Привикнала съм към моята си тишина. Понякога все още потрепвам, когато чуя стъпки по коридора, стъпки, отекващи близо до моята стая; когато чуя звука от стадото бизони, набиращо скорост в асансьора. Понякога все още се сепвам, като ми се стори, че някой ще влезе. Понякога все още съм така зависима от своето усамотение и тишина.
Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.
Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.
Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.
Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.
Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.
Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.
Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.
Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.
И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.
Showing posts with label You tortured little girl. Show all posts
Showing posts with label You tortured little girl. Show all posts
4/22/2011
7/06/2010
Late at night
(съвсем не знам дали това заслужава такъв живот)
Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.
Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.
Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.
Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.
Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.
Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.
Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.
И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.
А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.
благодаря
(ти)
Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.
Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.
Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.
Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.
Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.
Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.
Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.
И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.
А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.
благодаря
(ти)
6/09/2010
..but I better not touch.
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
1/06/2010
целувах, че те сънувам
Знаех си. Не. Не си знаех, въобще не мислех, че като зарежа разказа на Йовков и включа лекомислено и безотговорно компютъра си, вместо да поправям грешни задачи по математика (математика, която за малко щях да превърна в перманентна своя любов, която все още ми е слабост, но..), ще ми се случи нещо приятно. И че когато си пожелая нещо обичайно на обичайния 11:11, другото, което мина през ума ми, но не поисках, ще ми бъде поднесено след някакви си минути.
О, какъв хубав живот, isn't it?
Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?
Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.
търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.
искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)
"hahahahaha"
О, какъв хубав живот, isn't it?
Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?
Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.
търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.
искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)
"hahahahaha"
11/12/2009
come to my sweet melody
Заспах със Скънк, май беше светло, затова и сега, защо да не се събудя с тях?
Нещата стоят така: на фона на бялото всичко изпъква. Стерилната среда е чудесна, ако искате да видите нещата така, както все се мъчите да не ги видите или пък просто не успявате да ги видите. Не се страхувайте, може и да ви харесат. Всяка пора, всяко косъмче, всяка мигличка, мигла или мигълче, наричайте я както искате, всяка дума дори се рони като капчици ситен дъжд, в ритмичното нежно тракане на които се заслушваш през нощта, сред бялото. Кънти в тишината, скърцането на вратите прорязва нервите, прокарва леденото си острие и реже спокойствието с нож. Луминесцентната синьо-жълто-бяла светлина, студена и неумолима, се е простряла над безкрайното време, а часовниците тиктакат там, където ги има.
Сега си пускам Скънк, а после може би Доорс, макар да нямам цялата тишина на света, макар да нямам огромен бял прозорец, вмъкнат в алуминиева рамка до себе си. Пускам си ги, какво да направя? Заспах с тях, сега се събуждам.
Събуждам се на топло и шарено, при цветовете, при вещите си. Ето го, моето легло, моето бюро, моите чаршафи и одеяла, моя компютър, моята уредба, моя дървен прозорец, не е ли прекрасно?
Не е ли главозамайващо хубаво да си вкъщи? Да си вкъщи. Търсиш дома си, когато си навън, когато си някъде, захвърлен от съдбата, копнееш за него, когато си пил ужасно некачествено вино само защото си искал да се смееш до безобразие и да заговориш всички останали непознати по улицата. Много искаш да се прибереш в стаята си, да се заровиш в своите си неща, да се стоплиш по своя начин, който изглежда естествено и приложимо единствено вкъщи. Искаш да събуеш ужасно неудобните обувки, да свалиш якето с мокри ръкави (защото няма нищо по-дразнещо и изпиляващо нервната система, комфорта и здравето от мокри ръкави, мокри чорапи или пък и двете), да се измиеш първо с гореща, а след това с топла вода, да изтриеш грима си пред огледалото, което те познава по-добре от чуждите очи и всички други, които са там, навън, и накрая да заспиш в уюта на своя свят - вкъщи.
Well, home is overrated.
Нека предположим, че има една думичка, която много отива и е страшно събирателна за всичките емоции и хормони, които са се развъртели бурно и тягостно контролируемо из тялото ми, но аз не искам да я използвам поради смешна суета, поради страх от заклеймяване на ситуациите по детински и необмислен начин. Такава съм си - страхлива и суетна. Досега нямах проблем с това, но сега, като се замисля, може би трябва да предприема нещо.
Ето какво се случи:
Прекарах първите си съзнателни дни в болница, прочетох една книга и едно списание, бях събуждана около милион пъти от телефонно звънене, спах, спах, спах, гледах как разни хора берат гъби през прозореца, усмихвах се на всички сестри и доктори, припознавах всяко изскърцване на врата с началото на The Godfather theme и всяка вибрация с "People are strange" и "Dumb Inc." на Молоко.
Усетих, че двама доктори ми напомнят много на някого, но въобще не се напрегнах да се се сетя на кого, докато не се прибрах и не видях, че съществува странна прилика между единия и Джъд Апатау. Но не, не си мислех за него, когато ми се стори, че ми прилича на някого (и всъщност ми се случва от толкова много време - някой винаги ми напомня на някого - на външен вид, по изражение, някой жест, начин на говорене, смях, усмивка, характер - хората в моя свят винаги си имат прототипи).
Слушах музика пестеливо, защото се страхувах, че ще заспя със слушалките на ушите, батерията ще падне и няма да има с какво да запълвам огромните дупки на болничното време на другия ден. Но пък беше така описуемо (дам, описуемо, за жалост, може би) приятно да не се страхувам от прокажени, готови да изскочат до прозореца, намиращ се вляво от мен. Не се страхувах и слушах музика, защото имах време да го правя. Което съвсем не означава, че вкъщи нямам нужните пет, петдесет или повече минути, но тук, вкъщи, имам едно кълбо от нерви и бързане, едно вечно тиктакане, яростно бучене на всяко измерено мълчание, на всяка минута завъртане в леглото, "продължавам да спя, за да убия минутите". Няма я тишината, в която песента ще почне, песента, която никога не съм слушала, но мога да рискувам с нея дори да не ми хареса, защото имам време и сега е моментът да й дам шанс.
