острови тъжни са наш'те съдби. дълбоки морета ни правят сами.

мили мои,

вие сигурно знаете много повече за живота от мен. напоследък ми го казват често.
аз знам, че стана модерно да си щастлив no matter what. това е донякъде хубаво, но има разни моменти, произволни или не съвсем, в които си пълен с горчилка, горчилка, горчилка.
и искаш да я излееш.

аз ще спра да вярвам във всичко детско, ще загубя чаровния си наивитет и ще започна да играя игри. ще се превърна в ирина от "тютюн". вече не ми се струва странно, че един женен мъж, който си има дете, може да е гей. не ми се струва голяма работа някой просто да прави секс с някого, без да има чувства към него. не е ли това най-добрата опция на модерната изневяра?
няма проблем, ако обичаш някого и се занимаваш с друг. имам предвид - сигурно съм пропуснала доста наистина, хората май правят такива неща постоянно. хората друсат, убиват, продължават да се унищожават, никога не се променят, лъжат, лъжат, лъжат.
някога вярвах, че има и друг начин.
и аз започнах да се потапям. чувствам се и жива, и объркана в големия хаос.

в живота ми се преплетоха някакви трагедии, невъзможности, много филмови реплики, самотни булки по средата на нощта, вина, желание, страх, вина, желание, страх, вина, желание, страх. и толкова малко моменти, в които да остана спокойна и да знам, че усещам със своята топлина нечия друга.
религиозни догми, счупени телефони, липса, отсъствие, бягства в 4 сутринта, познати, непознати, рискове, докосвания, паднали акумулатори, почти забравени хора. и същите, завръщайки се.
халки, дюшеци, голи тела, изтрити номера.
нищичко.

нищо за живота. не съм преживяла нищо, никога. жалко, че трябваше да се омърся. забавно е, но моментите, в които спираш и се оглеждаш, пораждат въпроси.

защото не съм преживяла нищо, никога. болка, кръв, разочарование, провал, любов, лъст, страст, изневери, плач, ужаси, страхове, параноя, болести, страх, любов, болка, кръв, нищо. стерилна съм. не съм повръщала от алкохол, не съм крещяла, излязла от собственото си тяло, не ме е спирала полиция, не са ме молили, не съм се молила, не съм лягала безпомощна в тревата, не съм била истинска грешница, не са ме наранявали, не съм наранявала. никога нищо. аз не мажа по ноктите лакове, не използвам боя за коса. и в тази връзка: червеното е съдба или избор. не знам какъв е първият случай, но вторият е огромна метафора, символ, код. нали така?


имам силни ръце, защото бутам инвалидна количка от достатъчно дълго време. не го казвам, за да пробудя някаква съжалителна реакция и досега не съм го казвала, защото бях малка и достатъчно свободна, за да мисля, че не е толкова важно. по-скоро го казвам, защото откривам как близки мои хора лъжат в публичното пространство и просто не искам да съм такава. виждам как го правят и ставам тъжна. не трябва да е така. страхът е горделивост, параноята е грях

защото не ме е страх да разтеглям границите на реалността.
затова всяка вечер се мъча да изсмуча живота от повечето възможни места и хора. искам да го изпия. като глътка в пустинята. като ракия, която ме гори.




here i am now, entertain me. "забавлявай ме" - това ще казвам вече.

промених се и виждам как всичко тепърва предстои.
дано остана чиста след това.

п.с. а може би съм живяла, но просто не се оковавам в клишета? и искам още, още, още.
а може би и тези, които знаят повече от мен за живота, също искат още. някъде там се разминаваме. и някъде там ще се срещнем.

..always one foot on the ground.

Странно е. Не е ли странно? Някак неудобно и неловко е, стар забравен навик, старо, заровено в тъмниците на съзнанието докосване, нещо, което си изхвърлил и на което си попаднал, не знаейки какво точно да чувстваш. Загубена вещ, която някога си обичал, но привързаността се е изпарила. Която откриваш и те обърква.

Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.

Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.

Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.

Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.

Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".

Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.



(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)

Come on, break my heart
I'm ready.

We are far too young and clever

Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?

Пиша този текст, за да се обичам поне малко днес. Защото се чудя с кого и на кого да говоря, имам сънища за разказване, къщата е моя, писалките и цветните моливи са мои, почеркът ми е педантичен, когато не бързам за никъде, но трябва да бързам, пошло оранжево свети електриково от бюрото, махнете този кич, гледах един епизод на "Ориндж Каунти", не беше зле, стана ми мъчно за Райън, горкият, аз съм Весела, имам лош вкус за хора, понякога да, понякога не, понякога преценявам правилно, понякога не, знам какво е ужасно опасно, знам и не трябва да вървя натам, пусна ли си музика, увеличена докрай, отмивам всички панически клетки, ексфолирам стресираното си тяло, по дяволите спокойствието, потрепер-потрепер, въобще не мога да си представя всичко, както ще бъде, но все пак ми изглежда някак дъжвовно и мрачно, а исках да съм със зелена блуза, е, явно не, благодаря много, като се събудя с идеята да умра, защото мога да живея, ще се опитам да разкажа за счупените облаци в небето на залеза, ферибота и реката, вятъра и колко обичам да пътувам, но не крийте звездите и нощния хлад от мен, защото се задушавам.

Лек ден, благодаря.