затвори ме в бял стих, за друго нямам четки и бои

в една стая, цялата наобратно
се лееха соковете от тавана, падаха паяжини и се удряха в паркета,
като пороен дъжд, сипеха прах и се откъсваха от дома си като ракета
а аз слушах том йорк с идея да убия времето
да издълбая дупка в челото му с бавен поток от капки вода
да изгриза стомаха му, да го накарам да скочи от мост
под който няма вода, а само твърда повърхност
няма риби, а просто угарки от цигари
няма текила, а само остатък от сол, кора на лимони
понеже цяла нощ сънувам негърки, гъби, чаровни усмивки
младежки тип творчество
и пак гъби и гъби
които малко приличат на рапани

но аз не съм бял стих. аз съм и поезия, и проза.
И това, незнайно защо, ми изглежда приемливо в този момент.

(Критериите са измислени, за да се оправдаеш някак, че нямаш време да отделиш вниамание на всички скъпоценности и съкровища, които си струва да се открият някъде по земята.

Той жадуваше да бъде запомнен и цитиран с нещо ужасно драматично, което е казал или написал. Нещо, включващо думите "винаги" или "никога". Но един ден откри, че нито една от тези мисли не може да бъде приета като истина, реликва, пътеводител в живота. Нищо не е "винаги" или "никога". И това до болка пречупва хората.)