Не обичам повторенията (един особен тип повторения, за да не си противореча, защото има и такива, които вероятно харесвам). Не обичам и такива улеснения. През пръсти. Но много искам.
~
бях забравила какво е да те виждам по отблъскващ начин
бях забравила и съжалявам, че си спомних
може би, ако спра да мисля за всичко, ще дам и на теб, и на себе си, и на всичко, което предполагам, че искам, втори шанс
тук е спокойно, защото никой не иска повече. никой не иска структура и теза, тук съм аз, без структура и теза
представи си какъв би бил, ако загубиш способността си да използваш думите. ако онемееш, ако изведнъж умението да пишеш ти се стори непонятно и непознато. ако не чуваш текстовете на песните, ако не четеш по устните прошепнатите съобщения, ако просто изчезнат думите от този свят. какво ще остане от теб?
какво ще кажеш за небето, което има цвят на тежко лилаво, примесено с дим, което зимно е паднало над къщите, дворовете, улиците и дърветата? ако не можеш да опишеш мириса в стаята като такъв от „студена котка" и трябва само с жестове и погледи да се запазваш цял, да се запазваш такъв, какъвто искаш да си?
ако нямаш правото да привличаш нечие внимание със смели, дръзки реплики, ако е просто невъзможно да го направиш, уж случайно да вмъкнеш някой цитат или да споменеш някой човек? какво ще правиш?
представи си, че всичко е премрежени погледи, усмивки и юмруци, удрящи само и само да не прибираш кашон в дрешник, а да изхвърлиш емоциите си по неелгантен, неизискан начин като не-дама?
представи си
представи си, че си изградила образ в съзнанието си, който все пак някога е бил реален, щом си го чувствала така, когато не е било нужно да натискаш копчето на дистанционното и да включваш въображението си?
представи си, че си Стайнбек, който за домашно трябва да пише есе и това му се струва страшно досадно
представи си, че си на терасата и не се плашиш от всеки логичен и нормален за късната вечер шум, че запазваш самобладание и дори се готвиш да продължение по-късно
представи си всичко това и си представи моя ден, пълен с милиони, милиони мисли, които няма къде да дяна, които се точат и стържат, докато преминават, и аз, самата аз усещам, че ако се опитам да ги върна и събера, ще е твърде неестествено, ще е все едно търся спасение в купчина пепел, но все пак се мъча да ги издърпам, за да ги видя все още неизгорели във вселената, макар ясно да съзнавам, че едва ли ще ми помогнат
представяш ли си всичко това
представяш ли си как искаш да увеличиш докрай, когато идва рефренът, и всъщност го правиш, но имаш нуждата и останалите да видят и чуят колко болезнено се нуждаеш от музиката, разрушаваща слухове и мисли
~
Ще го публикувам. Каквото и да напиша. Откъдето и да започна. Не е важно за кадифе или велур ще разказвам. Черно, синьо или пък червено. Парфюмени облачета сладникави пари по кожата. Няма никакво значение.
Важното е, че в чантата имам химикал, но нямам лист. Хубавото е, че кутиите от цигари предоставят достатъчно количество площ, върху което да издишаш поне четвъртинка от това, което съзидателно те задушава.
Започваме ли?
Това, което вбесява другите у нея, е безразличието й към техните схеми и графици, техните ежедневни задължения, тяхното безпокойство, възникнало заради невероятно дребни и пренебрежими явления. Тя може да се запали със само две минути разсеяност и безразличие към останалото, онова, което не я придърпва с изящно протягащи се и бягащи надалеч ръце от мираж. Не я интересува. Обичам нейната апатия.
Защото тя слуша Skin, но напоследък се прибира толкова уморена, че не й остава време да претегли вариантите и автоматично се спира на по-тъмната картина - легло, одеяло като завивка, одеяло като възглавница, черно-синьо-неоново осветление, рандъм въртящи се песни в продължение на около час, от които чува най-много първите две, а след това претопява всичко, което е казала и направила, неказала, непоказала, непосмяла да направи, помислила и непомислила - в лек, сух и незадоволителен полусън, неизпиващ всяка капка изтощение и "вчера", а надграждащ още суша, сеещ къснооктомврийска и алогична за тази година пустота. Сън, навяващ откъслечни спомени за предишни шаблони и дни, сън, напомнящ, че за да вървиш напред, трябва да бързаш, да се учиш от миналото и понякога да спираш за няколко минути, за да опиташ да видиш през и да откриеш какво още би могъл да сториш.
~
да ви кажа ли кое е най-болезнено за един писател - без значение дали е аматьор, в разцвета си, или вече утвърден такъв - най-болезнено е да се спре на свои стари текстове и да не успее да открие и почувства онази причина, подбудила го да ги създаде
тогава подхожда към тях като към ново четиво, от което да се учи, и се пита "къде е смисълът?"