Малко се стреснах, когато установих, че на лист пиша различно в сравнение с тези ми клавишни думи, на хартия съм "мило дневниче", падат всички символи и суетното прикриване на смешни думички. И не, на лист не звуча като мрънкаща ученичка, изброяваща разни имена, съвсем не. На лист просто съществува "страх ме е", "разочарована съм", "обидена съм" (въпреки че не помня да съм писала такива неща) и въпросите са повече. Иначе не, другото си е все така.
И докато осмислях това, реших, че е време да бъде еднаква и тук, и в някой разкъсан тефтер, а малко по-късно стигнах до заключението (което едва ли ще е такова, всичко е безкрайно, по дяволите), че имам правото да съм различна, че в това се крие чарът на мастиленото писане, че в това се състои показателната разлика от "аз пред себе си" и "аз пред другите", чието значение би било жалко да пропусна.. И после не знам какво се случи, но не съм заспала.
Противно на възможните очаквания, не мисля да науча "Болница" на Далчев наизуст, въпреки че моята болница, макар и за кратко моя, ще си остане в мен и ще я помня. Да, мога да възкреса толкова много от бялото си време там, от мократа траектория на движещия се въздух в тоалетните, термометъра в шест сутринта и болничната храна, която толкова ми липсва - така обикновена, нищожна и постна - толкова ми липсва.
Дори леглото, което ме схвана безмилостно, намачканите му чаршафи и двете не чак толкова удобни възглавници - и те ми липсват.
Беше толкова просто, не болеше, лампите светеха над мен, гласовете изведнъж изпаднаха в някаква бездна и се появиха само хипнотизиращи образи в цветовете на едни обувки, които исках да си купя, но не го направих и не съжалявам за това. Огледах света хоризонтално като в епизод на "Спешно отделение", предсказвах как ще си тананикам "bring it back, sing it back", докато лежа, необикновена и безстрашна, но не, не го направих, дори на косъм не помня да съм била, защото явно съм страхлива и обикновена; открих, че не съм от проницателните читатели, четох, четох, четох до втръсване, спах, спах, спах до замайване, плаках от упояване, безсилие, невъзможност и отсъствие на музиката в най-искрената ми нужда от нея, пръсках малки и сияещи мълнии нервност по най-близките (простете), изтезавах изтерзания си глас, за да финализирам всякакво текущо общуване, нямах време да мечтая и все го отлагах, докато не се озовавах в реални сцени насън (боже, колко реални!, цигарите, невниманието, сигурността, момчето, което разширява врати, момчето с цикламена тениска, аз и "моля някой да дойде и да ме застреля"). Мислех си и всъщност за първи път в живота си гледах на мисленето като на задължение и това ме караше да ми се гади от него. Но все пак си мислех и повечето от успешните ми опити ме водеха към сивия делник, към "Граф Монте Кристо", "Анатомията на Грей", бягството и затворите, към хората, оковани в работата си, към часовете, различни за тези, които лежат и се лекуват, и за останалите; към живота, така спрял и изхвърлил любовта нагоре във вечната класация поради надценена й сила, поради прозаичността й.
"Полет над кукувиче гнездо" (добре, че не я четох сега), катетри - добре, че не се сблъсках с хора с такива. Но трябваше да се сблъскам с някого, освен с детския плач късно вечерта.
Борове, букове (вероятно) и липи, осветени от лампи, виждах, преди да заспя и да сънувам сънища - толкова много, толкова реални, толкова свързани с хора, за които не искам да хабя услужливата си памет и да си представям лицата им. Музика в тъмнината, сама, лампа, която не работи. А наум си казвах "Вие не знаете колко обичам да стоя на тъмно по това време. Аз съм малко момиче, което обича да стои на тъмно по това време, та дори и всички прокажени да се се наговорили да се покажат на стъклото на 3..2.. 1..".
О, ти, малка, специална, капризна, объркана и нервозна млада госпожице!
Съжалявам, не Ви разбрах. Сигурно защото сте руснак.
Все още ме боли, че не мога да кажа всичко. Ще ми се наложи да се примиря, нали? Невъзможно е?
Плодове и сокове, визитации (наистина благодаря), писане и сресване на косата, пак и пак, и пак.
Наличието на много алтернативи никога не е било наш фаворит, you know. Why don't you weep when I hurt you? Идеален момент. Не искам да меря никого с кантар, макар че някои моменти, казват, са повече от удобни и удачни за тази цел. Не искам да се питам как я е обикнал и как тя през цялото време се е отвращавала и е била така нещастна. За реванш да не говорим. Празно е. Трябваше да нарисувам нещо, какво като имах само химикал? И така ясно мога да си представя как ще извърна глава, ще погледна с онзи поглед, ще задържа и една система с горчива, но не луминесцентна тишина ще се пръсне за тяхно назидание и мое мимолетно облекчение. Колко е прозрачно обаче, и аз бих очаквала в подобен момент да не се чувствам виновна, само че този път го правя не защото човек достига определена точка, в която решава да не се чувства виновен (от толкова взети решения ще си създадем съвсем нов живот, хм?), а защото смятам, че този път наистина не всичко е "what goes around comes back around" - не защото това златно правило ще спре завинаги да важи, а защото сега, сега няма право и не вярвам да се е включило в моя световъртеж, простете. It's not my fault this time.
Длъжна съм да скалъпя някакъв събран и стегнат край на този нищо и никак свързан текст, който просто исках да създам от мила привързаност, детска наивност, заради значителния обрат и едно от малкото запомнящи се неща през всички мои ноември в множествено число, заради учтивото спестяване, студените отговори и съвсем оскъдното разочарование (не си позволяваме да е повече, ние сме дребнави и силни, каква комбинация!), защото още малко актьорство ще ми излезе през носа (или през червената дупчица на вената, останала от един абокат, задържал се маалко по-дълго, отколкото е препоръчително). И той ми липсва. Ах, игла, къде си.
