Някъде из Северна централна България се носи аматьорска мелодия, ухаеща на акустична китара и младежки дух. По нея са се разлели думи, по някаква случайност написани от мен, и както се говори, хората я харесват.
Докато хората слушат, някои внимателно, други попивателно и поглъщащо, а трети - просто повърхностно - ноември си проправя път през купчините окапали листа, през междучасията и ранното смрачаване, през всяка, забравена да бъде прикрита празнина и кухина, крещяща у хората.
Сухите устни и празните очи, сивите пространства и цветът на небето, ужасно напомнящ на този на асфалта, са нещата, които със студен и отровен дъх се опитват да ме пресрещнат зад всеки ъгъл и да ме дарят със смразяващо празна целувка против волята ми.
Няма ги мрачните тълпи, некомфортната влага, калта, която е по-дълбока и мътна само защото предният лист от календара е откъснат - тях ги няма такива, каквито трябва да бъдат, за да изкарат едно съзнание извън релсите, направо пренасящи го в бялото усамотение на привидно вечната тишина. На ръба на бавната, няма, миришеща на пушек от комините лудост.
Има само сиво небе и сиви пътища, голи дървета и цветовете в дрехите - недостатъчна доза, неспособна да спаси останките от съзидателното сдържане, от съзерцанието, в което винаги може да откриеш начин да прозреш спасението.
Прехапаните устни изведнъж стават прекалено изнемощели и се отпускат, готови да изпръхнат и да забравят колко много могат да обичат. Усмивките, изплували на повърхността въпреки всичкото "трябва" и "няма време", също полагат уморени глави и се отказват да пробиват почвата с надеждата да открият някакво заровено слънце, някаква причина да се удвоят или утроят, някакъв познат полъх, топъл вятър, лятно упояващо безсъние.
Вече никой не казва "Не искам да се прибирам никога". Но и никой не открива своето най-удобно и подходящо място, щом се озове на топло вкъщи, не съзира уюта, не разбира къде се намират предметите и защо са поставени точно там.
Насред всичкия ноември, който няма, не, няма за пореден път да заклеймя като един от най-антипатичните и апатични месеци в годината (защото този път е различно, сигурна съм), е зинала пропаст, смазваща пустота, а може би е само днес. Може би само днес се е провряла тихата му сивота, някъде между всеобщата кашлица и променените гласове, полепила се е по тъмните карирани листи, които не образуват красив контраст, когато се слеят със светлосиньото мастило на жълтите химикали.
Последното нещо, което написах, беше литературно-интерпретативно съчинение за човека в поемата "Септември", без сериозно да се замисля, че преди четири години пазех темите по същата поема на един приятел, който отдавна завърши, без да осъзная, че четирите години са минали и сега аз се намирам там, където той е бил. Без да се замисля дали моето съчинение има нещо общо с неговото, дали си струва, дали някой ще мисли за мен по същия начин.
А докато четях разпилените напечатани листи с осезаемата липса на каквато и да е идея какво ще напиша, не се притеснявах, защото знаех, че ще напиша нещо. Винаги пиша нещо без значение дали виждам детайлно картините преди това, или пък не.
И се питам, чудно ми е, как е възможно, как написах толкова много, като, докато гледах листа, бях по-празна от бялото по него. Как стават тези неща? Всички есета по произведения, всички досадни съчинения, всички вечерни преписвания - всичко на автопилот, така ли? Оставяме думите сами да ни водят, вместо ние тях, и се чувстваме сигурни в добрия завършек, защото го правим от толкова много време и вероятно скоро няма да спрем да го правим. Кога ще избера да не съм лицемерна и да разхвърлям пориви, скрити в букви, изпълнени с любов, недостойни и неотговарящи на нечии изсъхнали от годините, предразсъдъците и липсата на достатъчна проницателност критерии..
Кога ще спрат да съществуват всички останали - с наглите си миниатюри и с препускащите ежедневия по моето съзнание черна дъска?
Дали има обяснение на въпроса защо отново си пуснах Radiohead? И дали всъщност не се наблюдавам, залисана и смълчана, докато не дойде времето, в което да разтворя очите си и да се начертая в думи, доколкото съм успяла да се разбера?
Всичко друго, написано преди това, беше, защото трябваше и се налагаше. На няколко пъти изпитах нуждата да хвана някакви случки, някакви частици от произволно избрани дни, някакви мимики и жестове, психологически реакции, Набоков на бюрото или презентациите, които преди ненавиждах да правя, а сега едва ли не открих начин да харесвам или поне да маскирам времето си, посветено на тях, с доминото на пълноценната употреба. Щях да хвана едно от всички тези или пък някой сън за тъмни ръце, щях да защриховам отчуждението и студенината на хората с няколко изречения, щях да нарисувам вечерите, пропили студ, влага, температура, кашлица, треска и болка, щях всичко това да объркам в ром и телефонни разговори, в коркови тапи и горчив вкус, в музика преди лягане и музика, от която накрая започна да ми се гади, в ритмично клатене напред-назад, целящо да затопли скованото тяло, в претопяващ се от алогичност и невъзможност смях. Щях да побера зеленикавите газирани вечери и многото текстове на български песни, които избиха по повърхността на силния ми глас, кънтящ из мократа пренаселена, натоварена и все пак важна вечер - щях да ги побера в някакви си думи, в някакъв си половин час. Само мой.
А колко още има и въпреки всичкото неказано само монотонното писане по кафявия кариран лист ми се струва достатъчно тежко, осезаемо и мастилено, за да бележи деня. По-силна от него е единствено нуждата, нуждата нещо чакано незабавно да се случи, някое обръщане настрани да бъде изненадващо, приковано и обляно в тръпки и сълзи от щастие, само нуждата, която всекидневно се подхранва от прехапани устни и стиснати зъби, премълчавания и половин усмивки, преекслоатирана и изцедена музика, затворени очи, зад които образите от непознати и многобройни се свеждат до един - аз, клюмнала и заспиваща в зимния здрач, малко преди работното време да е свършило, уморена от рисуване на композиции без моливи.
И съм уплашена въпреки вярата в "ще се оправя, няма как" (защото има как - по-качествено и по-навреме), много се страхувам от това, че имам толкова много за вършене и само веднъж да се впусна в него, ще забравя да се нуждая, а така и светът ще забрави за мен.
I had a wonderful October. Очаквам същото, че даже повече от тези нови 30.
One of these mornings
Won't be very long
You will look for me
And I'll be gone
№89 - лека нощ от мен и Моби
No comments:
Post a Comment