колко религиозна съм, но преди, като бях малка, страшно се страхувах от разни работи и се молех. Не знам каква параноя ме е гонила, но докато мама простираше късно навън, аз я виках. Понякога дълго не ми отговаряше - тогава се плашех с ужасни мисли. И се молех.

Сега пак се моля понякога, научиха ме, че е хубаво да бъдеш и смирен. Тати ми го е казвал няколко пъти, когато съм проявявала ужасна самонадеяност. И всъщност е така. Понякога просто притихвам и пускам всички очаквания, цялата си увереност и самонадеяност и оставам чиста и смирена. Хубаво е.

Някакво подобно усещане ме изпълва в църквите. Заради красивата светлина, тишината и мирисът на восък. Мъничкият ореол от топлина около свещите. Дарените стотинки. Изрисуваните тавани и стени. Гладките стъкла на иконите. Заради това глупаво интуитивно чувство, че винаги ще съм благословена. Благословена с любов. И че ако има Господ, той ме обича.
Откъсвам се от другите и притихвам. После просто се моля за това, което толкова искам. И толкова силно вярвам, че ще се случи.

Последният път обаче не можах. Гледах иконите, запалих три свещички, но в главата ми звучеше само "Много съм обидена".
И пак, и пак, и пак. "Много съм обидена". Реших да не насилвам нищо, както напоследък ми се струва правилно. И не се помолих. Съвсем егоистично.

Мога да се моля за останалите, наистина им желая купища хубави моменти, щастие и така нататък добрини и светлинки, за които те си мечтаят. За себе си оставям празнота. Трудно ми е. Знам, че когато формулираш дълго и прецизно желанията си като закон, който да не може да бъде заобиколен, шансът да се сбъднат е малък. Не насилвам нищо.
Нямам много избор. Поне сега, в този момент. Така ми изглежда правилно.

нещо в мен умря

You give me three cigarettes to smoke my tears away

Всичко мина добре, се надявам силно. Най-накрая мога да пиша, мога да се снимам, мога да оставя сърцето си да препуска, без да се мъча да го укротя с безсмислено тананикане наум. Защото снощи се блъскаше в гърдите ми и за един момент наистина помислих, че просто ще спре и това ще е безславният ми край.

Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за



и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.

И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.

Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.

Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.

Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.

I was five and he was six.

наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.

с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи

трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години


Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.

Oh, how lucky one girl can be

Любовта е парченце от ада, агония, страст, физическа болка, счупени запалки, сцени, сцени, преждевременно приключили телефонни разговори, шамари, разкопчани ризи, прибързани и предварително планирани груби реплики, приближаване и отдръпване, извърнати глави, топлина, лъжи или пък не. Нещо красиво, което не трябва да се чупи. Още текила, още цигари, мокра трева, в която всички са пикали, а ние лежим някъде там. Не искам да съм нежна. Щом това коства толкова много.

Спрях да пея, спрях да рисувам, да пиша също. Гласови записи правя рядко или пък ги правя толкова уморена и капнала, че после не мога да се разбера.

Чета все още, слушам музика и крещя с нея, скачам и се потя, нося рокли, къпя се, мажа се с лосиони за тяло, търкам се с утайка от кафе, суша косата си, слагам си парфюм, оглеждам се и търся блясъка в очите си. Не се оставям да увяхна.

Мъча се да се облагородя, съзерцавам звездите, накацали по голямото небе в двора, търся две съзвездия и си измислям някакви неща, които вероятно ще се случат, ако ги открия.

Пия текила с много лимони и й се мръщя малко по-малко, а след това вече съм свободна - красиво шоколадово момче ме носи като булка, аз се възхищавам на силата му и знам, че няма да ме пусне.

Преди седмица и нещо паднах от друго момче доста болезнено. Тече много кръв, аз плаках, но звучеше като смях. След това промих раните си и пак седнах в същото момче. Бяло вино, цигари и две (или три) нищожни глътки мастика. Не мога да оставя нещата да се случват някъде далеч от мен. Макар че понякога се налага да изчезнеш.

Изчезваш в презумпции и фикции, във всички дълги и предълги юридически определения. Изчезваш, преглъщаш тъпите си разбирания и те няма.

Някое красиво момче те носи, други красиви и не чак толкова красиви момчета седят под лампата на входа на детската градина при полицията. Голи до кръста. Разливам бира и умирам от смях. На гърба ми правят списък с покупки с червен молив за устни. Въртят ме във въздуха и пищя.
Това помага.

