So I'm gonna rise like smoke

Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?

Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.

Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.

Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.

В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.

В кашата съм. Съм.

Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.

В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.

Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.

Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?

Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.

Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.

И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.

Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.

Аз исках много неща и много от тях се случиха.

Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.

Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?

Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.

Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.

Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.

Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.

Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.

И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.

И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.

Jolene

може би трябва да мразя моментите, в които не знам какво искам, в които не знам от какво имам нужда (освен основните пунктове, но те не са изцяло определящи).

може би трябва да ги мразя, но всъщност те просто ме уморяват.
тези нощи не ми се бяга някъде без посока, не ми се занимава с рискове, нямам нужда от адреналин.

търпението и спокойствието са две различни понятия. май съм търпелива, когато не трябва да бъда, и спокойна - пак тогава. ако ги разменя, не виждам как това би помогнало.

общо взето празен текст.
оставям се в нечии ръце. когато съм уморена.



тъжно е, но не се моля аз. може би никой не го прави, а трябва. може би не си струва?
като се разболея, може и да разбера.

аз знам, че там ще се върна отново

дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.

кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път

белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.

спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.

музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.

черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.

черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.

затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.

ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.

но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.



видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене

по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках

ще чуя тази песен, преди да изляза, въпреки че вече съм нервна. днес я слушах на светофарите при Семинарията, докато дъждът се изливаше поройно и продължавах да съм жива. хубаво нещо, което да отбележа и за което да съм благодарна. и понеже чаках дълго, реших да си губя времето. а в колата пея заедно с радиото като средностатистически американец от американски филм. лаконичната аз отива да си пусне песен.

Tell me I'm an angel

Как да пишеш, когато някой се намира на по-малко от метър от теб? Как да пишеш, когато не можеш да пуснеш райбера и да останеш буден до 2-3 през нощта без никакви угризения освен тези, свързани със зрението? Как да пишеш, когато все още всичко е толкова несигурно и тънко, олюляващо се наляво и надясно, напред, назад, навсякъде? Как да пишеш, когато крехките устои на новото начало са тъй крехки, че се рушат дори единствено да говориш за тях?

Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.

Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.

Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.

Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.

Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.

Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.

Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.

Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.

Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.

А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.

silence tells me sectretly

everything

Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.

Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.

When I asked your name you asked the time

В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.

Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.

Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.

Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."

Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.

Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.

Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.

Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.

Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.

Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.

Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.

Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.

Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.

Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.

Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.

Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.

Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.

Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.

Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.

Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.

Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.

Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.

Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.

Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.

Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.

Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.

Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..

Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.

Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.

Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.

Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.

Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.

Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.

Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.

Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.

Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.

Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.

Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.

Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.

Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.

Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.

Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.

Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.

Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.

Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.

Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.

Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.

Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.

Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.

Някъде към два през нощта, което е достатъчно.

Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.

Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.

Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.

Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.

Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.

Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.

Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.

Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.

Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.

Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.

Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.

Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.

Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.

Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.

Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.

Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.

Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.

Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.

Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.

Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.

Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.

18

В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.

А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.

Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.

А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.

Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.

Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.

Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.

Where were we?

Спокойна съм, а часът всъщност е 4:25 след полунощ, което означава, че скоро ще се съмне и че очите ми ще смъдят ужасно много на сутринта.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.

Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.

Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.

Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.

I can't mould this stage anymore

Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?

07.04.2010

Факт е обаче, че колкото повече искаш нещо и колкото по-плашещо ти се струва, толкова повече не решаваш дали има Господ, а се осланяш на вярата си в неговото въплъщение.
Не мога да лъжа, не съм все още толкова категорична, че да се отрека от молитвите си, казани на глас и наум, да отхвърля всякаква възможна помощ. Не съм. А и не знам дали някога ще искам да съм толкова самотна в самонадеяността си.

А това, което исках да отбележа, е, че сънувах нещо, свързано с "Американски прелести", а сега се досетих за "Eternal sunshine of the spotless mind" и се чудя в кой от двата откривам образите на сегашаната Себе си и на сегашния си живот повече и дали е удачно да приема формата на филм така смело.

Навън е мрачно и няма реещи се в пространството найлонови пликчета, но мисля, че все още пазя едно малко и синьо, което ми служи като reminder за факта, че:

Sometimes there's so much beauty in the world I feel like I can't take it, like my heart's going to cave in.

Може би има и други филми, в които чудесно ще се отразя. Може би са шедьоври.

Без финално изречение, защото нищо не е свършило.

Плюеш ли, като говориш?

Късно през нощта, аз и светлината на монитора, най-самотната и спряла гледка на света. Тракат клавишите, клавишите тракат.

Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.

Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.

И така нататък, но не, не сега.

...не целувам момчешки лица

Няма да я открия тази усамотеност, от която така се нуждая. Подозирам, няма да открия и думите, които ми трябват, няма да открия нищо освен вече наученото наизуст. Защото болката е неистова, любовта е единствена, новината е шокираща, а аз обичам да уча света отначало - така се чувствам сигурна и затова вярвам, че всичко, което някога са ми казвали, че предстои, вероятно ще е по-различно за мен. Защото обичам да подкопавам основите.

Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.

Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?

Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.

Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.

Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..

От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.

Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)

Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..

Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?

И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?