(Есенни хладни нощи,
слънце от бронз отлято,
но в сърцето още
има следи от лято.
из последното писмо на дядо, не знам дали е негово..)
Не искам просто да си го изкарам на някого, искам да си го изкарам на когото трябва.
Нещата стоят така: на фона на бялото всичко изпъква. Стерилната среда е чудесна, ако искате да видите нещата така, както все се мъчите да не ги видите или пък просто не успявате да ги видите. Не се страхувайте, може и да ви харесат. Всяка пора, всяко косъмче, всяка мигличка, мигла или мигълче, наричайте я както искате, всяка дума дори се рони като капчици ситен дъжд, в ритмичното нежно тракане на които се заслушваш през нощта, сред бялото. Кънти в тишината, скърцането на вратите прорязва нервите, прокарва леденото си острие и реже спокойствието с нож. Луминесцентната синьо-жълто-бяла светлина, студена и неумолима, се е простряла над безкрайното време, а часовниците тиктакат там, където ги има.
Сега си пускам Скънк, а после може би Доорс, макар да нямам цялата тишина на света, макар да нямам огромен бял прозорец, вмъкнат в алуминиева рамка до себе си. Пускам си ги, какво да направя? Заспах с тях, сега се събуждам.
Събуждам се на топло и шарено, при цветовете, при вещите си. Ето го, моето легло, моето бюро, моите чаршафи и одеяла, моя компютър, моята уредба, моя дървен прозорец, не е ли прекрасно?
Не е ли главозамайващо хубаво да си вкъщи? Да си вкъщи. Търсиш дома си, когато си навън, когато си някъде, захвърлен от съдбата, копнееш за него, когато си пил ужасно некачествено вино само защото си искал да се смееш до безобразие и да заговориш всички останали непознати по улицата. Много искаш да се прибереш в стаята си, да се заровиш в своите си неща, да се стоплиш по своя начин, който изглежда естествено и приложимо единствено вкъщи. Искаш да събуеш ужасно неудобните обувки, да свалиш якето с мокри ръкави (защото няма нищо по-дразнещо и изпиляващо нервната система, комфорта и здравето от мокри ръкави, мокри чорапи или пък и двете), да се измиеш първо с гореща, а след това с топла вода, да изтриеш грима си пред огледалото, което те познава по-добре от чуждите очи и всички други, които са там, навън, и накрая да заспиш в уюта на своя свят - вкъщи.
Well, home is overrated.
Нека предположим, че има една думичка, която много отива и е страшно събирателна за всичките емоции и хормони, които са се развъртели бурно и тягостно контролируемо из тялото ми, но аз не искам да я използвам поради смешна суета, поради страх от заклеймяване на ситуациите по детински и необмислен начин. Такава съм си - страхлива и суетна. Досега нямах проблем с това, но сега, като се замисля, може би трябва да предприема нещо.
Ето какво се случи:
Прекарах първите си съзнателни дни в болница, прочетох една книга и едно списание, бях събуждана около милион пъти от телефонно звънене, спах, спах, спах, гледах как разни хора берат гъби през прозореца, усмихвах се на всички сестри и доктори, припознавах всяко изскърцване на врата с началото на The Godfather theme и всяка вибрация с "People are strange" и "Dumb Inc." на Молоко.
Усетих, че двама доктори ми напомнят много на някого, но въобще не се напрегнах да се се сетя на кого, докато не се прибрах и не видях, че съществува странна прилика между единия и Джъд Апатау. Но не, не си мислех за него, когато ми се стори, че ми прилича на някого (и всъщност ми се случва от толкова много време - някой винаги ми напомня на някого - на външен вид, по изражение, някой жест, начин на говорене, смях, усмивка, характер - хората в моя свят винаги си имат прототипи).
Слушах музика пестеливо, защото се страхувах, че ще заспя със слушалките на ушите, батерията ще падне и няма да има с какво да запълвам огромните дупки на болничното време на другия ден. Но пък беше така описуемо (дам, описуемо, за жалост, може би) приятно да не се страхувам от прокажени, готови да изскочат до прозореца, намиращ се вляво от мен. Не се страхувах и слушах музика, защото имах време да го правя. Което съвсем не означава, че вкъщи нямам нужните пет, петдесет или повече минути, но тук, вкъщи, имам едно кълбо от нерви и бързане, едно вечно тиктакане, яростно бучене на всяко измерено мълчание, на всяка минута завъртане в леглото, "продължавам да спя, за да убия минутите". Няма я тишината, в която песента ще почне, песента, която никога не съм слушала, но мога да рискувам с нея дори да не ми хареса, защото имам време и сега е моментът да й дам шанс.
Малко се стреснах, когато установих, че на лист пиша различно в сравнение с тези ми клавишни думи, на хартия съм "мило дневниче", падат всички символи и суетното прикриване на смешни думички. И не, на лист не звуча като мрънкаща ученичка, изброяваща разни имена, съвсем не. На лист просто съществува "страх ме е", "разочарована съм", "обидена съм" (въпреки че не помня да съм писала такива неща) и въпросите са повече. Иначе не, другото си е все така.
И докато осмислях това, реших, че е време да бъде еднаква и тук, и в някой разкъсан тефтер, а малко по-късно стигнах до заключението (което едва ли ще е такова, всичко е безкрайно, по дяволите), че имам правото да съм различна, че в това се крие чарът на мастиленото писане, че в това се състои показателната разлика от "аз пред себе си" и "аз пред другите", чието значение би било жалко да пропусна.. И после не знам какво се случи, но не съм заспала.
Противно на възможните очаквания, не мисля да науча "Болница" на Далчев наизуст, въпреки че моята болница, макар и за кратко моя, ще си остане в мен и ще я помня. Да, мога да възкреса толкова много от бялото си време там, от мократа траектория на движещия се въздух в тоалетните, термометъра в шест сутринта и болничната храна, която толкова ми липсва - така обикновена, нищожна и постна - толкова ми липсва.