Тръшвам се в тревата със синя дантелена рокля и вместо да крещя и да проклинам, говоря нормално. Говорят ми някакви неща. Красиви. Изтощена съм. Изтощени сме. Вече не знам кога тези неща са истина.
Искам си покоя. Онзи прекрасен покой. Поне за малко. Това трябва да ни дава крила, не да ги реже.

В малко неща вярвам и дори не мога да ги формулирам. И в Господ вярвам, но не знам дали той намира желанията ми за наистина нужни.

В силата си да превърна нещо ужасно грешно в капчица от рая, не знам дали вярвам.

Истината е: липсата на апетит, световъртежът, сънищата, умората и прераждането вечерта са романтични. Другата истина е, че в такива дни не трябва да се мисли. Бурята щеше да изкорени черешата в двора. Не успя, но пък бутна оградата. Сънувам урагани, болките на приятелките си, своите болки. И други работи. Ромео и Жулиета забравиха какво се случва в сценария. Парите ни излетяха за алкохол и за цигари.
Една мъжка глава се заби бясно във вратата под гореспоменатата лампа, може би от ревност.

всичко се обърка
в кръв и хаотични ситуации
преглътнати сълзи
да те жадувам аз,
сбогом, дано си щастлива,
наздраве за това, наздраве за онова,
утре, далече от мен,
за нищо, нищичко,
друга любов, по-красива,
(отново, отново със теб)
някой ден

нещо мъничко умря
не мога да предскажа дали от него ще поникне още по-голямо и красиво растение от същия вид.

как мислиш, виждам ли в бъдещето,

mon amour?

или съм просто пияна

I can't do this alone

Не мога да пиша без кирилица, не мога да дишам, без да искам това, в което вярвам. Така просто и смешно устроена съм. Един голям предразсъдък, слушащ най-любимата си спряла песен. Едно момиче с черен клин и бели сандали, пълно с текила и потушени или мъртви мисли. Едно същество, захвърлено в най-тъмната беседка на Вселената. Едно момиче, което пищи.


Което не ядеше, а сега яде. Което обича бяло вино. Червено за зимата, бяло за сега. Това е целият кръговрат. Бяло вино, някое докосване, неочаквана вибрация, толкова жалък, жалък път. Да знаеш ти живота как обичам. И колко мразя да е празно.

Пея си наум. С текила в душата, с писък на устните, писък, трептящ по гласните струни. И искам да плюя. Светът не е чак толкова грозен, че да си сложа очила.

Господ ме наказва, а аз се смея и пищя. По-добре само моето сърце (ако може) да бъде разбито, отколкото още четири. Няма да изям цялата храна на света, но ще изпия цялото му бяло вино.

Простете ми, не съм полудяла, имам въображение, но не чак толкова засилено, че да ме завлече натам. Просто спирам и. Всичко ще бъде наред.


яловбомвою

и нека

този път наистина започна да гледам филми отново.

липсва ми. слушам музиката от финалните надписи на "A single man" и наистина откривам това чувство, след като си гледал филм. особено чувството след хубав филм. някаква едва доловима усмивка се изписва на лицето, лека топлина отвътре и усещането за реалната температура навън. тишина и леко опиянение. толкова е.. красиво? а за красота копнея прекалено, за да я откажа.
от една страна, е просто още един начин по-който да полираш плоското си его, да изваеш от сноба у себе си артист и ценител, да се наречеш някакъв и да ти се стори, че душата ти току-що е преминала през ню експириънс и се е обагрила в още един цвят. красив.
от друга страна, наистина поемаш частичка от нещо. друсаш се с изкуство или с претенцията за такова. друсаш се. подхранваш менталната си суета, нали живееш за красота.
красота и л*бов, но тази дума се цензурира, защото споменаването й я прави пошла и тривиална.

вероятно е фикция, сигурно е само в главата ми, но ако не бях гледала филм, нямаше да пиша сега така, нямаше да се освободя, нямаше да достигна дори един от всички тези фрагменти от напоследък повтарящото ми се ежедневие и да го представя в друга светлина. в тази, под която съзнанието ми го режисира.
щях да съм накъсана и кратка, бореща се със себе си. но има нещо, има нещо в киното.
затова знаех, че не правя грешка, като спрях да гледам "Приятели" за малко. понякога удобното просто не е вариант.
обичам да пречупвам ежедневието си. чудя се на себе си, когато в някой произволен момент просто се спра в тишината и забележа интериора. в някой произволен момент, когато откривам, че ако разместя тези два стола и сгъна одеялото по нов начин, всичко ще бъде друго. понякога трябва толкова малко.