Аз бях за малко

със страст

Ve-se-la

I usually put titles here

Следобед е, малко мрачен, но пролетен, чакам дъжд, днес е денят, който си избрах, времето днес според суеверието ще определи характера и нюансите на цялата ми година, затова чакам дъжд, пролетен дъжд, примесен с пролетен вятър, сливите още нямат листа, които да раздуха, но ако знаете как мирише, ще простите на нераззеленилите се дръвчета и ще разберете защо искам годината ми да се идентифицира с мирис на пролет, пролетен дъжд и пролетен вятър. Ще бъде жива и горяща, боляща и прекрасна, вечна и незапочнала, ще бъде самото начало, ще бъде бесен, бурен и луд копнеж, хормони, разтресени до изригване, ще бъде любов от тук до Йерусалим пр. Хр, от Йерусалим до тук и до безкрайност.
Следобед е, тихичко и накъсано си пея, седя на терасата и пуша бяло Виктори, каква идилия, най-средностатистическите цигари от всички, които можеш да си купиш, най-пристрастявящите, казват, най-хубавите, също са ми споделяли. Седя на терасата, сива и мозаечна, отдолу от време на време минават хора, малко от които поглеждат към мен, понякога минават и коли, бавно и невълнуващо ме. Мисленето ми се отключва още повече, въображението разтваря влажни стени, лигавицата му набъбва и започвам да редя мисли по петолинието, почти като музика, само че днес е тихо. Поглеждам настрани, към празното пространство до мен, и си представям, представям си така, че почти усещам. Живея във филм, качествен и реалистичен, пренасям се пред камерите, прожекторите, гледат ме статистите и случайните наблюдатели, режисьорът седи на ниското си столче, 1..2...3 Камера! Начало! И цялата публика изчезва, аз съм в своя филм, чудя се защо хората обвиняват киното за разбитите си представи за любов, омраза и така нататък изконни човешки движещи или възпиращи сили. Защо се оплакват, че няма принцове, принцеси, близки кадри, паузи и саундтрак, завръзка, развой, кулминация, развръзка, няма толкова драматични сцени като тези, заснети някъде под големите "H", "O", "L", "L" и така нататък, няма пречистващи и отрезвяващи финални надписи, пресушаващи сълзите, съпричастни към чуждата неземна болка или радост. Не са ли чували за социален реализъм, не могат ли да прозрат, че реалността е много по-богата от мечтите, че непринудеността й извира от всички възможни пролуки и дупки, че специални думи се разнасят насам-натам почти непрекъснато, сигурно всяка трета секунда някой плаче от любов, друг върви, без да знае къде отива, ражда се дете, умира дете, ражда се възрастен, умира възрастен, друг гълта хапчета, двама се напиват, някой простира изпраното си бельо, докато мисли за всичко, от което се е отказал, втори копнее да прегризе решетките на невъзможностите си, трети реже вените си, трепери, преди да го направи, сам се блъска пред въпросите "Как стигнах до тук?", "А исках ли го?", "Господи, аз наистина ли съм аз?". Тъпата и умъртвяваща идилия на спрелите вечери, малките градчета, сивите, миришещи умопомрачително зле подлези с ниските си тавани, долнопробните си магазини и флуоресцентното студено и прашно осветление - това е толкова реално и трудно за пресъздаване, че съвършенството на действителността понякога е просто недостижимо за киноиндустрията. Драмата и любовта са толкова много, за празнотата да не говорим, празнотата е тук и там, във всички пространства, където е останало място за нея, освободи ли се нещо, тя го надушва и засяда, за да не я изпревари някое чувство или заблудена и заблуждаваща мисъл.
Седя и се оглеждам, надясно, ето. Теб те няма, или по-скоро няма никого, но това не е важно, аз дърпам от цигарата, когато пуша сама, винаги е бавно и тежко, винаги е съкровено и прераждащо. Замислям се и разбирам, че всяко всмукване е стъпка към преждевременно състарила се кожа, пожълтели зъби, лош дъх, рак тук и там, рак там и тук - не ми пука. Питам се дали един такъв момент се оказва преломен, дали това е мигът, в който нещо се пречупва и се отказваш от идеята да спреш? Дали е така, защото във всички други моменти си вършил лошата дейност (каквато и да е тя) с малко притеснение, с подсъзнателния товар на знанието, че нещата трябва да бъдат други, че промяна трябва да настъпи? Питам се и си отговарям - не. Това не е преломен момент, никакъв обрат не е настъпил, това е просто момент, в който не ти пука, не те е грижа и толкова.
Отново се обръщам надясно и се чувствам спокойна, сякаш държа ръката ти, сякаш усещам топлината й, сякаш съм я научила наизуст, сякаш е текст, който знам, сякаш тихо си казвам наум "Да знаеш ти живота как обичам!/ И колко мразя празните химери..", сякаш е мирис, който усещам и в съзнанието си. Усещам те до себе си, ще ме бъдеш прегърнал, ще пушиш, ще ти казвам някакви неща, без да съм направила нищо повече, в този момент ще съм, ще бъда с мисълта, че всичко, което съм искала да е, вече е и с ясното съзнание, че още много, ужасно много може да бъде направено. Двете противоположности ще се сливат в някаква достатъчност, а дали тази достатъчност не се нарича празнота?
Дали аз се промених, дали е механизъм на самозащита всеки път, щом нещо премине относително добре, да започвам да го анализирам, да ровя с пръчка в него, да го човърквам, докато не го изведа до тихата красота на една прозаична формула?
Представям си как си до мен, как се опитвам да ти кажа всичко, което съм си представяла, че казвам, и всичко, което спонтанно съм изпитала нуждата да изрека. Все още е празно, пушим заедно, по-скоро аз пуша и ти пушиш, но димът ни не е едно, не образува хомогенна последица от дифузията. Застанал е между двама ни като завеса, която едновременно ни разделя и обединява в самотата ни. А тя обща ли е? Вероятно не. Жалко е, че съм способна да помогна на толкова много хора, думите, съветите, които ще им дам, погледите, докосванията дори, моята слабост пред тях, моята сила пред тях - всичко това ще ги окуражи, ще бъде важно за тях, ще ги замисли, вдъхнови, а пред теб, пред теб съм въздух. Всичко, което бих искала да направя, сякаш не е конструирано да помогне на някого като теб, говоря и се опитвам - с това, което е трудно, с това, което е лесно, за което към копнеела дълго, което ме е удряло като внезапен романтичен проблясък. И не се получава. Не е ли иронично тогава, че се намираш точно до мен, че ми задаваш въпроси, че искам да ме разбереш, че може би ти също искаш да те разбера, че сме почти до нужната граница, нужната точка на пропукване откровени, а е толкова празно? Като вектори с противоположен знак, ти отиваш на изток, аз тръгвам на запад, въпреки че не мърдаме. Искам да те помоля единствено да останеш, защото знаеш, казвала съм ти, че нещо в мен се къса и умира, нещо в мен се губи, когато знам и очаквам някой да ми каже "Тръгвам си". Има моменти, в които изпитвам непрежалимата нужда някой да остане, да ми каже "Не отивам никъде, спокойно". Такива дни има, такива нощи сигурно. "Ще бъда тук, няма да чакаме, няма да бързаме". Аз вярвам, че такива дни и нощи има, такива моменти съществуват, но вярвам и, че те се наричат последен път.
Отвъд цялата тази нормална честота на звуците - нито глуха, нито пищяща и заглушаваща - вярвам, има и нещо друго. Не знам дали това е болна надежда, дори като такава не ми изглежда, не изтръпвам, не се моля, сякаш просто знам. А винаги съм смятала, че човек знае. Някак въпреки всичко, което научих, всичко, което не съвсем докрай разбирам, аз усещам, а може би дори знам, че нещата ще бъдат други. Ще бъдем други аз и ти и топлината на ръцете ти ще се прероди, ще спре да бъде научена наизуст, ще я забравя, за да я пожелая пъти повече, а ти ще пожелаеш ключицата ми, твоите очаквания и разочарования от света ще се размият и ще се слеят със същите мои. Ще има момент, преломен момент, точка на кипене, граница, тънък лед и толкова. Ще бъда беззащитна, когато трябва, за да рухна поради липсата на проклети думи - може би тогава ще ме разбереш, може би тогава ще ме разчетеш, може би объркването ще се подпали и ще издими, може би ще ни задуши, но след малко кашляне ще се оправим. Така би трябвало да бъде, нали? И ще се събудим, вгледани в себе си, татуирани - аз на твоето тяло, ти на моето.