Дори леглото, което ме схвана безмилостно, намачканите му чаршафи и двете не чак толкова удобни възглавници - и те ми липсват.
Беше толкова просто, не болеше, лампите светеха над мен, гласовете изведнъж изпаднаха в някаква бездна и се появиха само хипнотизиращи образи в цветовете на едни обувки, които исках да си купя, но не го направих и не съжалявам за това. Огледах света хоризонтално като в епизод на "Спешно отделение", предсказвах как ще си тананикам "bring it back, sing it back", докато лежа, необикновена и безстрашна, но не, не го направих, дори на косъм не помня да съм била, защото явно съм страхлива и обикновена; открих, че не съм от проницателните читатели, четох, четох, четох до втръсване, спах, спах, спах до замайване, плаках от упояване, безсилие, невъзможност и отсъствие на музиката в най-искрената ми нужда от нея, пръсках малки и сияещи мълнии нервност по най-близките (простете), изтезавах изтерзания си глас, за да финализирам всякакво текущо общуване, нямах време да мечтая и все го отлагах, докато не се озовавах в реални сцени насън (боже, колко реални!, цигарите, невниманието, сигурността, момчето, което разширява врати, момчето с цикламена тениска, аз и "моля някой да дойде и да ме застреля"). Мислех си и всъщност за първи път в живота си гледах на мисленето като на задължение и това ме караше да ми се гади от него. Но все пак си мислех и повечето от успешните ми опити ме водеха към сивия делник, към "Граф Монте Кристо", "Анатомията на Грей", бягството и затворите, към хората, оковани в работата си, към часовете, различни за тези, които лежат и се лекуват, и за останалите; към живота, така спрял и изхвърлил любовта нагоре във вечната класация поради надценена й сила, поради прозаичността й.
"Полет над кукувиче гнездо" (добре, че не я четох сега), катетри - добре, че не се сблъсках с хора с такива. Но трябваше да се сблъскам с някого, освен с детския плач късно вечерта.
Борове, букове (вероятно) и липи, осветени от лампи, виждах, преди да заспя и да сънувам сънища - толкова много, толкова реални, толкова свързани с хора, за които не искам да хабя услужливата си памет и да си представям лицата им. Музика в тъмнината, сама, лампа, която не работи. А наум си казвах "Вие не знаете колко обичам да стоя на тъмно по това време. Аз съм малко момиче, което обича да стои на тъмно по това време, та дори и всички прокажени да се се наговорили да се покажат на стъклото на 3..2.. 1..".
О, ти, малка, специална, капризна, объркана и нервозна млада госпожице!
Съжалявам, не Ви разбрах. Сигурно защото сте руснак.
Все още ме боли, че не мога да кажа всичко. Ще ми се наложи да се примиря, нали? Невъзможно е?
Плодове и сокове, визитации (наистина благодаря), писане и сресване на косата, пак и пак, и пак.
Наличието на много алтернативи никога не е било наш фаворит, you know. Why don't you weep when I hurt you? Идеален момент. Не искам да меря никого с кантар, макар че някои моменти, казват, са повече от удобни и удачни за тази цел. Не искам да се питам как я е обикнал и как тя през цялото време се е отвращавала и е била така нещастна. За реванш да не говорим. Празно е. Трябваше да нарисувам нещо, какво като имах само химикал? И така ясно мога да си представя как ще извърна глава, ще погледна с онзи поглед, ще задържа и една система с горчива, но не луминесцентна тишина ще се пръсне за тяхно назидание и мое мимолетно облекчение. Колко е прозрачно обаче, и аз бих очаквала в подобен момент да не се чувствам виновна, само че този път го правя не защото човек достига определена точка, в която решава да не се чувства виновен (от толкова взети решения ще си създадем съвсем нов живот, хм?), а защото смятам, че този път наистина не всичко е "what goes around comes back around" - не защото това златно правило ще спре завинаги да важи, а защото сега, сега няма право и не вярвам да се е включило в моя световъртеж, простете. It's not my fault this time.
Длъжна съм да скалъпя някакъв събран и стегнат край на този нищо и никак свързан текст, който просто исках да създам от мила привързаност, детска наивност, заради значителния обрат и едно от малкото запомнящи се неща през всички мои ноември в множествено число, заради учтивото спестяване, студените отговори и съвсем оскъдното разочарование (не си позволяваме да е повече, ние сме дребнави и силни, каква комбинация!), защото още малко актьорство ще ми излезе през носа (или през червената дупчица на вената, останала от един абокат, задържал се маалко по-дълго, отколкото е препоръчително). И той ми липсва. Ах, игла, къде си.
(Есенни хладни нощи,
слънце от бронз отлято,
но в сърцето още
има следи от лято.
из последното писмо на дядо, не знам дали е негово..)
Не искам просто да си го изкарам на някого, искам да си го изкарам на когото трябва.
10/12/2009
Why don't you weep when I hurt you?
Сега ми се струва, че съм знаела за тази песен отдавна, много преди да я чуя в някаква реклама.
Не, не тази на Skunk Anansie.
И така, измежду TOEFL разгрявката и бясното удряне по клавишите, някъде между застоя ми вкъщи because of the rain и сутрешното прозрение, че това отиване към училище е есенно, мракът - също, следобедът - още повече - там някъде се пропуках.
И някъде там, малко след като разлях лак за нокти в ярко черешов цвят на килима, ми се стори, че вече ще се пръсна или просто ще се застрелям. От колко време не ме беше заливала такава гневно-хормонална вълна, от колко време не бях крещяла на създатели и месии, задето всичко ми се струва срутено и преобърнато, и аз, като един слаб в момента човек, избирам да не поправям себе си, а да крещя на някого, за когото дори не знам дали съществува.