фикция или не, аз пиша, аз пиша след филм. експлоатирам значението на факта, но все пак е вярно - тези неща действат.
не всеки път оставям опиянените ми състояния да се отразят, макар и криво, в думи.
прости ми, но въпреки, че има моменти, в които не знам какво да кажа и си мисля, че нещо в мен вече го няма или никога не е било - не е така. то е. ето в такива моменти, нощни, тихи, филмови, измислени, красиви. в такива моменти, в които гледаш и слушаш, без да разбираш всичко. аз не разбирам всичко във филмите. поемам ги бавно, диалог по диалог, монолог по монолог, сцена по сцена, случайно пробляснала в съзнанието ми. бавно.
оставям се на тези неща. давам им въображението си и им позволявам да проникнат в него. създавам чрез създаденото нови мигове. а когато съм спонтанна, просто улавям. и се хващам още повече за тази тръпка да бъдеш. копнея почти постоянно. това ме възпира и това ме движи. трябва само да измисля как да ме движи повече, отколкото да ме възпира.

гледам се в огледалото, почти напълно спокойна, отиваща на изпит, преди който не би трябвало да се чувствам така, и се питам - друга ли станах?

целувам нежно във фантазиите си, понякога и в реалността. нямам сила да мисля за животинското сега. не съм вдъхновена.
знам, че ще изгрее нов ден, нова зора, нов изгрев, скрит зад пердетата, нова храна, ново миене на зъбите, на ръцете, нови фантазии, нови малки случки, крепежни материали за този живот.

ще легна под полуавтопортрета си, нарисуван с акварел, и ще се огледам в малкото синьо-зелено овално огледало. всичко се ниже, когато съм облечена в широка мъжка риза и тялото ме боли.

копнея, цял живот копнея. за докосвания в тишината, приглушена и красива.
приглушени и красиви.

да си разделим цигара, а аз ще се опитам да се завърна, но по-различна. във цирка на един живот прехапвам устни и си пожелавам нещо.
болезнено е. ето в такива моменти просто знаеш.

вдъхнових се от л****та на двама мъже. не може да ме обвините. аз съм си такава - счупена. красиво.

fill the void

тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.

сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.

някъде нещо не е наред

And everything was made for you and me

май има нещо вярно. май тишината и изолацията на това място връщат светлината у мен. мистичните криви във въображението ми. съвсем девствената ми младост. чувствам се вкъщи.

любимата ми рокля е синя - синя на бели цветчета. така ми липсваше.
последният път, когато я облякох, май беше през септември миналата година. първият беше на шести юни, пак миналата година. един много ярък в паметта ми шести юни. купих я от пловдив.

тя е различна от повечето рокли, които имам. толкова млада и романтична е. синя е и би трябвало да се връзва с очите ми. носи спомени. разкроена е надолу. на вълни и етажи. скъпа ми е.

с нея сякаш нося "and he looks like a man. and he smells like a man". сякаш се прибирам късно и се опитвам да отключа по възможно най-тихия начин. да отворя вратата с мрежа към коридора съвсем леко и да я доближа толкова до магнита, че привличането на метала към него да стане безболезнено - без почти никакъв шум.
с нея сякаш е лято - а то сякаш почти дойде.

мислех, че пролетта е време за цензурираната дума, но беше просто време за желания и напрежение.
прибрах се, за да го смъкна от себе си, от кожата си, от клепачите си. трябва ми глътка въздух. затова дишах праха по булевардите на излизане от софия без никакъв ропот. изтърпях жегата и задръстванията, прескачащото моменти от песни радио, i am the passenger и няма проблем.

аз се прибрах, но други не го направиха и това щеше да е проблем, но запазих още малко търпение, а после тази рокля ме спаси.