just as they play my favourite song

Слуша ми се нещо познато, чете ми се нещо топло, прозаично и издигащо, спи ми се, без да съм капнала от умора, ляга ми се рано, но без да имам непристойна причина за това, усмихва ми се на някого, прокарват ми се пръсти през косата ми, но най-вече ми се открива - всеки ден, всеки час, всяка минута. През секундите ще си почивам.

Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?

На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.

Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.

Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.

Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.

Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.

Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.

I don't, I don't believe it's bad

Аз, ти и Red Hot. А може би само аз и Red Hot? Само аз и Red Hot.
Red Hot до изтезание.

Което е странно и на пръв поглед наочаквано. Не съм вярвала, че някога ще пресека границата и ще надвиша лимита си, че ще прескоча тези 5-7 песни, които много харесвам, и ще открия още толкова и после още толкова, а след това още..
Винаги съм мислила, че Red Hot не са за мен, въпреки че Антъни е очарователен, въпреки че събират спомени в себе си, а в друга част от себе си носят потенциала да съберат половин живот.
Всичко започна много отдавна, но не помня с коя песен. Предполагам "Otherside". Разбира се, трябва да благодаря и на един приятел. И на още един след това.
"I could have lied" беше вклинена у мен манипулативно, докато не дойде време, когато и попивателно, и изсмукващо да разбера, че е една повече от достатъчна песен (а това е много).
"Under the Bridge" успя, придружена с разчувствени викове, да отключи и да ми припомни любовта ми към епохите и музиката, младостта и грешките, и мостовете, и кръвта, и болките, и лекомислието, и нелепата сладост на безсмислието и безумието, и полетите, и потъването в безсъзнание, и търсенето, търсенето..

"Влюбих се в Антъни когато го видях да тича гол до кръста с развята дълга кестенява коса в клипа на "Under the Bridge",а 1999-та е годината "Буум" за мен-началото на тийнейджърството ми и релийза на Californication."

(от тук)

Не съм вярвала, че някой ден ще предозирам с Red Hot и ще си пусна точно тях, когато не ми се мисли какво друго мога да избера. Не съм вярвала, че когато си пусна Red Hot, ще мога да слушам почти всяка песен пак и пак, а за тези, които съм пропуснала, ще бъда сигурна, че редът им ще дойде просто малко по-късно.
Може би е съвсем нормално. Винаги съм харесвала спряла музика.

А останалото, за което мога да пиша и да разкажа, оставям на произвола на съдбата. Ако стане така дращещо и дерящо ме отвътре, ако започне да се просмуква във въртенето ми в леглото през нощта, ако ми причини инсомния, която пробива мозъка и изнурява всяка жива клетка, ако изтече под ноктите ми, когато нямам време и пространство за него - тогава може и да го спомена.

There must be something in the way I feel

Разгръща се цялото това усещане - някаква величествена угнетеност, някаква дълбока, дълбока, безкрайна и пулсираща печал, много вятър, ветрове, ветрове, преминаващи през съзнанието ми, много летни и есенни вечери, много залязващи слънца и синкави оттенъци, лица, изложени на сутрешната бледа, чиста, непорочна, некървяща и девствена светлина.
На прага съм - на прага да пиша за любов. Докато го обмислям, решавам, че този текст ще бъде създаден по подобие на един декемврийски такъв, след който свърших неусетна и ползотворна работа, за която бях наградена с един поглед, на който ми беше наистина трудно да отговоря.
Разгръща се една съвсем нова сетивност и не, не искам, не понасям такива мисли, мразя да нахлуват в подредеността на неизречените думички, непредприетите действия, но когато се чувстваш застанал/а на праг, такива мисли единодушно се мобилизират в името на идеята да те провокират до степен пречупване.
Така аз съществувам в този мрачен февруарски ден, чийто мрак и сивота по никакъв начин не могат да ме разубедят, че въздухът не сменя кожата си, не оронва старата си козина, не ме облепва с наелектризирани косми, докато го галя, в името на новия си мирис, новия си вкус, новата си температура, новия си начин на окисление.
Снегът също корабокрушира. Тленните му останки изгниват, сякаш вече е заровен дълбоко в земята, костите му се разлагат и червеят на пролетта настървено, животниски, жалко и безжалостно го гризе. Така се разпада една мъничка епоха. Една частичка време се дисоциира в спомените ми, в цветове, звуци, музика, сцени. Сцени, сякаш пресъздадени по сценарий; сценарий, сякаш възникнал от книга; книга, сякаш събирана буква по буква по време на разточителните зимни душове, събирана от всеки стрък трева, от всяко малко огънче, припламнало в октомврийските уютни вечери на студа, в тъмнината зад стъклата, в топлината на отиващото си слънце. Букви, събирани внимателно и очеизбождащо от писъците, въздишките, мълчанията, докосванията, прекалено наситените на чувства моменти, загубили формата си от твърде силна концентрация на хормони и телесни течности. Една частичка време, така описана, ми се струва по-скъпа от всичко, което някога съм искала, и ми се иска да кажа много неща, понеже някой взе всичките ми думи и ги скри от тези, които трябваше да чуят, но всеки опит да ги развържа и освободя, както и да изглеждат, както и да звучат, каквито и да са, безславно се срива в пепелта.
За момента last.fm е настолният ми сайт и ужасно неправилно подхожда моята личност, като продължава да слуша някаква музика, някаква музика, вместо да прави друго нещо.
Тук веднага прилагам един лично трогващ ме диалог от общо-взето общата тийн любов "One Tree Hill" без никакъв признак за неудобство.