~
обичта избива по хората през октомври
те, те обичат да обичат през есента
когато сутрините са тъмни, а нощите се спускат ниско и беззвездно, когато небето е лилаво и опушено, когато въздухът е студен, когато ухае на зима и гол, сив асфалт
когато кошмари ги пробуждат в 5 сутринта и когато се изправят изпотени и осъзнали ужасната нужда да прогонят самотата с горяща, силна, тежка и промиваща хлада и меланхолията любов
~
чудя се кога една песен е по-хубава
когато за първи път чуеш текста и започнеш да я виждаш от хиляди различни ъгли и си позволиш да се гмурнеш в нея .. или пък когато просто нещо те грабне от първото слушане, без да я опознаваш, без да се опитваш да я разбираш
със сигурност не е когато вече знаеш текста, смисъла и чувствата й наизуст и я пускаш просто защото някога е била току-що проникнала в същността ти, в онези дни и онези техни чувства-предвестници, а сега е останала празна и разкрита, без душа .. поне до следващия път, когато решиш, че си я забравил и имаш нужда да я откриеш отново
~
обичам, когато понякога чувам далечното дрънчене на най-тихите китари (понеже имам хубави слушалки) - звучи все едно телефонът ми звъни от другата стая през плътния калъф, като от друг свят, гъделичкане от реалността, което, както в много редки случаи, не те изнервя
~
пести похвалите си, когато се отнася за нещо добро, защото по-късно може да се появи нещо наистина добро и да не смееш да кажеш, че е такова, защото си горда
~
Позволено ли ми е да не разбирам? Да не съм наясно, да не съм стигнала достатъчно напред в мислите и прозренията и просто да не разбирам. Да изолзвам това изоставане, това недостатъчно осмисляне и непорастване в своя полза. Мога ли така да изкривя разочарованието и тихата агония от това, че вероятно няма как да видя нещо, което дори трудно си представям, така, че да се почувствам доволна и спокойна. Позволени ли са такива неща?
Всичко опира до момента, в който, сигурен в себе си, ще си готов да си позволяваш всичко на света или пък да не си. Стига да знаеш, че не го правиш, защото ти е позволено да си го позволиш. Трябва да си готов - без лъжи и измами.
~
И сега разбирам, че както аз съм чувствителна към глупави и необмислено оригинални изказвания, така другите може би са чувствителни към глупави и недодялани реакции и действия.
~
Не защото някой трябва да знае как се чувсттвам точно аз, а защото е чувство трудно и неясно, сложно и дълбоко, което си струва да бъде описано.
все едно те няма и по-малко СИ, все едно всички дни с гордо вдигната глава са се претопили пред очите ти за някакъв си малък и нищожен миг, сякаш не можеш да се обърнеш към себе си, понеже се храниш с чужди мисли, вдъхновяват те, дават ти идеи и ги експлоатираш с жалката си способност да попиваш
няма те, няма те тогава
поне когато го осъзнаеш
~
Защото понякога губиш страшно много, ако всичко, за което мислиш, е единствено как ще изглеждаш, как ще звучиш, какво впечатление ще направи работата ти, забравяйки, че хората могат да открият някаква сантиментална стойност в писмото, написано с леко разкривен почерк, в някое изчервяване или притеснение, в някоя уж неудобна за теб ситуация. Могат да открият чар в тези неща и ако се научиш усърдно да работиш за себе си, щом не искаш да грешиш, и едновременно да обичаш сладката наивност и невинност на грешките си, готов понякога отново да допуснеш някоя такава, защото е дори приятно да не си машина - тогава ще разбереш колко много прашно щастие може да изровиш от боклука на заровените си спомени и колко огромно количество несътворено такова ще си готов да изваеш от влажните дъждовни дни, които накъдрят изправената ти коса, до неочакваните срещи, болката, неловкостта от нечие докосване и страха от близостта.
~
Иска ми се да имам цялото време на света, ей така, за една вечер, или поне половината от него, за да мога да се влюбя във всичката музика, в която знам, че мога да се влюбя.
~
Никога не си бе позволявала очите й да бъдат късния октомври или пък средата на ноември. Винаги са отразявали и рисували първите седмици на кафяво-жълто-червения сезон в себе си, в посоките и пътищата, по които поемат. Есенни, смрачаващи се, но и светли, топли, вдъхновяващи. Никога не си бе позволявала да заприличат на развилнялата се есен. Не им бе дала да попият ледните ноемврийски тръпки. Ситният дъжд, блъскан и отклоняван от свирепия, хищен вятър, хилядите пръски и усойните кичури коса, влизащи в очите и затрудняващи разговорите.