Наум си мисля какво се случва и какво не се, разливам лакове, размазвам ги по светлите шарки с ацетон, пускам щорите, свалям райбера, слушам Skunk Anansie, решавам кръстословица, получава ми се, да.
И едва се сдържам, всяка секунда е като мъжки бой, в който някой винаги застава между двете страни или пък се опитва да обуздае побеснелия младеж с изпъкнали вели, изопнати жили и потно чело. Аз съм същата - идва ми да разкъсам и да опустоша всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки въпрос, който не звучи достатъчно заинтересовано, всеки намек за незадоволително отдадена интонация, всеки признак за нехипнотизиращо разширени зеници.
Не ми се беше случвало да съм такава от ужасно много време, не ми се беше случвало да пиша по това време и по такъв повод или поне не по the exact same way.
Музиката е хубаво нещо, с нея можеш да викаш и според Род Стюарт можеш да бъдеш с някого, стига да затвориш очите си. Щом имаш нужда от него.
Бих казала "Ако усетите, че съм решила да правя нещо мило за някого или пък просто да проявя загриженост и симпатия, спрете ме." Бих го казала, бих го казала, бих, бих, бих...
Но съм младежът с изпъкнали вени и изопнати жили, младежът с потно чело.. и се опитвам да се сдържа.
И само по рамката си личи, прозрачно е, само да се откъснеш от вникването в контекста, ще видиш колко ясно, кристално ясно очертано е ядрото на цялата абсурдна ситуация.
Обяснение на затварящите се очи, под които се разливат топли вълни, обяснение на нуждата да се заключиш в банята, обяснение на ноктите, впили се в дланите, обяснение на толкова много неща. Възможно ли е нещо подобно да е изначално?
А той лежи полумъртъв на сцената и феновете му, малки флегматични наркомани, го благославят, обожават и боготворят.
И той, гаден патетичен наркоман, лежи на сцената и може би опитва с остатъците от сетивата си, с трохите, запазили се през начупването на и без това изкривената му съзнателност, да запази момента такъв, какъвто е в онова пространство, наречено от чистите, праволинейни, умерени и непорочни хора "реалност".
И всичко това е едно огромно признание, колкото и необичайно да е.
А някакви спазми ту ме тласкат, ту рязко ме дърпат назад от решителната крачка, която съм на път да направя. И трезвомислието ми се възвръща под формата на видения в бъдещето, под формата на реална преценка за обстоятелствата и евентуалните последствия, а нещо ме бута, ръчка и злобно ми напомня, че нямам достатъчно думи за своя малък свят, а какво остава за останалия..
И никой никъде не прошепва с глас, прецеден през парченца гордост, объркани в горчиви, бесни и неизплакани сълзи, никой никъде не прошепва "Знаеш ли какво е най-хубавото нещо, което ще чуеш?"
Не го прави, но може би ще го направи, и тогава гласът наистина ще е такъв, но и уверен, че трябва да звучи, да прокънти из тишината, из влажния студ, из есенните наелектризиращи нотки шизофрения и копнеж, промиващи въздуха.
Защото този глас трябва да бъде чут, трябва да бъде чут и възприет от едно относително чисто съзнание, трябва да има къде да отекне и къде да се вмести, трябва да открие частица памет, в която да впие нокти, да хване и да не пусне.
и признай си "искам я" и дръж!
- Няма ли да ме попиташ кога ще си дойда?
- Не.
- Защо?
- Защото искам да видя силуета ти случайно някоя вечер, в която съм спряла да си спомням, че все още съществуваш.
...
(стига да е скоро)
If I opened my heart, there'd be no space for air.
Не, не тази на Skunk Anansie.
И така, измежду TOEFL разгрявката и бясното удряне по клавишите, някъде между застоя ми вкъщи because of the rain и сутрешното прозрение, че това отиване към училище е есенно, мракът - също, следобедът - още повече - там някъде се пропуках.
И някъде там, малко след като разлях лак за нокти в ярко черешов цвят на килима, ми се стори, че вече ще се пръсна или просто ще се застрелям. От колко време не ме беше заливала такава гневно-хормонална вълна, от колко време не бях крещяла на създатели и месии, задето всичко ми се струва срутено и преобърнато, и аз, като един слаб в момента човек, избирам да не поправям себе си, а да крещя на някого, за когото дори не знам дали съществува.
Наум си мисля какво се случва и какво не се, разливам лакове, размазвам ги по светлите шарки с ацетон, пускам щорите, свалям райбера, слушам Skunk Anansie, решавам кръстословица, получава ми се, да.
И едва се сдържам, всяка секунда е като мъжки бой, в който някой винаги застава между двете страни или пък се опитва да обуздае побеснелия младеж с изпъкнали вели, изопнати жили и потно чело. Аз съм същата - идва ми да разкъсам и да опустоша всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки въпрос, който не звучи достатъчно заинтересовано, всеки намек за незадоволително отдадена интонация, всеки признак за нехипнотизиращо разширени зеници.
Не ми се беше случвало да съм такава от ужасно много време, не ми се беше случвало да пиша по това време и по такъв повод или поне не по the exact same way.
Музиката е хубаво нещо, с нея можеш да викаш и според Род Стюарт можеш да бъдеш с някого, стига да затвориш очите си. Щом имаш нужда от него.
Бих казала "Ако усетите, че съм решила да правя нещо мило за някого или пък просто да проявя загриженост и симпатия, спрете ме." Бих го казала, бих го казала, бих, бих, бих...
Но съм младежът с изпъкнали вени и изопнати жили, младежът с потно чело.. и се опитвам да се сдържа.
И само по рамката си личи, прозрачно е, само да се откъснеш от вникването в контекста, ще видиш колко ясно, кристално ясно очертано е ядрото на цялата абсурдна ситуация.
Обяснение на затварящите се очи, под които се разливат топли вълни, обяснение на нуждата да се заключиш в банята, обяснение на ноктите, впили се в дланите, обяснение на толкова много неща. Възможно ли е нещо подобно да е изначално?
А той лежи полумъртъв на сцената и феновете му, малки флегматични наркомани, го благославят, обожават и боготворят.
И той, гаден патетичен наркоман, лежи на сцената и може би опитва с остатъците от сетивата си, с трохите, запазили се през начупването на и без това изкривената му съзнателност, да запази момента такъв, какъвто е в онова пространство, наречено от чистите, праволинейни, умерени и непорочни хора "реалност".
И всичко това е едно огромно признание, колкото и необичайно да е.
А някакви спазми ту ме тласкат, ту рязко ме дърпат назад от решителната крачка, която съм на път да направя. И трезвомислието ми се възвръща под формата на видения в бъдещето, под формата на реална преценка за обстоятелствата и евентуалните последствия, а нещо ме бута, ръчка и злобно ми напомня, че нямам достатъчно думи за своя малък свят, а какво остава за останалия..
И никой никъде не прошепва с глас, прецеден през парченца гордост, объркани в горчиви, бесни и неизплакани сълзи, никой никъде не прошепва "Знаеш ли какво е най-хубавото нещо, което ще чуеш?"
Не го прави, но може би ще го направи, и тогава гласът наистина ще е такъв, но и уверен, че трябва да звучи, да прокънти из тишината, из влажния студ, из есенните наелектризиращи нотки шизофрения и копнеж, промиващи въздуха.
Защото този глас трябва да бъде чут, трябва да бъде чут и възприет от едно относително чисто съзнание, трябва да има къде да отекне и къде да се вмести, трябва да открие частица памет, в която да впие нокти, да хване и да не пусне.
и признай си "искам я" и дръж!
- Няма ли да ме попиташ кога ще си дойда?
- Не.
- Защо?
- Защото искам да видя силуета ти случайно някоя вечер, в която съм спряла да си спомням, че все още съществуваш.
...
(стига да е скоро)
If I opened my heart, there'd be no space for air.
10/06/2009
get your filthy fingers out of my pie
казвам "добре", очакваше се.
писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа
облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия
и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък
всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ
всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.
и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях
и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични
и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят
за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните
и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето
всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин
всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"
всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"
и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"
и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там
а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега
пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче
и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл
нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.
писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа
облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия
и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък
всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ
всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.
и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях
и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични
и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят
за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните
и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето
всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин
всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"
всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"
и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"
и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там
а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега
пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче
и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл
нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.
9/18/2009
...before you slip into unconsciousness...
Шамари и конци! Защо слушам Doors? Знам, естествено, че знам защо слушам Doors.
Но все още не съм започнала да харесвам Джим Морисън. Не.
Слушат ми се Флойд и Доорс, гледат ми се "The wall" и "The Doors". И съм бясна. На Джим Морисън и на факта, че някои неща, колкото и да носиш потенциала да ги обичаш с цялото си сърце, никога не изплуват толкова ясни, ярки и красиви на хоризонта, докато не преминеш една определена точка. Определена точка, която може би е повратна във всяко едно начинание, но някои се опитват, без дори да подозират за съществуването й, да си докажат, че нещо им принадлежи, преди да е дошъл правилният момент.
(Пример, за да сме конкретни поне веднъж: Doors.. А може би и Portishead.. Музика за болки, пушене и полети. Джаз. Определен тип мисли, които са ясни на теория, но не и на усещане.)
На бюрото ми са разхвърляни антибиотици, лейкопласт, ножици, ксерокопирани теми, поезията на Смирненки, "Тютюн", станиолови сърца (станиолово сърце), кремове, химикали, моливи и маркери, списания, дискове, картички.. всичко.
А под него празни бутилки от минерална вода, сякаш това е моята дрога.
Докато наблюдавам всичко това, продължавам да слушам Доорс, без да ми пречат, без да ме дразнят, с желанието да си пусна нещо друго - нещо друго, отново тяхно.
Избирам "The crystal ship", защото я харесвам и мога да я слушам няколко пъти подред. Сещам се за изгореното портмоне и седалка, за малките уличителни и изстрадали по дължината си кръгчета - осъзнавам, че това, което правя в момента, не е дори убиване на времето, а някакво изтегляне на нишките съзнателност, останали ми въпреки температурата, треската и болките, неудобното спане и благославянето на студа в банята в три без петнайсет през нощта.
Всичко, съвсем обичайно и ежедневно, преминало през мен напоследък, ми изглежда някак грешно.
А за няколкото минути, преди да потъна в пред-6:20-алармен сън, съм още по-разколебана и несигурна.
Питам се, моментите, към които се обръщаме с леко разкривена физиономия, с безсилни нотки на съжаление, с тягостния въпрос "Как съм могла/могъл да направя това?", не са ли изначално моменти, за които някога ще съжаляваме, или никога няма да спрем да опитваме да върнем обратно?
Питам се, ако направиш нещо, от което ще се срамуваш или с което просто няма да се гордееш, не го ли разбираш, докато го правиш? Може би не се променят чак толкова хората и погледът и преценката им към миналото заедно с тях, а просто не позволяват на истинското усещане да навлезе в построената им действителност. Може би не се изкривяват спомените, а остават такива, каквито са били в предишното сега - хубави, лоши, мрачни, странни, някакви..
(Гладен си. Яде ти се нещо сладко. Преровяш шкафовете в кухнята. Единственото, което откриваш, е локумена вафла. Не обичаш локумени вафли. Минава час. Отново те пробожда гладът за нещо сладко. Локумена вафла и нищо друго. Затваряш шкафа с разочарование. След пореден час се примиряваш и изяждаш вафлата. Харесва ти. Дали защото си бил твърде гладен, или защото всъщност през цялото време си обичал локумени вафли, но просто не си го знаел? Случва ли се това с хората? Примирение, безизборност или винаги е имало нещо? Ах..)