- The Cure fan?
- Uh. Up until this album.
- Come on. "Wish" is a great record!
- No. "Disintegration" is a great record. "Wish" was pretty much the end.
- Oh really?
- Aha.
- You're gonna tell me you don't get chills every time you hear the violin on "To wish impossible things"?
- Yeah, every time!..
- But?
- But I don't remember the day.
- The day?
- Yeah. You know, it's like.. Like with "Disintegration" I remember the very first time I heard that record. You know like I remember everything about that day - the weather outside, the smell in the air.. Just.. I remember all these things and that's because that day I fell in love with something..
- You fell in love with an album..
- No. I fell in love with music.

(03х10 - "Brave New World", а това са Ели и нашата мила, объркана, депресирана и различна героиня - Пейтън)

The Cure обаче не ме лекуват, а засилват още повече всичко неправилно, което бих могла да синтезирам сега. Разни тефтери и разни лирики на Нова Генерация по зелените чинове в северната класна стая, шишета с вода, книги, които трябва да бъдат прочетени, до леглото ми, още много, което също трябва да бъде прочетено, още много, което трябва да бъде направено.
Откривам дискографии, бавно се движа, следвайки пътеките на мислите си, и се мъча да не изпусна нишката, защото ще ми е още по-трудно. Думи, думи, думи, думички.
Освен това доста драма си пробива път, прави си малки и фини улеи, през които да се влее в мен. И въпреки моята изначална склонност да изследвам всичко до точка убиването му, драмата продължава да си е драма, а аз спирам да се държа "мозъчно" и се прибирам в топлия февруарски ден, чувствайки се център на вселената, център на всичко, което виждам разклатено и размазано.

Предстоят разни неща и о, да, знам, че е равносилно на грях да напиша "неща", но една прецизност би действала контриращо на суеверията ми.
Достатъчно постна съм и не вярвам, че повече от това няма да е само насила извлечено от мен при текущите обстоятелства, но така стоят те, така са се сплели явленията, така се случват случките - така, че да не мога по никакъв по-стойностен и детайлен начин да ги пресъздам. Поне засега.
Единственото конкретно, което бих могла да дам, дори само на себе си, е един набор от изброяване, някакво набързо усукано изричане и нареждане. Точно така:

В надпревара ставаме, гоним и даваме, всичко, което от нас създава се, пада в пещ; в дима задавям се, в прах и леш потъвам, кално е.

Спирам се, спирам се почти безвъзвратно насред нищото, по никое време, по незнайни и неопределени причини, после започвам, сънувам, сънувам трескаво и притеснено, сънувам реално, сънувам страшно, сънувам сбогуващо се, сънувам както винаги става, когато наяве съм съвсем спокойна и едва ли не равнодушна и незасегната, сънувам, искам, чакам, излизам, дишам, събуждам се, търся знаци, търся символи, търся музика, търся причини, търся поводи, за да подаря музика, за да създам музика, за да си подаря филм, за да участвам в своя филм, играеща все по-драматични роли, все по-големи, все по-трогателни. Спирам насред нищото и губя гласа си. Не мога да кажа нищо, нищичко, няма ме, къде съм, а къде е онова, което толкова много искаше, а "признай си искам я и дръж"? А Доорс, а Смитс, а Воев, а всички останали прашни гигабайти, които ще те изцедят, ако им отделиш време? А онзи ден ми се прииска да не се познавам, за да се мъча да се разгадая, за да съм мистериозна за себе си, за да се чудя колко ли още има. А колко ли още има? И добре, че има място, където желанията не изглеждат като капризи, където прозрачносивият оттенък на края на февруари е дълбок и врязващ се в мен, където нещо голямо, огромно очаква някого. Очаква мен.

Затварям очи, отварям очи. Малко преди да заспя, когато се понесем по магистралата, гледам все още зимното сутрешно небе (а небесата притежават магическата способност да ме убиват просто с присъствието си), гледам го и цветовете в него забиват шипове в сърцето ми. Хайде, моля те, предай се. Сега е моментът, ето, ето, вземи това и то съвсем ще те удави:

Хващал ли си ти момиче, пърхащо с криле?
Стискал ли си го със длани, докато умре?

Гледам зимното сутрешно небе - розово-оранжево и неземно синьо, несъбудило се синьо, попило интимната дъхавост на снега. Някакво небе над някакви градчета и селца, които не са магистрала - това е второто ми любимо небе, което, някой ще ми каже ли защо, ми напомня за непрочетени книги и неизживяни тръпки, за пустини, 27-годишни отиващи си творци, за пот и жега, вода, слънчеви очила и порещ вятър в сухите, мръсни коси. След това заспивам и някъде измежду всичко това благодаря на случайността, че влезнах в папката си "Mess" в събота. Благодаря и си спомням, че има още едно небе, едно небе над една никаквост, над една външна празнота, където ние не сме, но я има, има го и студа, и звездите, но бледи и безлични. "Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие."

И когато още една частичка време се потопи в спомени (защото аз съм момиче със спомени, с "противни спомени"), тогава ще мога да се чувствам не на петнайсет, макар че звучи правдоподобно, не на шестнайсет, макар че е също така подходящо, а на седемнайсет, защото исках да съм вечно на седемнайсет, защото седемнайсет е хубаво число, защото вярвам, че след години, ако животът все още продължава да тече във вените ми, аз отново ще бъда на седемнайсет, защото аз и ти срещу света, "малко, но не съвсем", защото дъждовните червеи умират щастливи, защото, ако се вгледам за дълго в очите ти, най-вероятно ще се разпадна и ще се разплача, защото мога да съм беззащитна само в няколко случая и единият, следвайки красивите правила на изкривената романтика, включва теб, "защото всяка искреност е в същината си беззащитна", защото, както страшно рядко правя, си позволих да изсипя тежестта от лирики извън себе си, защото всяко мълчание струва хиляди безполезни думи, в които е трудно да се рови, за да се открие същественото, а някои мълчания са точно две-три изречения, произнесени с неистова болка и стиснати юмруци, за да се загуби представата, че нещо наистина се случва.
Защото всичко това бе така не на място експонирано и бих си казала, че правя грешка, като разкривам твърде много или твърде неясно - но и двете съмнения се давят в горчивото усещане за реалност. Щом го правя, значи няма опасност. А тайно се надявам да има.