Малки депресиращи бури, смесени с истеричен студ. Викове на недостатъчност щяха да бъдат очите й, ако се бе оставила на подобно време да нахлуе в погледа й, да се вмести и слее с него. Щеше да заприлича на разплакано малко дете с горящи пламъци там, където през лятото те поглъща бездна от синьо - пламъци на егоизъм и потиснати, вакуумирани писъци, много скрити и задавени съобщителни изречения от рода на "Искам" и грамове болка и недоверие заради постоянно стиснатите зъби.
~
Онези, за които оставаш нисък, въпреки че си се облякъл във вертикални райета с цел да ги манипулираш и да манипулираш себе си, са хората, които най-много те смущават. Хората, които имат някакво странно усещане за справедливост, обективност и реалност. Които, без дълго и сложно да претеглят плюсовете и минусите, знаят какво е най-добре да бъде направено.
И от тях е толкова трудно да се скриеш, защото те знаят какво целиш с поведението си, какво опитваш да построиш с думи и актьорска игра. Те не виждат нищо съзидателно в маскирането, защото са минали отдавна през него и са успели да излезнат чисти или са просто хора, които никога не са се докосвали до същинския боклук и са твърде чувствителни към отпадъци. И винаги пронизват с поглед, който необвинително, а просто разбиращо, но не и съпричастно казва "Знам какво правиш."
Ако се виждаш красив и в най-грозните моменти, значи криеш нещо специално у себе си.
~
Съществува един момент, в който усмивката е на границата на логичното и нелогичното. Момент, в който няма нищо нередно в това да се усмихваш, но след две-три секунди осъзнаваш, че точно тази усмивка, проточила се в последните няколко минути и плавно размила се и попила в изражението на лицето, в момента те завлича някъде и единственият правилен извод, до който можеш бързо и безпроблемно да стигнеш, е, че това е мигът на откъсването.
(...)
Клепачите се спускат флегматично, самотно и вглъбено. Те са само твои и само те разбират тежестта, на която си ги осъдил. Когато паднат с дъх на покой и утеха, гравитацията яростно се задвижда със зъбните си колела, изпуска пара и надава страшно начално бучене, с което рязко и поглъщащо те дърпа надолу, и надолу, и надолу. Няма ги тръпките по кръвоносните съдове, стрелкащи се из вътрешния слой на кожата, но я има ужасната умора, сънливост, крехкото изтощение и безсилието. Опитваш да отвориш очите си и да погледнеш хората през диоптъра на действителността и на трезвата преценка, но разбираш, че е невъзможно. Няма как животът да проникне в погледа ти в точно този момент. И ти стават ясни всички описания на загубили искрата си погледи, изпуснали живеца, блясъка и светлината си, забравили пулсиращото следене и съсредоточаване в света.
Не, не можеш да закрепиш клепачите си, не можеш да ги задържиш отворени. Очите вече нямат бадемовидна форма, защото дори тя изисква твърде много физически и психически усилия, за да бъде поддържана.
В гърлото се е заклещил облак прах или може би облак дим. Тежък и плътен, тровещ и смътно погубващ вярата ти в хубавия край на вечерта.
Но цигарените вдишвания са придобили различен вкус. Не се утаяват, не тежат, а просто ледено преминават по горната рамка на устната кухина и се спират при онзи облак дим, само че с дъх на планински въздух, на изгаряща студенина.
~
За жалост, заглавията, които ми се струват най-подходящи за моментните ми неудържими желания да напиша нещо, винаги биват заглушени от хода на времето и някак избледняват, а на тяхно място откривам нови, много по-пасващи на момента.
И така стигнах до тук, докато чакам половин литър вода да изкипи.
~
Понякога всичко, което ти трябва да знаеш, е кога да смяташ хората за еднакви и кога да си припомняш, че все пак са различни.
Ако можеш да преживееш всяко нещо, защо твърдиш, че искаш да променяш?
~
Знам какво правя и колко нередно е, знам, че използвам само 40%, защото, както написах преди малко - " мисля, че е така. ако КПД-то ти е 70%, а използваш само 40 от тях, опитвайки се да го скриеш от себе си, накрая оставаш нещастен". Знам, че трябва да се хванеш за жиците и стълбовете, за канапетата и тапицерията им, за стъклото над масата и формите, които са образували отпечатъците от пожълтели груби пръсти, ухаещи на глицеринов крем. Знам, че в единиците нещо има още толкова, което да опишеш. Знам, че след като си задълбал твърде отвъд нормалното според някои, е възможно да се отделиш на космическо отдалечено разстояние, за да погледнеш земята и онова стъкло над масата като от спътник и да обобщиш всичко, свеждайки близките и далечните му характеристики към ситуацията, към реалността и илюзията, към живота. Всички ние очакваме да можеш да си такъв, а аз очаквам да съм способна да съм такава. Но сега. Сега просто ми дайте право да отмия съня.
No comments:
Post a Comment