Знаех си. Не. Не си знаех, въобще не мислех, че като зарежа разказа на Йовков и включа лекомислено и безотговорно компютъра си, вместо да поправям грешни задачи по математика (математика, която за малко щях да превърна в перманентна своя любов, която все още ми е слабост, но..), ще ми се случи нещо приятно. И че когато си пожелая нещо обичайно на обичайния 11:11, другото, което мина през ума ми, но не поисках, ще ми бъде поднесено след някакви си минути.
О, какъв хубав живот, isn't it?
Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?
Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.
търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.
искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)
"hahahahaha"
Showing posts with label you never try new things. Show all posts
Showing posts with label you never try new things. Show all posts
1/06/2010
11/19/2009
We're just ordinary people - ти и аз
"Гениалното остава в банята". Наистина ли е гениално обаче? Така ми се струва, поне докато нямам лист, докато няма къде да излея сапунените си мисли. Въпреки че откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.
А това е най-изгубилият първоначалното чувство, което го е породило, пост. Един изсъхнал, без да го суша със сешоар, "без обяснения", "13 1741 49 67", "а tight little world", "You twisted little girl", "you never try new things", "три минути" (бившият ми любим етикет) и може би други пост.
Мисля, че е важно някой ден да се прочета и да се повлияя от себе си.
Не бях писала от толкова време. Един час. Есе по поръчка. Есе, което можех да напиша, защото повечето от думите ми са подплатени с чувства, есе, което трябваше да напиша, защото не е хубаво да губиш времето си. Есе, което написах и въпреки него не се почувствах задоволена.
Нека ви го споделя: аз съм малко себична.
Въпросът на деня е: Ще ме обичаш ли, ако спреш да си ми нужен?
Не знам дали има песен на деня, но ако трябваше да придам такава важност на някоя, то тя щеше да е Smiths - Please, please, please..
Знаете ли кое е красиво? Веднага след баня да опиташ да издухаш топлите капчици вода от гладката си кожа, а те никога да не излетят.
Знаете ли, че за да бъдеш добър учител, трябва много, много отдавна да си се научил да си позволяваш да приемаш, че някой е наистина добър в нещо? И да си така щедър да раздаваш съвети. Понякога хората не го правят. Хитро е. Но губи смисъла си в определен момент.
Знаете ли, че докато се къпах, го разбрах. Беше свършил душ-гелът и изборът ми се сведе до един сапун. "Сапун" може и да не е красива дума, но пък е поетична.
Най-глупавият, съществен или просто логичен и егоистичен въпрос, който си зададох днес, беше: проблем ли е, че не драматизирам?
Не обичам да експлоатирам драматичните реплики. Не обичам експлоатирането на чувства и изкуство с цел позиране, парадиране, изпъкване и създаване на нещо, от което нямаш нужда. Но пък обичам изразителните лица, поведения, гласове.. така нататък.
Омръзна ми да изкривявам думите си така, че да ги разбереш, постоянно да си мисля, че нещо ще те спре и няма да проникнеш в тях. Аз бих те разбрала и на японски, стига да искам. Не мога повече да се сверявам.
Дали пък гледането в очите не е надценено?
Не е правилно, не е правилно, когато се получава по такъв начин. Като да искаш да кажеш толкова много неща, като да знаеш от какво се състоиш, като да мълчиш дори пред себе си, разбирайки, че имаш какво да си споделиш. Но когато моментът за споделяне с друг човек, такъв, който се очаква да разбере, да хареса, да се впечатли - настъпи, думите да не паднат на точното място. Разбира се, може да се надяваш, че са отекнали различно в чуждия свят. Все още не знам дали нещата стават само когато сме сигурни, че са станали. Опасявам се, че не. Затова мисля, че мога да бъда, без да съм решила да бъда. И все пак вярвам, че ако си пожелаеш нещо на глас в 11:11 например, гласът ти трябва да звучи така, сякаш вече го имаш, ако наистина искаш да го получиш.