И когато още една частичка време се потопи в спомени (защото аз съм момиче със спомени, с "противни спомени"), се надявам да се срещнем през глухо очакваната ранна есен, някъде в Софийски.

Когато откъсна поглед от листа, може ли да видя теб?

Това, което ще напиша, по никакъв начин няма да учуди или изненада някого. Това, което ще напиша, просто трябва да бъде написано, защото, ако продължавам да живея на чернови от по 1-2-3 изречения, телефонни чернови и всевъзможни асоциации с обективната, прецизна и различна реалност на един късоглед биолог, ще се препълня до такава степен с думи, чувства, болки, писъци и живот, че разговорите ми с хората от преобладаващо необичайни съвсем ще се сринат от моите лирически и така нататък отклонения и ще забравя какво бяха празните, еднозначни, плоски и повърхностни приказки.

Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.

Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.

Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.

От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.

Did I lie?

Идваш при мен, облечен в черна блуза, която е изцапана с паста за зъби. Преди тази небрежност щеше да ми се стори някак мила и очарователна. Сега просто ме дразни.

Пиша ти откровено разкрепостен смс. При други обстоятелства щеше да го сметнеш за смело и възбуждащо, но сега ти се струва пошло и безвкусно.

Разхождаме се по снежните алеи. Коментираш колко красив е снегът. Обичам да го гледам, но когато го казваш ти, виждам само киша.

Изпращаш ме късно вечерта. Чувам шумове от изоставените къщи, зловещите им, черни прозорци проскърцват. Казвам ти колко много се страхувам от шумове и прозорци и колко трудно заспивам, когато се вглъбя в подобни мисли. Този път не ме приемаш сериозно и смяташ за излишно да успокоиш един толкова превзет и лигав страх.

Разминаваме се с хора. Показваш ми висок, странно облечен мъж на средна възраст с мечтателски очи и правиш интересно предположение за живота му, защото знаеш, че обичам, когато измисляме съдби на непознатите, без да имаме стабилна основа. Вместо да продължа мисълта ти, грубо ти отговарям, че чуждите животи не са наша работа.

Пътуваме в мълчание. Питам те от какво е раната на палеца ти. Казваш ми, че си се порязал. Изваждам лейкопласт от чантата си и понечвам да го залепя на пръста ти. Отказваш. Мислиш загрижеността ми за фалшива и престорена. Това те отдалечава.
От насъбралата се студенина и напрежение струйка кръв бликва и потича над горната ми устна. Поглеждаш ме и я забелязваш. Спираш и ме питаш имам ли кърпички. Ръцете ти съвсем леко потреперват, докато нежно триеш кървавата линийка. Затварям очи, за да не се разтека цялата. Не си до мен по задължение, не искаш да си ходиш, не съм ти омръзнала. Все още те е грижа. Просто си объркан. Аз също. Оставям кърпичката и свеждам глава на рамото ти. Притискаш ме. Този път бялата ти блуза ще блести с черната следа на моята размазана спирала, с петното на привързаността, която придобих към теб. Издавам приглушени звуци на тъга и мимолетно облекчение, докато наум тихичко благодаря на господ, че ме е създал със слаби капиляри.

---

Открих нещо специално. Най-красивото и точно обяснение в любов, на което съм способна. Засега.

---

Прочетох съобщението му отново. Ужасно нагло и самонадеяно. "Внимавай за кого ще мислиш, докато си затворила очи и го целуваш".
"Може ли да те целуна?", попита ме той.
Поглеждам го и тежко въздъхвам.
"Не искаш ли?"
"Искам, просто.. Всъщност искам". Захвърлям телефона си с увереност и си мисля, че точно при чувствата манипулациите не би трябвало винаги да работят.

Keep your spirit cold-blooded. At least you can try.

Някъде из Северна централна България се носи аматьорска мелодия, ухаеща на акустична китара и младежки дух. По нея са се разлели думи, по някаква случайност написани от мен, и както се говори, хората я харесват.
Докато хората слушат, някои внимателно, други попивателно и поглъщащо, а трети - просто повърхностно - ноември си проправя път през купчините окапали листа, през междучасията и ранното смрачаване, през всяка, забравена да бъде прикрита празнина и кухина, крещяща у хората.
Сухите устни и празните очи, сивите пространства и цветът на небето, ужасно напомнящ на този на асфалта, са нещата, които със студен и отровен дъх се опитват да ме пресрещнат зад всеки ъгъл и да ме дарят със смразяващо празна целувка против волята ми.
Няма ги мрачните тълпи, некомфортната влага, калта, която е по-дълбока и мътна само защото предният лист от календара е откъснат - тях ги няма такива, каквито трябва да бъдат, за да изкарат едно съзнание извън релсите, направо пренасящи го в бялото усамотение на привидно вечната тишина. На ръба на бавната, няма, миришеща на пушек от комините лудост.
Има само сиво небе и сиви пътища, голи дървета и цветовете в дрехите - недостатъчна доза, неспособна да спаси останките от съзидателното сдържане, от съзерцанието, в което винаги може да откриеш начин да прозреш спасението.
Прехапаните устни изведнъж стават прекалено изнемощели и се отпускат, готови да изпръхнат и да забравят колко много могат да обичат. Усмивките, изплували на повърхността въпреки всичкото "трябва" и "няма време", също полагат уморени глави и се отказват да пробиват почвата с надеждата да открият някакво заровено слънце, някаква причина да се удвоят или утроят, някакъв познат полъх, топъл вятър, лятно упояващо безсъние.
Вече никой не казва "Не искам да се прибирам никога". Но и никой не открива своето най-удобно и подходящо място, щом се озове на топло вкъщи, не съзира уюта, не разбира къде се намират предметите и защо са поставени точно там.
Насред всичкия ноември, който няма, не, няма за пореден път да заклеймя като един от най-антипатичните и апатични месеци в годината (защото този път е различно, сигурна съм), е зинала пропаст, смазваща пустота, а може би е само днес. Може би само днес се е провряла тихата му сивота, някъде между всеобщата кашлица и променените гласове, полепила се е по тъмните карирани листи, които не образуват красив контраст, когато се слеят със светлосиньото мастило на жълтите химикали.
Последното нещо, което написах, беше литературно-интерпретативно съчинение за човека в поемата "Септември", без сериозно да се замисля, че преди четири години пазех темите по същата поема на един приятел, който отдавна завърши, без да осъзная, че четирите години са минали и сега аз се намирам там, където той е бил. Без да се замисля дали моето съчинение има нещо общо с неговото, дали си струва, дали някой ще мисли за мен по същия начин.
А докато четях разпилените напечатани листи с осезаемата липса на каквато и да е идея какво ще напиша, не се притеснявах, защото знаех, че ще напиша нещо. Винаги пиша нещо без значение дали виждам детайлно картините преди това, или пък не.
И се питам, чудно ми е, как е възможно, как написах толкова много, като, докато гледах листа, бях по-празна от бялото по него. Как стават тези неща? Всички есета по произведения, всички досадни съчинения, всички вечерни преписвания - всичко на автопилот, така ли? Оставяме думите сами да ни водят, вместо ние тях, и се чувстваме сигурни в добрия завършек, защото го правим от толкова много време и вероятно скоро няма да спрем да го правим. Кога ще избера да не съм лицемерна и да разхвърлям пориви, скрити в букви, изпълнени с любов, недостойни и неотговарящи на нечии изсъхнали от годините, предразсъдъците и липсата на достатъчна проницателност критерии..
Кога ще спрат да съществуват всички останали - с наглите си миниатюри и с препускащите ежедневия по моето съзнание черна дъска?
Дали има обяснение на въпроса защо отново си пуснах Radiohead? И дали всъщност не се наблюдавам, залисана и смълчана, докато не дойде времето, в което да разтворя очите си и да се начертая в думи, доколкото съм успяла да се разбера?

Всичко друго, написано преди това, беше, защото трябваше и се налагаше. На няколко пъти изпитах нуждата да хвана някакви случки, някакви частици от произволно избрани дни, някакви мимики и жестове, психологически реакции, Набоков на бюрото или презентациите, които преди ненавиждах да правя, а сега едва ли не открих начин да харесвам или поне да маскирам времето си, посветено на тях, с доминото на пълноценната употреба. Щях да хвана едно от всички тези или пък някой сън за тъмни ръце, щях да защриховам отчуждението и студенината на хората с няколко изречения, щях да нарисувам вечерите, пропили студ, влага, температура, кашлица, треска и болка, щях всичко това да объркам в ром и телефонни разговори, в коркови тапи и горчив вкус, в музика преди лягане и музика, от която накрая започна да ми се гади, в ритмично клатене напред-назад, целящо да затопли скованото тяло, в претопяващ се от алогичност и невъзможност смях. Щях да побера зеленикавите газирани вечери и многото текстове на български песни, които избиха по повърхността на силния ми глас, кънтящ из мократа пренаселена, натоварена и все пак важна вечер - щях да ги побера в някакви си думи, в някакъв си половин час. Само мой.

А колко още има и въпреки всичкото неказано само монотонното писане по кафявия кариран лист ми се струва достатъчно тежко, осезаемо и мастилено, за да бележи деня. По-силна от него е единствено нуждата, нуждата нещо чакано незабавно да се случи, някое обръщане настрани да бъде изненадващо, приковано и обляно в тръпки и сълзи от щастие, само нуждата, която всекидневно се подхранва от прехапани устни и стиснати зъби, премълчавания и половин усмивки, преекслоатирана и изцедена музика, затворени очи, зад които образите от непознати и многобройни се свеждат до един - аз, клюмнала и заспиваща в зимния здрач, малко преди работното време да е свършило, уморена от рисуване на композиции без моливи.
И съм уплашена въпреки вярата в "ще се оправя, няма как" (защото има как - по-качествено и по-навреме), много се страхувам от това, че имам толкова много за вършене и само веднъж да се впусна в него, ще забравя да се нуждая, а така и светът ще забрави за мен.

I had a wonderful October. Очаквам същото, че даже повече от тези нови 30.

One of these mornings
Won't be very long
You will look for me
And I'll be gone

№89 - лека нощ от мен и Моби

If you don't know my name, you can call me Isabel

Не обичам повторенията (един особен тип повторения, за да не си противореча, защото има и такива, които вероятно харесвам). Не обичам и такива улеснения. През пръсти. Но много искам.

~

бях забравила какво е да те виждам по отблъскващ начин
бях забравила и съжалявам, че си спомних
може би, ако спра да мисля за всичко, ще дам и на теб, и на себе си, и на всичко, което предполагам, че искам, втори шанс
тук е спокойно, защото никой не иска повече. никой не иска структура и теза, тук съм аз, без структура и теза

представи си какъв би бил, ако загубиш способността си да използваш думите. ако онемееш, ако изведнъж умението да пишеш ти се стори непонятно и непознато. ако не чуваш текстовете на песните, ако не четеш по устните прошепнатите съобщения, ако просто изчезнат думите от този свят. какво ще остане от теб?
какво ще кажеш за небето, което има цвят на тежко лилаво, примесено с дим, което зимно е паднало над къщите, дворовете, улиците и дърветата? ако не можеш да опишеш мириса в стаята като такъв от „студена котка" и трябва само с жестове и погледи да се запазваш цял, да се запазваш такъв, какъвто искаш да си?
ако нямаш правото да привличаш нечие внимание със смели, дръзки реплики, ако е просто невъзможно да го направиш, уж случайно да вмъкнеш някой цитат или да споменеш някой човек? какво ще правиш?
представи си, че всичко е премрежени погледи, усмивки и юмруци, удрящи само и само да не прибираш кашон в дрешник, а да изхвърлиш емоциите си по неелгантен, неизискан начин като не-дама?
представи си
представи си, че си изградила образ в съзнанието си, който все пак някога е бил реален, щом си го чувствала така, когато не е било нужно да натискаш копчето на дистанционното и да включваш въображението си?
представи си, че си Стайнбек, който за домашно трябва да пише есе и това му се струва страшно досадно
представи си, че си на терасата и не се плашиш от всеки логичен и нормален за късната вечер шум, че запазваш самобладание и дори се готвиш да продължение по-късно
представи си всичко това и си представи моя ден, пълен с милиони, милиони мисли, които няма къде да дяна, които се точат и стържат, докато преминават, и аз, самата аз усещам, че ако се опитам да ги върна и събера, ще е твърде неестествено, ще е все едно търся спасение в купчина пепел, но все пак се мъча да ги издърпам, за да ги видя все още неизгорели във вселената, макар ясно да съзнавам, че едва ли ще ми помогнат
представяш ли си всичко това
представяш ли си как искаш да увеличиш докрай, когато идва рефренът, и всъщност го правиш, но имаш нуждата и останалите да видят и чуят колко болезнено се нуждаеш от музиката, разрушаваща слухове и мисли