спаси ме и ме отведе в двора на може би най-любимата ми и по странен начин лична изоставена стара сграда. внушителна, страшна и мистична. чиста и опетнена едновременно. свърталище на наркомани или просто легенда. влюбена съм в тези митове. висока стара гимназия с красива архитектура и разбити врати и прозорци. стаи, в които през нощта си шептят счупените стъкла и аматьорските надписи по стените, правят си компания боклуци, спринцовки и от време на време някой клошар.
зад чешмата петокласници за първи път пушат цигари и играят на подаръци само за да се целуват. няколко кестена правят голяма сянка, галейки пазвата й. пътеката към същинския й вход е изгубена и обрасла с бурени. другият е затворен с решетъчна врата. сградата е п-образна и чешмата в двора й е по средата на това "п", обградена от стени. стени с празни прозорци. от тези на подземния етаж някога се виждаха трупове на умрели кученца. и олющена мазилка. отдавна исках да се направя на вандал и хвърлих камък, за да счупя едно оцеляло стъкло. не знам дали се освободих от нещо.
по залез старата гимназия има цвят на сьомга. оградата й е каменна и слиза стъпаловидно надолу. покрита е с растения. а пред нея - в двора - има много трева, спокойна и избуяла. едно самотно, голямо и разлистено дърво. някакви други сгради също. но тя владее.
затова ми се стори умопомрачителна в тъмнината на тази нощ. гимназията, високите треви до нас, черната сянка на дървото, глухите прозорци и болната, широка и разляла тъжен поглед луна. звездите в небето, звездите, които най-накрая се показаха за мен. църквата в далечината, светещият кръст на онова възвишение. тихите светлини, мирисът на трева и влажна земя. нощта - примамваща, опасна, тъмносиня. аз съм нейна дъщеря и в очите ми изгрява слънцето. или пък луната.

място, някога създадено за много ученици. сега - за двама. за бягство, за докосвания, за откриване, за халюцинации. за цензурираната дума.
за много малко думи и много повече разбиране. усещане.
място, до което през тревата трябва да пристъпят момче и момиче - в изначалния смъсъл на понятията. библейски и вечно привличащи се, любопитни един за друг, уплашени и дръзки, неопитни и смели, невинни и сексуални, влюбени и просто нуждаещи се. неистово.

трябва въплъщения на адам и ева да съзерцават от там целия свят през счупените си като стъкла съзнания, да си мълчат в необясним полет през историята и митологията, през телата и душите си, през желанията си, през кривите си възприятия и вярвания, да се страхуват, да се поглеждат от време на време, да се докосват. ако аз съм ева, а някой е адам и е там, с мен на това място, преди да го изкуша, първо ще поискам да умра. защото ще имам всичко. цензурираната дума.

тази красота е трудна за поглъщане.

I want you to notice

Студено ми е. Постоянно ми е студено, като се прибера в общежитието. Освен като си легна да спя и се завия. Нещо се случи. Нещо ме направи накъсана. Нещо ме скъса. Аз съм скъсан чорапогащник. Нещо ме кара да искам да карам. Да карам, да карам, да карам надалеч. Надалеч и напред. Да въртя с бяс, да гледам карти, да се ориентирам, да превръщам всяко дясно в ляво и обратното. Дори да се загубя. Но не и сега. Сега искам да ми е топло и статично.

Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.

Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.

а аз ще изчезна завинаги

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата

аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни

аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно

аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно

аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог

аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди

аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен

аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма

аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена

аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам

аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред

няма да съм спомен за паркинга на софийски

няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси

няма да съм спомен за безпричинен писък

няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата

няма да съм детски глас

няма да съм нежност

няма да съм изпотено стъкло

няма да съм писък от болка в синята тъмнина

няма да съм провокация

няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"

няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни

няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара

няма да съм песен на Доорс

няма да съм малка висока скала

няма да съм песен на Нова Генерация

няма да съм по-добра от всичките богини

няма да съм истинска като море

няма да съм безнадеждност, нечия любима

няма да съм момиче със спомени

няма да съм желание

няма да съм сън

няма да съм халюцинация

няма да съм ужасен спомен

няма да съм фантазия

няма да съм полъх на парфюм

няма да съм момиче, няма да съм жена

няма да съм сухи мъжки сълзи в банята

няма да съм разбъркано пространство

няма да съм мило видео, подарък

няма да съм снимка

няма да съм профил в социална мрежа

няма да съм статус и демонстративни думи

няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш

няма да съм специално видео

няма да съм забранена

няма да съм позволена

няма да съм същата

няма да съм различна

няма да съм почти подчинена

няма да съм непокорна

няма да съм поглед, плах и искащ

няма да съм бягство

няма и да остана

няма да съм нищо

аз ще изчезна завинаги

някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така

някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.

ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното

някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи

и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.

в този студ

някой ти е казал, нали?

ако устните ми са жарава,
ще тръгнеш ли по тях?
без страх и без пощада,
би ли заложил своя свят?
би ли оставил своето удобство
заради някакъв си парещ миг,
би ли се хвърлил мъжки в робство,
в което всичко е инстинкт?
би ли раздрал гърдите си от болка,
от болката, наречена "живот",
би ли рискувал? да? и колко?
за да инжектираш в себе си живот.
ако устните ми са жарава,
ще ти прошепна да вървиш по тях.
ще те примамят и ще те опарят,
ще изгорят удобния ти свят.
ще срутят малката ти стая,
ще смачкат дребния ти график,
ще променят илюзията ти за рая
и ще раздвижат този вечен трафик
на много мисли и въпроси,
на много мозъчност в излишък,
ще те превърнат във животно
и пот по челото ти ще се стича.
гърдите си със смелост ще разкъсаш
и без да знаеш, ще се извисиш,
кръвта сърцето ти ще пръска
и без да го разбираш, ще гориш.
ще те боли и ще си грозен,
ще бъдеш крив като гротеска,
ще се изливаш, нов и волен,
ще те разстърси мрачна треска.
ако устните ми са жарава,
аз знам, че ще се предадеш,
красив и тъмен, без пощада,
приел, че може да умреш.
ще бъдеш жив и силен, огнен,
напрегнат като лък и устремен като стрела,
ще ме обхождаш жадно, жадно,
а аз ще те горя, ще те горя.
със страст и бяс като животно
ще искаш пътят да не свършва,
а аз, пламтяща и сиротна,
ще се превърна в нощ и ще те вържа
за тъмносинята си кожа,
за лунната, мистична своя сянка,
върху гърдите ми глава ти ще положиш
и със светещи очи като сиамка
ще ме жигосаш и ще ме отровиш,
със жилото си ще ме нараниш,
ръцете си ще отпечаташ по извивките ми сластно
и ненадейно ще се зазори.
изтлели в дългия изцеждащ вой,
ще се събудим чисто нови,
със хладни устни, чезнещи в застой,
ще станем, търсейки отново.
затаили дъх, с белези и кръв по дрехите,
ще разпилеем себе си във лутане,
докато дойде следващият час,
във който двама ще се срутиме.
и някаква искра необяснима
ще блесне в здрача, недвусмислен знак,
че душата ти, студена като зима,
вечно върви, без ясно да разбира,
към моята жарава. пак и пак.

булеварди

Хайде в онази кола, момчетата на задната седалка, аз отпред, до шофьора. Момчетата, ръсещи глупости, които ме разсмиват от нежност, момчетата, говорещи глупости, които всъщност са истина, аз до шофьора, возейки се към някакво непознато и скътано място, към залеза до вечерта. Момчетата тръгват, ние оставаме.


Хайде да заровим вярата. Отивам за минерална вода от багажника на колата, вместо да налея обикновена от банята, стаята ми е бохемска рапсодия, или по-скоро пълен ужас. Минавам през тефтери, огледала, моливи, ботуши, дрехи, хартийки, прах, цигарени кутии, раници, чанти, столчета, табуретки, кабели, стотинки, празни шишета, пепелници за миене. Юрганите и одеялата са върху леглата - едното е пропаднало, другото е скъсано, буферът звучи ужасно, два от пръстите ми са в лейкопласт, защото се нарязах с една чаша, а още три чаши си отидоха, три чаши плюс един детски (дам) пепелник.
Списания, книги, запалки, ножици, листчета, телефони, дистанционни, пръстени, обеци, срутени крепостни стени от червила, кремове, балсами и парфюми, памучета, печки, найлонови пликчета, дрехи за пране, накиснати в кофа, баня, пълна с измити съдове, и баня, пълна с неизмити съдове. Празни рафтове, почти празен хладилник, трохи, хаос, хаос, хаос.

Следи от дълги нощи, следи от прекрасни сутрини, спомени за размазани моменти, спомени за страшни и тъмносини моменти. Писъци.

