2

Горчива съм и ми е горчиво. Пълна с горчилка, ей така, изневиделица. Малко хора подозират, че мога да бъда такава.

Иска ми се вече да не се извинявам за нещата, за които не съм виновна, иска ми се да не се чувствам виновна, дори когато имам лоши мисли. Понякога е неизбежно, понякога е здравословно.

Ще замълча и ще пия тихо. Не много, но тихо. Ще пуша цигара на терасата, ще се усмихвам, няма да правя очевидни намеци, няма да загатвам мънички драматични сцени. Няма да късам чорапогащници, няма да пея любимите си песни. Представям си всичко това в една квартира в Гоце Делчев, не знам защо там, една полупразна квартира с хубава секция без книги, с чадел в найлоново пликче, с много огледала. Ако в такъв момент някой пусне любима моя песен, а аз се заставя да мълча, сигурно в мен нещо ще умре. Всичко ще е тихо и обикновено. В момента не искам никой да знае какво обичам, какви дрехи нося, кога си лягам, каква музика слушам, кой цвят ме привлича и така нататък. В момента искам никой да не знае нищо за мен.
Но някой ще знае поне малко.

Цяла нощ чакам финалния епизод на "Отчаяни съпруги", легнала накриво със стягаща болка в слепоочията. Цяла нощ чакам и си припомням какво беше онова чувство, което отдавна бях оставила назад. Бях предвидила, че може пак да го изпитам, с тежки усилия щях да го опиша смътно, но сега съм бясна.


Чувствам се като пътеводител и едновременно с това се чувствам обрана и изсмукана. On the other hand се чувствам и изнасилена. Все хубави усещания.

Ще замълча и ще кажа на всичките момчета и мъже, които познавам и са ми поне малко близки, да не ме докосват. Когато съм ядосана, това често е малката ми мечта. Да изръмжа "Не ме пипай. Стой далеч от мен".

Като изключим всичко това, в момента има двама човека, на които не мога да съм ядосана. Единият е моето високо момче (на него не знам дали ще ръмжа, не знам как въобще поддържам мозъчна дейност след последните 20 часа), другият - мама, която има рожден ден.

Напоследък често си мисля "колко много обичам мама".