get your filthy fingers out of my pie

казвам "добре", очакваше се.

писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа

облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия

и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък

всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ

всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.

и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях

и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични

и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят

за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните

и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето

всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин

всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"

всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"

и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"

и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там

а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега

пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче

и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл

нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.