Пари на вятъра и бензин, бензин, бензин. Дайте ми бензин и още нещо и ще се оправя.

Общо взето обикалям доста места, преживявам доста неща, виждам доста хора, не спирам през доста от времето, стаята ми е доста зле, отрязаха дръвчето през прозореца и имам още тооолкова материал за обработка, но нещо ме спира.

Някъде в мен нещо умря.
Някъде в мен нещо се ражда?

По дяволите, винаги завършвам с някаква надежда. Може би това е пагубното в мен. Може би това е, което ме прави по-силна от някой, притежаващ отрова. Все едно, отивам за вода. Не ми е до метафори, не ми е до знаци, не ми е до символи и тълкувания. Майната му на всичко :)

So I'm gonna rise like smoke

Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?

Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.

Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.

Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.

В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.

В кашата съм. Съм.

Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.

В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.

Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.

Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?

Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.

Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.

И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.

Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.

Аз исках много неща и много от тях се случиха.

Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.

Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?

Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.

Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.

Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.

Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.

Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.

И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.

И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.

Wait for me, I'm comin'

Ако не трябваше да оставам будна и да върша важни неща, щях да го запаля и да отлетя.

Излязох да пуша преди няколко часа (пак беше късно, а сега е 5:18) и погледнах към лилавото небе. Не ми хареса. Нито небето, нито цигарата, нито светлините.

Лежи ми се на килима, на скъсаното легло, по земята, по хората, по всичко. Искам да е топло. Топло и да не свършва.

Не мога повече, съжалявам.

А така исках да напиша всичко.

p.s. хубавото на тези моменти е, че натрупвам поне 2-3 чернови, които ми се струват ужасни в момента на създаването им, а по-късно, когато ги открия, откривам и дните си - истински

защото всъщност грозна си, когато плачеш за мен

Напрежението ражда вдъхновение.

Напрежението и виното може би ще ме хвърлят на някое легло. Ще ме хвърлят, легнала настрани, прегърнала някоя възглавница.
В другата стая кокалчета на юмрук ще се сблъскат с неговото лице. Ще се сипе мъжка ярост, гнусна арогантност, долна заядливост, ще се леят кръв, чест, болка и любов. Ще се лее силата, която винаги съм искала като ореол над главата си. Над червените ми коси да сияе тази тъмна мъжка сила. Сега над тях бди неуморимостта ми, която скоро може би ще коленичи в пристъп на прекалено много изпитания. Ще коленичи и ще промълви някоя молитва. Почти безнадеждно.

Напрежението, виното, болката, умората, любовта и угасналият ореол на предишното ми неспирно желание ще ме хвърлят в тъмницата на някоя чужда спалня. Тъмна, хладна и спасяваща. А в другата стая кокалчетата на неговия юмрук ще изписват с удари името ми. Ще ги вдъхновявам да рушат, без дори да знам какво се случва. Ръката му ще се строполи върху нечие голо лице, с русоляви вежди, примижали и студени очи, грозни и нагли. Ще завалят по нечия разглезена и изнудваща брадичка. Ще прекършат нечий лигав манипулативен глас, който знае как да бръкне с пръчка там, където най-много боли.

А аз, полузаспала, с виненочервени устни, с такива коси и тъмни клепачи, прегърнала някоя възглавница, легнала настрани в тъмната спалня, в която единствената светлина идва от коридора и от плахо гледащия към жилищните блокове прозорец, ще сънувам, бълнувам и халюцинирам как моите силни ръце, моите кървави юмруци, моите сцепени вежди всъщност са добре и намират пътя до мен в тъмнината.

Тогава ще осъзная, че в другите стаи музиката е спряла. Тогава ще чуя умерени и уравновесяващи гласове, застанали между двете страни. Тогава всичко ще стане много тихо, но аз няма да притежавам контрола, който да ме събуди и проясни.

Ще отворя очи за миг в тъмнината, а секунда по-късно ще спусна тъмните клепачи над мъглявите си очи.
Когато сънищата започнат набързо да пишат сценариите си и да се готвят да ме обладаят, вратата ще се отвори.
Топлината му ще запълни стаята, мирисът на парфюм ще ме усмихне наум.
Леглото ще изпука и аз ще разбера, макар и почти неадекватна, че е легнал до мен.
Ръцете му ще обгърнат кръста ми и аз няма да устоя. Ще се обърна и ще открия лицето му, покрито с рани и кръв.
"Какво е станало?", уморено ще процедя.
"Нищо важно", ще каже той и ще се притисне о мен по-силно.
"Боли ли те, любов?", ще попитам, без да го гледам.
"Само като ме караш да говоря", ще отговори той и ще се усмихне, а от това ще го заболи.