Страдам от свръхслух, който попива почти всичко. Събрала съм толкова мъдрости, толкова прости, сложни и накъсани изречения, родили се гениално, без създателите им да го осъзнаят. Хубаво е, че има хора, на които да вярваш. Хубаво е да спреш да очакваш отговори от себе си и за малко да се подпреш на нечии чужди. Когато си много уморен. И когато обичаш.
Тези, които не ме познават много добре, но с които се сближавам, ще ви кажат, че съм много общителна и непринудена.
Тези, които са с мен от доста време, ще ви кажат, че съм променена, все още общителна, но малко по-малко и по малко по-нееуфоричен начин. Просто тихо и наблягащо.
Аз ще ви кажа, че се казвам Весела и винаги мога да започна с това изречение, когато говоря за себе си, без да се чувствам банална. Харесвам името си повече написано така - Vesela - простете, филолози, писатели и други. И аз обичам българския. От много време не съм весела с малка буква, но това не означава нищо лошо (по-скоро съм щастлива и разни други прилагателни). Ако попитате мен, ще ви кажа, че ми се иска в общуването си повече пъти да звуча като човек, който притежава нещо, което няма, в 11:11.
Хубавото е, че днес балканският колорит някак цветно запълва кухините на деня и че от един кратък, но значителен период от време обичам България, тая някаква вяра в нея и в преодоляването на някои характерни национални черти. И това не се дължи на килограмите история, които, надявам се, след месеци ще знам.
Не е важно, че последните нощи заспивам насред нищото и ставам с изгорели от болка очи. Искам просто да ми остане малко време, за да ви разкажа една филмово-книжна критическа история.
За другото - някой път, когато успея да се заключа навреме и да изпиша всичките си сапунени мисли с всичките несапунени технически грешки, чакащи редакция.
Така статична, суха и недоспала съм, че се чувствам точно в Depeche Mode настроение. Не, не ги заклеймявам като такава група. Просто сега пасват.
След две минути, в 12:12, ще бъда смела. Не мога да драматизирам обаче. Smiths - Please, please, please.. (Знаете ли колко обичам "This is England"? Колко много.) Слушайте песента ми :)
За жалост, нещата не се получават така, както когато нямам къде да ги запиша. Толкова думи зарових, а така силно вярвам, че трябва някой да ги види. Аз съм малко себична, това е наистина ужасно, имайки предвид, че не драматизирам, нали?
We're just ordinary people. You and me.
А това е най-изгубилият първоначалното чувство, което го е породило, пост. Един изсъхнал, без да го суша със сешоар, "без обяснения", "13 1741 49 67", "а tight little world", "You twisted little girl", "you never try new things", "три минути" (бившият ми любим етикет) и може би други пост.
Мисля, че е важно някой ден да се прочета и да се повлияя от себе си.
Не бях писала от толкова време. Един час. Есе по поръчка. Есе, което можех да напиша, защото повечето от думите ми са подплатени с чувства, есе, което трябваше да напиша, защото не е хубаво да губиш времето си. Есе, което написах и въпреки него не се почувствах задоволена.
Нека ви го споделя: аз съм малко себична.
Въпросът на деня е: Ще ме обичаш ли, ако спреш да си ми нужен?
Не знам дали има песен на деня, но ако трябваше да придам такава важност на някоя, то тя щеше да е Smiths - Please, please, please..
Знаете ли кое е красиво? Веднага след баня да опиташ да издухаш топлите капчици вода от гладката си кожа, а те никога да не излетят.
Знаете ли, че за да бъдеш добър учител, трябва много, много отдавна да си се научил да си позволяваш да приемаш, че някой е наистина добър в нещо? И да си така щедър да раздаваш съвети. Понякога хората не го правят. Хитро е. Но губи смисъла си в определен момент.
Знаете ли, че докато се къпах, го разбрах. Беше свършил душ-гелът и изборът ми се сведе до един сапун. "Сапун" може и да не е красива дума, но пък е поетична.
Най-глупавият, съществен или просто логичен и егоистичен въпрос, който си зададох днес, беше: проблем ли е, че не драматизирам?
Не обичам да експлоатирам драматичните реплики. Не обичам експлоатирането на чувства и изкуство с цел позиране, парадиране, изпъкване и създаване на нещо, от което нямаш нужда. Но пък обичам изразителните лица, поведения, гласове.. така нататък.
Омръзна ми да изкривявам думите си така, че да ги разбереш, постоянно да си мисля, че нещо ще те спре и няма да проникнеш в тях. Аз бих те разбрала и на японски, стига да искам. Не мога повече да се сверявам.
Дали пък гледането в очите не е надценено?
Не е правилно, не е правилно, когато се получава по такъв начин. Като да искаш да кажеш толкова много неща, като да знаеш от какво се състоиш, като да мълчиш дори пред себе си, разбирайки, че имаш какво да си споделиш. Но когато моментът за споделяне с друг човек, такъв, който се очаква да разбере, да хареса, да се впечатли - настъпи, думите да не паднат на точното място. Разбира се, може да се надяваш, че са отекнали различно в чуждия свят. Все още не знам дали нещата стават само когато сме сигурни, че са станали. Опасявам се, че не. Затова мисля, че мога да бъда, без да съм решила да бъда. И все пак вярвам, че ако си пожелаеш нещо на глас в 11:11 например, гласът ти трябва да звучи така, сякаш вече го имаш, ако наистина искаш да го получиш.
Страдам от свръхслух, който попива почти всичко. Събрала съм толкова мъдрости, толкова прости, сложни и накъсани изречения, родили се гениално, без създателите им да го осъзнаят. Хубаво е, че има хора, на които да вярваш. Хубаво е да спреш да очакваш отговори от себе си и за малко да се подпреш на нечии чужди. Когато си много уморен. И когато обичаш.
Тези, които не ме познават много добре, но с които се сближавам, ще ви кажат, че съм много общителна и непринудена.
Тези, които са с мен от доста време, ще ви кажат, че съм променена, все още общителна, но малко по-малко и по малко по-нееуфоричен начин. Просто тихо и наблягащо.
Аз ще ви кажа, че се казвам Весела и винаги мога да започна с това изречение, когато говоря за себе си, без да се чувствам банална. Харесвам името си повече написано така - Vesela - простете, филолози, писатели и други. И аз обичам българския. От много време не съм весела с малка буква, но това не означава нищо лошо (по-скоро съм щастлива и разни други прилагателни). Ако попитате мен, ще ви кажа, че ми се иска в общуването си повече пъти да звуча като човек, който притежава нещо, което няма, в 11:11.
Хубавото е, че днес балканският колорит някак цветно запълва кухините на деня и че от един кратък, но значителен период от време обичам България, тая някаква вяра в нея и в преодоляването на някои характерни национални черти. И това не се дължи на килограмите история, които, надявам се, след месеци ще знам.
Не е важно, че последните нощи заспивам насред нищото и ставам с изгорели от болка очи. Искам просто да ми остане малко време, за да ви разкажа една филмово-книжна критическа история.
За другото - някой път, когато успея да се заключа навреме и да изпиша всичките си сапунени мисли с всичките несапунени технически грешки, чакащи редакция.
Така статична, суха и недоспала съм, че се чувствам точно в Depeche Mode настроение. Не, не ги заклеймявам като такава група. Просто сега пасват.
След две минути, в 12:12, ще бъда смела. Не мога да драматизирам обаче. Smiths - Please, please, please.. (Знаете ли колко обичам "This is England"? Колко много.) Слушайте песента ми :)
За жалост, нещата не се получават така, както когато нямам къде да ги запиша. Толкова думи зарових, а така силно вярвам, че трябва някой да ги види. Аз съм малко себична, това е наистина ужасно, имайки предвид, че не драматизирам, нали?
