When I asked your name you asked the time

В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.

Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.

Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.

Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."

Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.

Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.

Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.

Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.

Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.

Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.

Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.

Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.

Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.

Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.

Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.

Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.

Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.

Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.

Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.

Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.

Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.

Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.

Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.

Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.

Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.

Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.

Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..

Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.

Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.

Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.

Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.

Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.

Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.

Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.

Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.

Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.

Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.

Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.

Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.

Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.

Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.

Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.

Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.

Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.

Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.

Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.

Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.

Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.

Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.

Някъде към два през нощта, което е достатъчно.

Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.

Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.

Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.

Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.

Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.

Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.

Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.

Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.

Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.

Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.

Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.

Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.

Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.

Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.

Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.

Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.

Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.

Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.

Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.

Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.

Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.