~

Ще го публикувам. Каквото и да напиша. Откъдето и да започна. Не е важно за кадифе или велур ще разказвам. Черно, синьо или пък червено. Парфюмени облачета сладникави пари по кожата. Няма никакво значение.
Важното е, че в чантата имам химикал, но нямам лист. Хубавото е, че кутиите от цигари предоставят достатъчно количество площ, върху което да издишаш поне четвъртинка от това, което съзидателно те задушава.
Започваме ли?

Това, което вбесява другите у нея, е безразличието й към техните схеми и графици, техните ежедневни задължения, тяхното безпокойство, възникнало заради невероятно дребни и пренебрежими явления. Тя може да се запали със само две минути разсеяност и безразличие към останалото, онова, което не я придърпва с изящно протягащи се и бягащи надалеч ръце от мираж. Не я интересува. Обичам нейната апатия.
Защото тя слуша Skin, но напоследък се прибира толкова уморена, че не й остава време да претегли вариантите и автоматично се спира на по-тъмната картина - легло, одеяло като завивка, одеяло като възглавница, черно-синьо-неоново осветление, рандъм въртящи се песни в продължение на около час, от които чува най-много първите две, а след това претопява всичко, което е казала и направила, неказала, непоказала, непосмяла да направи, помислила и непомислила - в лек, сух и незадоволителен полусън, неизпиващ всяка капка изтощение и "вчера", а надграждащ още суша, сеещ къснооктомврийска и алогична за тази година пустота. Сън, навяващ откъслечни спомени за предишни шаблони и дни, сън, напомнящ, че за да вървиш напред, трябва да бързаш, да се учиш от миналото и понякога да спираш за няколко минути, за да опиташ да видиш през и да откриеш какво още би могъл да сториш.

~

да ви кажа ли кое е най-болезнено за един писател - без значение дали е аматьор, в разцвета си, или вече утвърден такъв - най-болезнено е да се спре на свои стари текстове и да не успее да открие и почувства онази причина, подбудила го да ги създаде
тогава подхожда към тях като към ново четиво, от което да се учи, и се пита "къде е смисълът?"

~

обичта избива по хората през октомври
те, те обичат да обичат през есента
когато сутрините са тъмни, а нощите се спускат ниско и беззвездно, когато небето е лилаво и опушено, когато въздухът е студен, когато ухае на зима и гол, сив асфалт
когато кошмари ги пробуждат в 5 сутринта и когато се изправят изпотени и осъзнали ужасната нужда да прогонят самотата с горяща, силна, тежка и промиваща хлада и меланхолията любов

~

чудя се кога една песен е по-хубава
когато за първи път чуеш текста и започнеш да я виждаш от хиляди различни ъгли и си позволиш да се гмурнеш в нея .. или пък когато просто нещо те грабне от първото слушане, без да я опознаваш, без да се опитваш да я разбираш
със сигурност не е когато вече знаеш текста, смисъла и чувствата й наизуст и я пускаш просто защото някога е била току-що проникнала в същността ти, в онези дни и онези техни чувства-предвестници, а сега е останала празна и разкрита, без душа .. поне до следващия път, когато решиш, че си я забравил и имаш нужда да я откриеш отново

~

обичам, когато понякога чувам далечното дрънчене на най-тихите китари (понеже имам хубави слушалки) - звучи все едно телефонът ми звъни от другата стая през плътния калъф, като от друг свят, гъделичкане от реалността, което, както в много редки случаи, не те изнервя

~

пести похвалите си, когато се отнася за нещо добро, защото по-късно може да се появи нещо наистина добро и да не смееш да кажеш, че е такова, защото си горда

~

Позволено ли ми е да не разбирам? Да не съм наясно, да не съм стигнала достатъчно напред в мислите и прозренията и просто да не разбирам. Да изолзвам това изоставане, това недостатъчно осмисляне и непорастване в своя полза. Мога ли така да изкривя разочарованието и тихата агония от това, че вероятно няма как да видя нещо, което дори трудно си представям, така, че да се почувствам доволна и спокойна. Позволени ли са такива неща?
Всичко опира до момента, в който, сигурен в себе си, ще си готов да си позволяваш всичко на света или пък да не си. Стига да знаеш, че не го правиш, защото ти е позволено да си го позволиш. Трябва да си готов - без лъжи и измами.

~

И сега разбирам, че както аз съм чувствителна към глупави и необмислено оригинални изказвания, така другите може би са чувствителни към глупави и недодялани реакции и действия.

~

Не защото някой трябва да знае как се чувсттвам точно аз, а защото е чувство трудно и неясно, сложно и дълбоко, което си струва да бъде описано.

все едно те няма и по-малко СИ, все едно всички дни с гордо вдигната глава са се претопили пред очите ти за някакъв си малък и нищожен миг, сякаш не можеш да се обърнеш към себе си, понеже се храниш с чужди мисли, вдъхновяват те, дават ти идеи и ги експлоатираш с жалката си способност да попиваш

няма те, няма те тогава
поне когато го осъзнаеш

~

Защото понякога губиш страшно много, ако всичко, за което мислиш, е единствено как ще изглеждаш, как ще звучиш, какво впечатление ще направи работата ти, забравяйки, че хората могат да открият някаква сантиментална стойност в писмото, написано с леко разкривен почерк, в някое изчервяване или притеснение, в някоя уж неудобна за теб ситуация. Могат да открият чар в тези неща и ако се научиш усърдно да работиш за себе си, щом не искаш да грешиш, и едновременно да обичаш сладката наивност и невинност на грешките си, готов понякога отново да допуснеш някоя такава, защото е дори приятно да не си машина - тогава ще разбереш колко много прашно щастие може да изровиш от боклука на заровените си спомени и колко огромно количество несътворено такова ще си готов да изваеш от влажните дъждовни дни, които накъдрят изправената ти коса, до неочакваните срещи, болката, неловкостта от нечие докосване и страха от близостта.