Не ми е до текили, мохито или нещо подобно. Искам просто да стоя на уютна маса в средномалко помещение, да виждам красивото дървено слънце на топложълтата стена, да чувам гласовете на разни мили хора и да се усмихвам. По-нататък ми е трудно да доразвия историята, понеже сега я виждам от един леко отпаднал, отчаян ъгъл.
Добре, че е Димитър Димов и литературата в дванайсети клас, добре, че го разбрах и го харесах.
Добре, че са Доорс, колкото и да не ги харесвам, добре, че е Джим Морисъм, въпреки че още не си позволявам да си призная, че мисля да му дам шанс. Добре, че е желанието да си направя гривна от конците, които получих от една жена, за която съм слушала, но никога не съм виждала (Една кутия, може би от 60те или пък от още по-ранна епоха - не знам - е поставена на бюрото ми. Върху стария протрит капак пише "Чисто бебе", а едно нарисувано бяло-жълтеникаво дете суши косата си с хавлия. Толкова прах и старост излъчва паралелепипеда, че не издържах и кихнах.
Вътре е пълна с конци, адски много конци. За бродиране. И са толкова, толкова красиви. Оцветени във всякакви цветове. Маслено зелено, светлозелено, насително зелено, индигово, цикламено, бяло, сиво, сиво-синьо, синьо-бяло, алено, ярко жълто, лилаво, керемидено, слонова кост, охра, турско синьо, тюркоазено, праскова, добре изсъхнал тютюн, кафяв есенен лист, резедаво, бордо, пепел от рози.. и така нататък.).
Добре, че са старите поети и бивши учители по руски, които ми пращат неочаквани писма - толкова въодушевени, мили и искрени - "Удивителна и точка, точка, точка!". Ах, добре, че има хора, които намират щастие, без да лъжат себе си.
Хубаво е, че има кога да опознаеш някаква минимална част от някого, когото не си разбирал съвсем. И че не се притесняваш от смирените си приятели, а просто ги караш да разберат, че "правилно" и "неправилно" са две ужасно неясни понятия.
И добре, че са 7едем, за да ме спасят от липсата на мелодия.
Не се научих, че не е хубаво да пиша за всичко, което ми дойде наум, без да го събера на едно място, да го боядисам в един цвят, да го поставя в рамка.
Но научих как да украсявам текстовете си с около десетина запетайки в повече.
Научих, че понякога е безсмислено да викаш, и, както от много отдавна усещам, мълчанието е златно средство за мъчения. Не знам дали всичко се връща обаче.
Научих се да оценавям хората, колкото се може по-обективно, макар да е невъзможно да се получи подобно нещо докрай.
Научих да преодолявам дребнавостите, които понякога оказват голямо влияние върху мнението ми, когато се отнася до друг човек, но и научих да съдя себе си все по-сурово, когато пропусна да им обърна внимание.
Научих, че никога не можеш да кажеш всичко или поне досега не ми се е случвало, но понякога и много малко е достатъчно.
Научих, че когато ти се отдава възможност и време, без значение дали са пет минути или минамален шанс, трябва да опиташ да направиш това, което трябва да направиш, или това, което искаш да направиш.
Разбрах, че да си кажеш "Те се притесняват от мен", е доста добро оправдание. Но невинаги трябва да се прибягва до него.
И че понякога хората създават толкова много прекрасни късчета изкуство и любов в безуспешните си опити да обяснят живота - толкова, че другите забравят да си задават въпроси, за да обяснят живота, отдавайки се на безбройните късчета изкуство и любов.
Не се научих да пиша с търпение и спокойствие, да влагам нужната доза отдаденост и любов (но не и разточителство на време) във всяко едно нещо, което започвам да разказвам. Но започнах да опитвам и броя факта за голям напредък.
Научих, че е много важно да запишеш идеите, които звучат страшно добре наум, че е важно да намериш лист, химикал, молив, телефон или просто нещо и да ги запишеш.
Имам си още много, свързани с писане, понеже обичам писането, без значение защо и как го експлоатирам.
Научих и други неща, несвързани с думи и букви, а с действия, но смятам да постъпя егоистично (а и наистина не е сега времето) и да споделя за тях някой друг път.
По дяволите Джим Морисън и писането посред бял ден, когато съм на антибиотик, минерална вода и въпроси без отговор.
Но все още не съм започнала да харесвам Джим Морисън. Не.
Слушат ми се Флойд и Доорс, гледат ми се "The wall" и "The Doors". И съм бясна. На Джим Морисън и на факта, че някои неща, колкото и да носиш потенциала да ги обичаш с цялото си сърце, никога не изплуват толкова ясни, ярки и красиви на хоризонта, докато не преминеш една определена точка. Определена точка, която може би е повратна във всяко едно начинание, но някои се опитват, без дори да подозират за съществуването й, да си докажат, че нещо им принадлежи, преди да е дошъл правилният момент.
(Пример, за да сме конкретни поне веднъж: Doors.. А може би и Portishead.. Музика за болки, пушене и полети. Джаз. Определен тип мисли, които са ясни на теория, но не и на усещане.)
На бюрото ми са разхвърляни антибиотици, лейкопласт, ножици, ксерокопирани теми, поезията на Смирненки, "Тютюн", станиолови сърца (станиолово сърце), кремове, химикали, моливи и маркери, списания, дискове, картички.. всичко.
А под него празни бутилки от минерална вода, сякаш това е моята дрога.
Докато наблюдавам всичко това, продължавам да слушам Доорс, без да ми пречат, без да ме дразнят, с желанието да си пусна нещо друго - нещо друго, отново тяхно.
Избирам "The crystal ship", защото я харесвам и мога да я слушам няколко пъти подред. Сещам се за изгореното портмоне и седалка, за малките уличителни и изстрадали по дължината си кръгчета - осъзнавам, че това, което правя в момента, не е дори убиване на времето, а някакво изтегляне на нишките съзнателност, останали ми въпреки температурата, треската и болките, неудобното спане и благославянето на студа в банята в три без петнайсет през нощта.