Тогава аз ще събера сили и ще се изправя в леглото. Ще го погледна отгоре и ще потърся на лицето му територия, която да изглежда здрава.
Ще се наведа и много леко и нежно ще го целуна там.

"Ако много те боли, ще взема всичките ти рани и ще ме боли вместо теб. Няма проблем."

От това ще го заболи отново, защото ще иска да се усмихне.

"Защо си се бил, любов?"

"Няма значение."

"Сигурен ли си?"

"Да."

Ще легна отново, но на гърдите му.

"Не искам да те боли."

"Не ме боли. Заспивай."

И ще започна да се унасям, стиснала ръката му и изцеждаща всеки мъчителен трепет на тялото му.

"Видя ли, че бих се сбил заради теб."

"Аз знаех, любов. Сега заспивай, а аз ще те пазя."

И никой няма да си тръгва.

хиляда статуса

Обичам те слънце, слънце, греещо в Докторската, когато съм избягала от лекция, когато някакъв упаднал тип ми иска цигара, а аз виновно отговарям, че току-що съм запалила последната от кутията бяло Виктори.

Обичам те слънце, тъжно пресичащо невидимите и гъвкави релси на вятъра, вливащо се със залеза си в моите рани, там, където най-много боли, до хората, от които най-много боли.

Обичам те слънце, плуващо в заченките на лилиите в Борисова, обичам те, твоята тръпка, твоя намек за пролет, за вдишване до степен пръсване белите дробове, вдишване до степен пръсване и помитане на всички граници. Как те обичам, мирис на пролет, как те обичам с тъплите, с цялата паплач от хора, които просто не спират да се правят, с всяка мъничка субкултурна групичка, с възрастните, с коминочистачите, целуващи ръка на мен и на тези около мен, с хековете, с кецовете, с цветовете, с уличните музиканти, със стотинките, които им давам от сърце, с привидните сектанти, говорещи за субстанцията на вселената, с наркоманите, с бебетата и родителите им, с пухкавите огромни кучета, с моето сърцебие, със сърцетуп-туп-туп, с желанието ми да не се прибирам никога и някога да ме разкъсат от любов, а дотогава да се изтезаваме в най, ама най-сладката и зареждаща ме игра.

Обичам те, мирис на пот и мъжки парфюм, обичам те, бира в кутийка през нощта, обичам те, отвратителен цигарен дим, но само на студено, обичам ви, непознати хора, обичам ви, проницателни и опитни очи, обичам ви, случки за разказване, обичам ви, погледи, усмивки, намигвания и въздушни целувки на случайни шофьори, обичам ви, всички форми на женската красота, обичам ви, мъжественост, сила и провокативност, които прокарват изненада и интерес там, където е имало надежда за искрено повръщане.

И като казах повръщане - поняога трябва да спреш, да се отвратиш от себе си и да повърнеш. За да се развиваш.

Аз искам да спра на някой килим, някой диван или някое кресло, искам да спра и с чаша вино в ръка да погледна някого. С другата ръка искам да саботирам движението на струйка цигарен дим, насочена към моето лице. Да кажа на непознат мъж с брада и солидна възраст, че нищо не знам. Че вече не пиша, не чета, не рисувам. А когато ме попита: "И какво правиш?", да му се усмихна.

Аз искам да нарисувам композиция с червенокосо момиче, наполовина скрито в тъмнина, наполовина обляно в матова светлина. Аз искам да я нарисувам в страст и болка, в някаква смътна чистота.

Може би ще се зарадвам, ако някой ми каже, че целият този огън в мен, и унижощителен, и съзидателен, може да пламне заради някой друг. Но не вярвам. Поне не сега.

Презирам вашето удобство.

you got me

Прибрах се след този хубав ден с идеята за продължение. Останах в колата десет минути. Понякога се уморявам и просто спирам. Дано не познавам хората винаги, когато си мисля, че го правя. Тъжно ми е. И хубаво. Това не е преиграване. Затова не се моля на Господ за него. Защото го пазя с нещо от себе си.

п.с. за тази песен благодаря на едно момиче, което забравих. ето я: