Заспах със Скънк, май беше светло, затова и сега, защо да не се събудя с тях?
Нещата стоят така: на фона на бялото всичко изпъква. Стерилната среда е чудесна, ако искате да видите нещата така, както все се мъчите да не ги видите или пък просто не успявате да ги видите. Не се страхувайте, може и да ви харесат. Всяка пора, всяко косъмче, всяка мигличка, мигла или мигълче, наричайте я както искате, всяка дума дори се рони като капчици ситен дъжд, в ритмичното нежно тракане на които се заслушваш през нощта, сред бялото. Кънти в тишината, скърцането на вратите прорязва нервите, прокарва леденото си острие и реже спокойствието с нож. Луминесцентната синьо-жълто-бяла светлина, студена и неумолима, се е простряла над безкрайното време, а часовниците тиктакат там, където ги има.
Сега си пускам Скънк, а после може би Доорс, макар да нямам цялата тишина на света, макар да нямам огромен бял прозорец, вмъкнат в алуминиева рамка до себе си. Пускам си ги, какво да направя? Заспах с тях, сега се събуждам.
Събуждам се на топло и шарено, при цветовете, при вещите си. Ето го, моето легло, моето бюро, моите чаршафи и одеяла, моя компютър, моята уредба, моя дървен прозорец, не е ли прекрасно?
Не е ли главозамайващо хубаво да си вкъщи? Да си вкъщи. Търсиш дома си, когато си навън, когато си някъде, захвърлен от съдбата, копнееш за него, когато си пил ужасно некачествено вино само защото си искал да се смееш до безобразие и да заговориш всички останали непознати по улицата. Много искаш да се прибереш в стаята си, да се заровиш в своите си неща, да се стоплиш по своя начин, който изглежда естествено и приложимо единствено вкъщи. Искаш да събуеш ужасно неудобните обувки, да свалиш якето с мокри ръкави (защото няма нищо по-дразнещо и изпиляващо нервната система, комфорта и здравето от мокри ръкави, мокри чорапи или пък и двете), да се измиеш първо с гореща, а след това с топла вода, да изтриеш грима си пред огледалото, което те познава по-добре от чуждите очи и всички други, които са там, навън, и накрая да заспиш в уюта на своя свят - вкъщи.
Well, home is overrated.
Нека предположим, че има една думичка, която много отива и е страшно събирателна за всичките емоции и хормони, които са се развъртели бурно и тягостно контролируемо из тялото ми, но аз не искам да я използвам поради смешна суета, поради страх от заклеймяване на ситуациите по детински и необмислен начин. Такава съм си - страхлива и суетна. Досега нямах проблем с това, но сега, като се замисля, може би трябва да предприема нещо.
Ето какво се случи:
Прекарах първите си съзнателни дни в болница, прочетох една книга и едно списание, бях събуждана около милион пъти от телефонно звънене, спах, спах, спах, гледах как разни хора берат гъби през прозореца, усмихвах се на всички сестри и доктори, припознавах всяко изскърцване на врата с началото на The Godfather theme и всяка вибрация с "People are strange" и "Dumb Inc." на Молоко.
Усетих, че двама доктори ми напомнят много на някого, но въобще не се напрегнах да се се сетя на кого, докато не се прибрах и не видях, че съществува странна прилика между единия и Джъд Апатау. Но не, не си мислех за него, когато ми се стори, че ми прилича на някого (и всъщност ми се случва от толкова много време - някой винаги ми напомня на някого - на външен вид, по изражение, някой жест, начин на говорене, смях, усмивка, характер - хората в моя свят винаги си имат прототипи).
Слушах музика пестеливо, защото се страхувах, че ще заспя със слушалките на ушите, батерията ще падне и няма да има с какво да запълвам огромните дупки на болничното време на другия ден. Но пък беше така описуемо (дам, описуемо, за жалост, може би) приятно да не се страхувам от прокажени, готови да изскочат до прозореца, намиращ се вляво от мен. Не се страхувах и слушах музика, защото имах време да го правя. Което съвсем не означава, че вкъщи нямам нужните пет, петдесет или повече минути, но тук, вкъщи, имам едно кълбо от нерви и бързане, едно вечно тиктакане, яростно бучене на всяко измерено мълчание, на всяка минута завъртане в леглото, "продължавам да спя, за да убия минутите". Няма я тишината, в която песента ще почне, песента, която никога не съм слушала, но мога да рискувам с нея дори да не ми хареса, защото имам време и сега е моментът да й дам шанс.
Малко се стреснах, когато установих, че на лист пиша различно в сравнение с тези ми клавишни думи, на хартия съм "мило дневниче", падат всички символи и суетното прикриване на смешни думички. И не, на лист не звуча като мрънкаща ученичка, изброяваща разни имена, съвсем не. На лист просто съществува "страх ме е", "разочарована съм", "обидена съм" (въпреки че не помня да съм писала такива неща) и въпросите са повече. Иначе не, другото си е все така.
И докато осмислях това, реших, че е време да бъде еднаква и тук, и в някой разкъсан тефтер, а малко по-късно стигнах до заключението (което едва ли ще е такова, всичко е безкрайно, по дяволите), че имам правото да съм различна, че в това се крие чарът на мастиленото писане, че в това се състои показателната разлика от "аз пред себе си" и "аз пред другите", чието значение би било жалко да пропусна.. И после не знам какво се случи, но не съм заспала.