We're just ordinary people. You and me.
10/12/2009
Why don't you weep when I hurt you?
Сега ми се струва, че съм знаела за тази песен отдавна, много преди да я чуя в някаква реклама.
Не, не тази на Skunk Anansie.
И така, измежду TOEFL разгрявката и бясното удряне по клавишите, някъде между застоя ми вкъщи because of the rain и сутрешното прозрение, че това отиване към училище е есенно, мракът - също, следобедът - още повече - там някъде се пропуках.
И някъде там, малко след като разлях лак за нокти в ярко черешов цвят на килима, ми се стори, че вече ще се пръсна или просто ще се застрелям. От колко време не ме беше заливала такава гневно-хормонална вълна, от колко време не бях крещяла на създатели и месии, задето всичко ми се струва срутено и преобърнато, и аз, като един слаб в момента човек, избирам да не поправям себе си, а да крещя на някого, за когото дори не знам дали съществува.
Наум си мисля какво се случва и какво не се, разливам лакове, размазвам ги по светлите шарки с ацетон, пускам щорите, свалям райбера, слушам Skunk Anansie, решавам кръстословица, получава ми се, да.
И едва се сдържам, всяка секунда е като мъжки бой, в който някой винаги застава между двете страни или пък се опитва да обуздае побеснелия младеж с изпъкнали вели, изопнати жили и потно чело. Аз съм същата - идва ми да разкъсам и да опустоша всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки въпрос, който не звучи достатъчно заинтересовано, всеки намек за незадоволително отдадена интонация, всеки признак за нехипнотизиращо разширени зеници.
Не ми се беше случвало да съм такава от ужасно много време, не ми се беше случвало да пиша по това време и по такъв повод или поне не по the exact same way.
Музиката е хубаво нещо, с нея можеш да викаш и според Род Стюарт можеш да бъдеш с някого, стига да затвориш очите си. Щом имаш нужда от него.
Бих казала "Ако усетите, че съм решила да правя нещо мило за някого или пък просто да проявя загриженост и симпатия, спрете ме." Бих го казала, бих го казала, бих, бих, бих...
Но съм младежът с изпъкнали вени и изопнати жили, младежът с потно чело.. и се опитвам да се сдържа.
И само по рамката си личи, прозрачно е, само да се откъснеш от вникването в контекста, ще видиш колко ясно, кристално ясно очертано е ядрото на цялата абсурдна ситуация.
Обяснение на затварящите се очи, под които се разливат топли вълни, обяснение на нуждата да се заключиш в банята, обяснение на ноктите, впили се в дланите, обяснение на толкова много неща. Възможно ли е нещо подобно да е изначално?
А той лежи полумъртъв на сцената и феновете му, малки флегматични наркомани, го благославят, обожават и боготворят.
И той, гаден патетичен наркоман, лежи на сцената и може би опитва с остатъците от сетивата си, с трохите, запазили се през начупването на и без това изкривената му съзнателност, да запази момента такъв, какъвто е в онова пространство, наречено от чистите, праволинейни, умерени и непорочни хора "реалност".
И всичко това е едно огромно признание, колкото и необичайно да е.
А някакви спазми ту ме тласкат, ту рязко ме дърпат назад от решителната крачка, която съм на път да направя. И трезвомислието ми се възвръща под формата на видения в бъдещето, под формата на реална преценка за обстоятелствата и евентуалните последствия, а нещо ме бута, ръчка и злобно ми напомня, че нямам достатъчно думи за своя малък свят, а какво остава за останалия..
И никой никъде не прошепва с глас, прецеден през парченца гордост, объркани в горчиви, бесни и неизплакани сълзи, никой никъде не прошепва "Знаеш ли какво е най-хубавото нещо, което ще чуеш?"