Всичко, съвсем обичайно и ежедневно, преминало през мен напоследък, ми изглежда някак грешно.
А за няколкото минути, преди да потъна в пред-6:20-алармен сън, съм още по-разколебана и несигурна.
Питам се, моментите, към които се обръщаме с леко разкривена физиономия, с безсилни нотки на съжаление, с тягостния въпрос "Как съм могла/могъл да направя това?", не са ли изначално моменти, за които някога ще съжаляваме, или никога няма да спрем да опитваме да върнем обратно?
Питам се, ако направиш нещо, от което ще се срамуваш или с което просто няма да се гордееш, не го ли разбираш, докато го правиш? Може би не се променят чак толкова хората и погледът и преценката им към миналото заедно с тях, а просто не позволяват на истинското усещане да навлезе в построената им действителност. Може би не се изкривяват спомените, а остават такива, каквито са били в предишното сега - хубави, лоши, мрачни, странни, някакви..
(Гладен си. Яде ти се нещо сладко. Преровяш шкафовете в кухнята. Единственото, което откриваш, е локумена вафла. Не обичаш локумени вафли. Минава час. Отново те пробожда гладът за нещо сладко. Локумена вафла и нищо друго. Затваряш шкафа с разочарование. След пореден час се примиряваш и изяждаш вафлата. Харесва ти. Дали защото си бил твърде гладен, или защото всъщност през цялото време си обичал локумени вафли, но просто не си го знаел? Случва ли се това с хората? Примирение, безизборност или винаги е имало нещо? Ах..)
Не ми е до текили, мохито или нещо подобно. Искам просто да стоя на уютна маса в средномалко помещение, да виждам красивото дървено слънце на топложълтата стена, да чувам гласовете на разни мили хора и да се усмихвам. По-нататък ми е трудно да доразвия историята, понеже сега я виждам от един леко отпаднал, отчаян ъгъл.
Добре, че е Димитър Димов и литературата в дванайсети клас, добре, че го разбрах и го харесах.
Добре, че са Доорс, колкото и да не ги харесвам, добре, че е Джим Морисъм, въпреки че още не си позволявам да си призная, че мисля да му дам шанс. Добре, че е желанието да си направя гривна от конците, които получих от една жена, за която съм слушала, но никога не съм виждала (Една кутия, може би от 60те или пък от още по-ранна епоха - не знам - е поставена на бюрото ми. Върху стария протрит капак пише "Чисто бебе", а едно нарисувано бяло-жълтеникаво дете суши косата си с хавлия. Толкова прах и старост излъчва паралелепипеда, че не издържах и кихнах.
Вътре е пълна с конци, адски много конци. За бродиране. И са толкова, толкова красиви. Оцветени във всякакви цветове. Маслено зелено, светлозелено, насително зелено, индигово, цикламено, бяло, сиво, сиво-синьо, синьо-бяло, алено, ярко жълто, лилаво, керемидено, слонова кост, охра, турско синьо, тюркоазено, праскова, добре изсъхнал тютюн, кафяв есенен лист, резедаво, бордо, пепел от рози.. и така нататък.).
Добре, че са старите поети и бивши учители по руски, които ми пращат неочаквани писма - толкова въодушевени, мили и искрени - "Удивителна и точка, точка, точка!". Ах, добре, че има хора, които намират щастие, без да лъжат себе си.
Хубаво е, че има кога да опознаеш някаква минимална част от някого, когото не си разбирал съвсем. И че не се притесняваш от смирените си приятели, а просто ги караш да разберат, че "правилно" и "неправилно" са две ужасно неясни понятия.
И добре, че са 7едем, за да ме спасят от липсата на мелодия.
Не се научих, че не е хубаво да пиша за всичко, което ми дойде наум, без да го събера на едно място, да го боядисам в един цвят, да го поставя в рамка.
Но научих как да украсявам текстовете си с около десетина запетайки в повече.
Научих, че понякога е безсмислено да викаш, и, както от много отдавна усещам, мълчанието е златно средство за мъчения. Не знам дали всичко се връща обаче.
Научих се да оценавям хората, колкото се може по-обективно, макар да е невъзможно да се получи подобно нещо докрай.
Научих да преодолявам дребнавостите, които понякога оказват голямо влияние върху мнението ми, когато се отнася до друг човек, но и научих да съдя себе си все по-сурово, когато пропусна да им обърна внимание.
Научих, че никога не можеш да кажеш всичко или поне досега не ми се е случвало, но понякога и много малко е достатъчно.
Научих, че когато ти се отдава възможност и време, без значение дали са пет минути или минамален шанс, трябва да опиташ да направиш това, което трябва да направиш, или това, което искаш да направиш.
Разбрах, че да си кажеш "Те се притесняват от мен", е доста добро оправдание. Но невинаги трябва да се прибягва до него.
И че понякога хората създават толкова много прекрасни късчета изкуство и любов в безуспешните си опити да обяснят живота - толкова, че другите забравят да си задават въпроси, за да обяснят живота, отдавайки се на безбройните късчета изкуство и любов.
Не се научих да пиша с търпение и спокойствие, да влагам нужната доза отдаденост и любов (но не и разточителство на време) във всяко едно нещо, което започвам да разказвам. Но започнах да опитвам и броя факта за голям напредък.
Научих, че е много важно да запишеш идеите, които звучат страшно добре наум, че е важно да намериш лист, химикал, молив, телефон или просто нещо и да ги запишеш.
Имам си още много, свързани с писане, понеже обичам писането, без значение защо и как го експлоатирам.
Научих и други неща, несвързани с думи и букви, а с действия, но смятам да постъпя егоистично (а и наистина не е сега времето) и да споделя за тях някой друг път.
По дяволите Джим Морисън и писането посред бял ден, когато съм на антибиотик, минерална вода и въпроси без отговор.
Subscribe to:
Posts (Atom)