Противно на възможните очаквания, не мисля да науча "Болница" на Далчев наизуст, въпреки че моята болница, макар и за кратко моя, ще си остане в мен и ще я помня. Да, мога да възкреса толкова много от бялото си време там, от мократа траектория на движещия се въздух в тоалетните, термометъра в шест сутринта и болничната храна, която толкова ми липсва - така обикновена, нищожна и постна - толкова ми липсва.
Дори леглото, което ме схвана безмилостно, намачканите му чаршафи и двете не чак толкова удобни възглавници - и те ми липсват.
Беше толкова просто, не болеше, лампите светеха над мен, гласовете изведнъж изпаднаха в някаква бездна и се появиха само хипнотизиращи образи в цветовете на едни обувки, които исках да си купя, но не го направих и не съжалявам за това. Огледах света хоризонтално като в епизод на "Спешно отделение", предсказвах как ще си тананикам "bring it back, sing it back", докато лежа, необикновена и безстрашна, но не, не го направих, дори на косъм не помня да съм била, защото явно съм страхлива и обикновена; открих, че не съм от проницателните читатели, четох, четох, четох до втръсване, спах, спах, спах до замайване, плаках от упояване, безсилие, невъзможност и отсъствие на музиката в най-искрената ми нужда от нея, пръсках малки и сияещи мълнии нервност по най-близките (простете), изтезавах изтерзания си глас, за да финализирам всякакво текущо общуване, нямах време да мечтая и все го отлагах, докато не се озовавах в реални сцени насън (боже, колко реални!, цигарите, невниманието, сигурността, момчето, което разширява врати, момчето с цикламена тениска, аз и "моля някой да дойде и да ме застреля"). Мислех си и всъщност за първи път в живота си гледах на мисленето като на задължение и това ме караше да ми се гади от него. Но все пак си мислех и повечето от успешните ми опити ме водеха към сивия делник, към "Граф Монте Кристо", "Анатомията на Грей", бягството и затворите, към хората, оковани в работата си, към часовете, различни за тези, които лежат и се лекуват, и за останалите; към живота, така спрял и изхвърлил любовта нагоре във вечната класация поради надценена й сила, поради прозаичността й.
"Полет над кукувиче гнездо" (добре, че не я четох сега), катетри - добре, че не се сблъсках с хора с такива. Но трябваше да се сблъскам с някого, освен с детския плач късно вечерта.
Борове, букове (вероятно) и липи, осветени от лампи, виждах, преди да заспя и да сънувам сънища - толкова много, толкова реални, толкова свързани с хора, за които не искам да хабя услужливата си памет и да си представям лицата им. Музика в тъмнината, сама, лампа, която не работи. А наум си казвах "Вие не знаете колко обичам да стоя на тъмно по това време. Аз съм малко момиче, което обича да стои на тъмно по това време, та дори и всички прокажени да се се наговорили да се покажат на стъклото на 3..2.. 1..".
О, ти, малка, специална, капризна, объркана и нервозна млада госпожице!
Съжалявам, не Ви разбрах. Сигурно защото сте руснак.
Все още ме боли, че не мога да кажа всичко. Ще ми се наложи да се примиря, нали? Невъзможно е?
Плодове и сокове, визитации (наистина благодаря), писане и сресване на косата, пак и пак, и пак.
Наличието на много алтернативи никога не е било наш фаворит, you know. Why don't you weep when I hurt you? Идеален момент. Не искам да меря никого с кантар, макар че някои моменти, казват, са повече от удобни и удачни за тази цел. Не искам да се питам как я е обикнал и как тя през цялото време се е отвращавала и е била така нещастна. За реванш да не говорим. Празно е. Трябваше да нарисувам нещо, какво като имах само химикал? И така ясно мога да си представя как ще извърна глава, ще погледна с онзи поглед, ще задържа и една система с горчива, но не луминесцентна тишина ще се пръсне за тяхно назидание и мое мимолетно облекчение. Колко е прозрачно обаче, и аз бих очаквала в подобен момент да не се чувствам виновна, само че този път го правя не защото човек достига определена точка, в която решава да не се чувства виновен (от толкова взети решения ще си създадем съвсем нов живот, хм?), а защото смятам, че този път наистина не всичко е "what goes around comes back around" - не защото това златно правило ще спре завинаги да важи, а защото сега, сега няма право и не вярвам да се е включило в моя световъртеж, простете. It's not my fault this time.
Длъжна съм да скалъпя някакъв събран и стегнат край на този нищо и никак свързан текст, който просто исках да създам от мила привързаност, детска наивност, заради значителния обрат и едно от малкото запомнящи се неща през всички мои ноември в множествено число, заради учтивото спестяване, студените отговори и съвсем оскъдното разочарование (не си позволяваме да е повече, ние сме дребнави и силни, каква комбинация!), защото още малко актьорство ще ми излезе през носа (или през червената дупчица на вената, останала от един абокат, задържал се маалко по-дълго, отколкото е препоръчително). И той ми липсва. Ах, игла, къде си.
(Есенни хладни нощи,
слънце от бронз отлято,
но в сърцето още
има следи от лято.
из последното писмо на дядо, не знам дали е негово..)
Не искам просто да си го изкарам на някого, искам да си го изкарам на когото трябва.
No comments:
Post a Comment