Не го прави, но може би ще го направи, и тогава гласът наистина ще е такъв, но и уверен, че трябва да звучи, да прокънти из тишината, из влажния студ, из есенните наелектризиращи нотки шизофрения и копнеж, промиващи въздуха.
Защото този глас трябва да бъде чут, трябва да бъде чут и възприет от едно относително чисто съзнание, трябва да има къде да отекне и къде да се вмести, трябва да открие частица памет, в която да впие нокти, да хване и да не пусне.
и признай си "искам я" и дръж!
- Няма ли да ме попиташ кога ще си дойда?
- Не.
- Защо?
- Защото искам да видя силуета ти случайно някоя вечер, в която съм спряла да си спомням, че все още съществуваш.
...
(стига да е скоро)
If I opened my heart, there'd be no space for air.
Не, не тази на Skunk Anansie.
И така, измежду TOEFL разгрявката и бясното удряне по клавишите, някъде между застоя ми вкъщи because of the rain и сутрешното прозрение, че това отиване към училище е есенно, мракът - също, следобедът - още повече - там някъде се пропуках.
И някъде там, малко след като разлях лак за нокти в ярко черешов цвят на килима, ми се стори, че вече ще се пръсна или просто ще се застрелям. От колко време не ме беше заливала такава гневно-хормонална вълна, от колко време не бях крещяла на създатели и месии, задето всичко ми се струва срутено и преобърнато, и аз, като един слаб в момента човек, избирам да не поправям себе си, а да крещя на някого, за когото дори не знам дали съществува.
Наум си мисля какво се случва и какво не се, разливам лакове, размазвам ги по светлите шарки с ацетон, пускам щорите, свалям райбера, слушам Skunk Anansie, решавам кръстословица, получава ми се, да.
И едва се сдържам, всяка секунда е като мъжки бой, в който някой винаги застава между двете страни или пък се опитва да обуздае побеснелия младеж с изпъкнали вели, изопнати жили и потно чело. Аз съм същата - идва ми да разкъсам и да опустоша всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки въпрос, който не звучи достатъчно заинтересовано, всеки намек за незадоволително отдадена интонация, всеки признак за нехипнотизиращо разширени зеници.
Не ми се беше случвало да съм такава от ужасно много време, не ми се беше случвало да пиша по това време и по такъв повод или поне не по the exact same way.
Музиката е хубаво нещо, с нея можеш да викаш и според Род Стюарт можеш да бъдеш с някого, стига да затвориш очите си. Щом имаш нужда от него.
Бих казала "Ако усетите, че съм решила да правя нещо мило за някого или пък просто да проявя загриженост и симпатия, спрете ме." Бих го казала, бих го казала, бих, бих, бих...
Но съм младежът с изпъкнали вени и изопнати жили, младежът с потно чело.. и се опитвам да се сдържа.
И само по рамката си личи, прозрачно е, само да се откъснеш от вникването в контекста, ще видиш колко ясно, кристално ясно очертано е ядрото на цялата абсурдна ситуация.
Обяснение на затварящите се очи, под които се разливат топли вълни, обяснение на нуждата да се заключиш в банята, обяснение на ноктите, впили се в дланите, обяснение на толкова много неща. Възможно ли е нещо подобно да е изначално?
А той лежи полумъртъв на сцената и феновете му, малки флегматични наркомани, го благославят, обожават и боготворят.
И той, гаден патетичен наркоман, лежи на сцената и може би опитва с остатъците от сетивата си, с трохите, запазили се през начупването на и без това изкривената му съзнателност, да запази момента такъв, какъвто е в онова пространство, наречено от чистите, праволинейни, умерени и непорочни хора "реалност".
И всичко това е едно огромно признание, колкото и необичайно да е.
