The bluest eyes in Texas

Момчетата не плачат.. знаете ли?

Първо. Моля ви, не правете грешката да гледате филма с родителите си (освен ако не са освободени от всякакви задръжки, предразсъдъци и тесногръдие хора или пък свободни по дух хипари или нещо такова).

Ужасно тъжна или ужасно щастлива история? Не съм съвсем сигурна. Но ако има нещо, което ти идва наум при споменаването на филма, нещо, което просто можеш да изкрещиш - това е ХИЛАРИ СУОНК!
Хилари Суонк е удивителна и не оставя зрителя в лошите ръце на съмнението дори за секунда. Хилари Суонк е удивително добра в актьорската си игра и това може да бъде разбрано веднага, без значение дали имаш някакво понятие от пресъздаване на образ, емоции и чувства, или досега не си се сблъсквал с този вид изкуство.
Хилари Суонк, чийто Оскар е повече от напълно заслужен, Хилари Суонк, която чудесно се превъплъщава в Брендън Тийна и, убедена съм, прави го по най-точния и достоверен начин.
Като изключим нейния талант и актьорска саможертва, тежките сцени, от които не се отказва, и отдадеността й отначало-докрай, другите от актьорския състав също правят голямо впечатление (Клои Севини например.. всъщност всички).
Историята е малко тежка, малко отблъскваща хора със закостенели представи за добро и лошо, правилно и неправилно. Филмът не е за сноби, за лесно отегчаващи се, лесно отвращаващи се, невникващи в корените и същността на проблема и труднопроявяващи състрадание лица.

Кимбърли Пиърс е избрала американския начин на режисиране (това е, което не харесвам, и сега го осъзнавам), но изборът й не влияе толкова силно на въздействието.
Атмосферата, която витае около героите и съдбите им, е доловимо пропаднала, гниеща, с дъх на цигари, алкохол и никакви перспективи за бъдещето. И просто ти идва наум, че такива неща се случват там, където майките работят нощна смяна в някой гнусен бар, пълен с търсещи мъже и отчаяни жени, с разни минаващи пътници и изродите с техните болки. Там, където хората живеят в каравани, а ако имат къща, тя ще се разпадне, стига да духне по-силен вятър. Където до дивана остават тенекиени кутийки бира и шумолящи опаковки от чипс, а някой пиян е заспал пред телевизора, след като е препълнил пепелника с фасове.
И едва ли е лесно в такава обстановка да си различен. И то не по ясно определен начин различен, а така, че сам да не можеш да го приемеш и да го разбереш. Едва ли е лесно да превърнеш живота си в такава трагична пиеса и всяка сутрин да продължаваш да слагаш декорите и грима, а преди да заспиш, да спускаш завесите, понеже те чака поредната екзекуция на волята и мечтите ти.
И все пак е някак смело да запазиш надеждата през всичко това.

Изненадващото (и може би светлият филтър на филма) е, че освен очакваните реакции хората могат да предложат и друго. По-хубаво и още по-лошо.

Може би целта на лентата е да интерпретира вълнуваща и необичайна история, да разтвори човешките рани към света и да изкрещи "Погледнете ги! Всеки си има такива и не трябва да се страхува!" или просто да събуди чувствителността и някак да промени нещо у някого - както всяко друго произведение на изкуството.

У мен се таи и едно хубаво предчувствие към саундтрака, но все още го нямам, за да потвърдя.

Всичко, което ще видите, ако се решите да гледате, се е случило наистина.
Още една причина да отделите време за "Boys don't cry"? Ще станете свидетели на най-красивата усмивка (сами ще разберете в кой момент).