~

Иска ми се да имам цялото време на света, ей така, за една вечер, или поне половината от него, за да мога да се влюбя във всичката музика, в която знам, че мога да се влюбя.

~

Никога не си бе позволявала очите й да бъдат късния октомври или пък средата на ноември. Винаги са отразявали и рисували първите седмици на кафяво-жълто-червения сезон в себе си, в посоките и пътищата, по които поемат. Есенни, смрачаващи се, но и светли, топли, вдъхновяващи. Никога не си бе позволявала да заприличат на развилнялата се есен. Не им бе дала да попият ледните ноемврийски тръпки. Ситният дъжд, блъскан и отклоняван от свирепия, хищен вятър, хилядите пръски и усойните кичури коса, влизащи в очите и затрудняващи разговорите.
Малки депресиращи бури, смесени с истеричен студ. Викове на недостатъчност щяха да бъдат очите й, ако се бе оставила на подобно време да нахлуе в погледа й, да се вмести и слее с него. Щеше да заприлича на разплакано малко дете с горящи пламъци там, където през лятото те поглъща бездна от синьо - пламъци на егоизъм и потиснати, вакуумирани писъци, много скрити и задавени съобщителни изречения от рода на "Искам" и грамове болка и недоверие заради постоянно стиснатите зъби.

~

Онези, за които оставаш нисък, въпреки че си се облякъл във вертикални райета с цел да ги манипулираш и да манипулираш себе си, са хората, които най-много те смущават. Хората, които имат някакво странно усещане за справедливост, обективност и реалност. Които, без дълго и сложно да претеглят плюсовете и минусите, знаят какво е най-добре да бъде направено.
И от тях е толкова трудно да се скриеш, защото те знаят какво целиш с поведението си, какво опитваш да построиш с думи и актьорска игра. Те не виждат нищо съзидателно в маскирането, защото са минали отдавна през него и са успели да излезнат чисти или са просто хора, които никога не са се докосвали до същинския боклук и са твърде чувствителни към отпадъци. И винаги пронизват с поглед, който необвинително, а просто разбиращо, но не и съпричастно казва "Знам какво правиш."

Ако се виждаш красив и в най-грозните моменти, значи криеш нещо специално у себе си.

~

Съществува един момент, в който усмивката е на границата на логичното и нелогичното. Момент, в който няма нищо нередно в това да се усмихваш, но след две-три секунди осъзнаваш, че точно тази усмивка, проточила се в последните няколко минути и плавно размила се и попила в изражението на лицето, в момента те завлича някъде и единственият правилен извод, до който можеш бързо и безпроблемно да стигнеш, е, че това е мигът на откъсването.

(...)

Клепачите се спускат флегматично, самотно и вглъбено. Те са само твои и само те разбират тежестта, на която си ги осъдил. Когато паднат с дъх на покой и утеха, гравитацията яростно се задвижда със зъбните си колела, изпуска пара и надава страшно начално бучене, с което рязко и поглъщащо те дърпа надолу, и надолу, и надолу. Няма ги тръпките по кръвоносните съдове, стрелкащи се из вътрешния слой на кожата, но я има ужасната умора, сънливост, крехкото изтощение и безсилието. Опитваш да отвориш очите си и да погледнеш хората през диоптъра на действителността и на трезвата преценка, но разбираш, че е невъзможно. Няма как животът да проникне в погледа ти в точно този момент. И ти стават ясни всички описания на загубили искрата си погледи, изпуснали живеца, блясъка и светлината си, забравили пулсиращото следене и съсредоточаване в света.
Не, не можеш да закрепиш клепачите си, не можеш да ги задържиш отворени. Очите вече нямат бадемовидна форма, защото дори тя изисква твърде много физически и психически усилия, за да бъде поддържана.
В гърлото се е заклещил облак прах или може би облак дим. Тежък и плътен, тровещ и смътно погубващ вярата ти в хубавия край на вечерта.
Но цигарените вдишвания са придобили различен вкус. Не се утаяват, не тежат, а просто ледено преминават по горната рамка на устната кухина и се спират при онзи облак дим, само че с дъх на планински въздух, на изгаряща студенина.

~

За жалост, заглавията, които ми се струват най-подходящи за моментните ми неудържими желания да напиша нещо, винаги биват заглушени от хода на времето и някак избледняват, а на тяхно място откривам нови, много по-пасващи на момента.
И така стигнах до тук, докато чакам половин литър вода да изкипи.

~

Понякога всичко, което ти трябва да знаеш, е кога да смяташ хората за еднакви и кога да си припомняш, че все пак са различни.

Ако можеш да преживееш всяко нещо, защо твърдиш, че искаш да променяш?

~





Знам какво правя и колко нередно е, знам, че използвам само 40%, защото, както написах преди малко - " мисля, че е така. ако КПД-то ти е 70%, а използваш само 40 от тях, опитвайки се да го скриеш от себе си, накрая оставаш нещастен". Знам, че трябва да се хванеш за жиците и стълбовете, за канапетата и тапицерията им, за стъклото над масата и формите, които са образували отпечатъците от пожълтели груби пръсти, ухаещи на глицеринов крем. Знам, че в единиците нещо има още толкова, което да опишеш. Знам, че след като си задълбал твърде отвъд нормалното според някои, е възможно да се отделиш на космическо отдалечено разстояние, за да погледнеш земята и онова стъкло над масата като от спътник и да обобщиш всичко, свеждайки близките и далечните му характеристики към ситуацията, към реалността и илюзията, към живота. Всички ние очакваме да можеш да си такъв, а аз очаквам да съм способна да съм такава. Но сега. Сега просто ми дайте право да отмия съня.