А някакви спазми ту ме тласкат, ту рязко ме дърпат назад от решителната крачка, която съм на път да направя. И трезвомислието ми се възвръща под формата на видения в бъдещето, под формата на реална преценка за обстоятелствата и евентуалните последствия, а нещо ме бута, ръчка и злобно ми напомня, че нямам достатъчно думи за своя малък свят, а какво остава за останалия..
И никой никъде не прошепва с глас, прецеден през парченца гордост, объркани в горчиви, бесни и неизплакани сълзи, никой никъде не прошепва "Знаеш ли какво е най-хубавото нещо, което ще чуеш?"
Не го прави, но може би ще го направи, и тогава гласът наистина ще е такъв, но и уверен, че трябва да звучи, да прокънти из тишината, из влажния студ, из есенните наелектризиращи нотки шизофрения и копнеж, промиващи въздуха.
Защото този глас трябва да бъде чут, трябва да бъде чут и възприет от едно относително чисто съзнание, трябва да има къде да отекне и къде да се вмести, трябва да открие частица памет, в която да впие нокти, да хване и да не пусне.
и признай си "искам я" и дръж!
- Няма ли да ме попиташ кога ще си дойда?
- Не.
- Защо?
- Защото искам да видя силуета ти случайно някоя вечер, в която съм спряла да си спомням, че все още съществуваш.
...
(стига да е скоро)
If I opened my heart, there'd be no space for air.
9/14/2009
затвори ме в бял стих, за друго нямам четки и бои
в една стая, цялата наобратно
се лееха соковете от тавана, падаха паяжини и се удряха в паркета,
като пороен дъжд, сипеха прах и се откъсваха от дома си като ракета
а аз слушах том йорк с идея да убия времето
да издълбая дупка в челото му с бавен поток от капки вода
да изгриза стомаха му, да го накарам да скочи от мост
под който няма вода, а само твърда повърхност
няма риби, а просто угарки от цигари
няма текила, а само остатък от сол, кора на лимони
понеже цяла нощ сънувам негърки, гъби, чаровни усмивки
младежки тип творчество
и пак гъби и гъби
които малко приличат на рапани
но аз не съм бял стих. аз съм и поезия, и проза.
И това, незнайно защо, ми изглежда приемливо в този момент.
(Критериите са измислени, за да се оправдаеш някак, че нямаш време да отделиш вниамание на всички скъпоценности и съкровища, които си струва да се открият някъде по земята.
Той жадуваше да бъде запомнен и цитиран с нещо ужасно драматично, което е казал или написал. Нещо, включващо думите "винаги" или "никога". Но един ден откри, че нито една от тези мисли не може да бъде приета като истина, реликва, пътеводител в живота. Нищо не е "винаги" или "никога". И това до болка пречупва хората.)
се лееха соковете от тавана, падаха паяжини и се удряха в паркета,
като пороен дъжд, сипеха прах и се откъсваха от дома си като ракета
а аз слушах том йорк с идея да убия времето
да издълбая дупка в челото му с бавен поток от капки вода
да изгриза стомаха му, да го накарам да скочи от мост
под който няма вода, а само твърда повърхност
няма риби, а просто угарки от цигари
няма текила, а само остатък от сол, кора на лимони
понеже цяла нощ сънувам негърки, гъби, чаровни усмивки
младежки тип творчество
и пак гъби и гъби
които малко приличат на рапани
но аз не съм бял стих. аз съм и поезия, и проза.
И това, незнайно защо, ми изглежда приемливо в този момент.
(Критериите са измислени, за да се оправдаеш някак, че нямаш време да отделиш вниамание на всички скъпоценности и съкровища, които си струва да се открият някъде по земята.
Той жадуваше да бъде запомнен и цитиран с нещо ужасно драматично, което е казал или написал. Нещо, включващо думите "винаги" или "никога". Но един ден откри, че нито една от тези мисли не може да бъде приета като истина, реликва, пътеводител в живота. Нищо не е "винаги" или "никога". И това до болка пречупва хората.)
Subscribe to:
Posts (Atom)