Кога не е било така? Може би много отдавна? Или още по-отдавна, когато не съм могла да градя съзнателни спомени, когато не съм познавала думата "Аз"?
Септември нахлу. С хладния въздух, просмукващ се през прозореца в измореното ми тяло, каращ ме да търся блузите с дълъг ръкав и по-дебелите завивки.
С топлото, но не изгарящо слънце, което все още трудно се търпи, но понякога намирането на сянка не е главната цел, която те дращи.
Септември нахлу с празнотата. Нахлу с "Осъдени души", която вече започва; с повече отвсякога осезаемата мъглявина и сивота на града, която пробожда сърцето ми с тъпа и куха болка. Потъмняха и най-тъмните часове, обляха се в някакво глухо, но все пак приятно отегчение. Небето в два след полунощ не изглежда безкрайно, дълбоко, черно до загуба на чувство за ориентация и повишаване на усещането, че си нищо; не блести със звезден прах, не танцува с неказаните ти желания, не отнема времето ти в сладостно откриване на вълшебни комбинации и съзвездия, когато се прибираш сам и отказваш музиката, която някой като мен ти предлага. В два след полунощ небето е синьо като в четири сутринта, но не защото сутринта е толкова близо, а защото самото то също се е излющило, изгубило е лятото в себе си, изгубило е погледите на деца, млади и стари, безброй пъти впивали се в него, търсещи магия, спокойствие и утеха.
Пълната луна вече е сребриста и леко студена. Някъде по време на вечното си обикаляне около всички нас е загубила жълтеникавата си топлота и се е оставила на вятъра да отнеме цялата й тъга, като я е заменил единствено с отчаяние.
Така изглежда всичко.
Но аз не съм отчаяна, не съм безнадеждно отдала се на носталгия по лятото или по някакви случки и хора. Макар че мракът в стаята ми е все така летен, вечерите имат цвета на идващия студ, миришат на отиващата към края си игра на безшумно отключване и отваряне на входната врата. Отиват си несподавените гласове, които ме изпращат малко преди да затворя вратата и да се запътя към терасата с непринудено изписана усмивка или вкус на удовлетворение.
Сега малкият ми свят е Portishead и всички останали празни и дълбоки до неизбежно удавяне мелодии. Всичко е облепено в рамката на скорошни усещания, непрестояли достатъчно, за да бъдат наречени спомени. А отвътре тлее жаждата за студено лято, скриване в пуловерите и прегръдките, усмивки през ветровете и ръце, невъзможни да бъдат отнети от горещата повърхност на порцеланова чаша в някое хубаво кафене, което е наше повече от всичко.
Най-болезнено от всичко е изпрарилият се яд. Издъхващото усещане, че съм бясна и всичко в мен се е разбъркало и създава леко емоционално гадене, от което нямам нужда да се отърва. Няма го дъха на бързината и желанието да хванеш всяка секунда, да я сграбчиш и да я изпълниш с колкото се може повече дейност, за да успееш с падането на мрака да вдишаш въздух с целия капацитет на дробовете си, да оставиш прикритата ти нервност да се развилнее под формата на приповдигнати възгласи, усмивки и много повече еуфория, отколкото преди.
Въпреки че са познати, аз смятам да превърна улиците в непознати отново или просто да разбера, че никога за мен няма да бъдат такива, каквито могат да изплуват сега в съзнанието ми.
Около мен някои сплотено драпат и се сърпотивляват със зъби и нокти срещу идващите събития, защото всички знаем колко сладко-горчиви се очертават да бъдат и колко безсилни ще бъдем пред тях. Аз загубих малко, съвсем малко от онова вечно желание да разруша илюзията с отегчителни и разсейващи емоцията разсъждения.
С това си обяснявам чувството на безсилие и едва осезаема мимикрия, с която съм почти готова да приема идващото. Но ще опитам да изкривя каквото мога, докато не остана доволна.
"Доволна" е опасна дума. Утопия, бих казала. Но винаги се намират мигове, белязани с нея, стига да решиш да разровиш прашните и заяждащи по поръчка чекмеджета на паметта си. Удобно безчувствен винаги може да бъдеш, но емоционалната ангажираност ми се струва много по-съблазнителна опция.
Все още обаче слънцето не е заглъхнало, не се е размило в есенни дъждове, не се е обесило на стегнатия възел на вятъра, не е забравило хората, които не го забравят, въпреки че много повече обичат тихото му славно спускане под хоризонта, отколкото озаряващото му издигане.
Аз страдам, защото за пети път ще беля ябълки и ще правя сладкиша, който се научих да правя от прекрасната си баба. Страдам, защото този път няма да се блъскам в навалицата с него, специално приготвен за специални хора, искаща да зарадвам някого, и няма да треперя в самоизяждащо се очакване на познато лице.
Напоследък дори пътищата ми не се отклоняват в посоката, в която искам, а много задължения започват да натежават на везната и съм на прага да предрека, че трезвият ми, леко стресиран начин на мислене е на път да се пробуди.
Някои пукнтове въпросителни и тишина обаче се припокриват.. И все пак това не е причина да настроя часовника си по нечий чужд мироглед.
Цигареният дим те издига само когато светлината е романтична и приглушена или когато не усещаш, че моментът за отлитане сам е отлетял.
Времето отново се изкачва на първия ред в поредния ненаписан списък. И е всичко, от което имаме нужда. А всичко, което имаме, по ирония на съдбата, е време.
Едва забележима е тъгата ми; от нея се страхувам, страхувам се от репликата "мъчно ми е за теб", защото "липсваш ми" казвам рядко, но и това не знам докога ще продължи. Страхувам се, понеже съм устроена да изпитвам неутолимата нужда да кажа нещо подобно и колкото по-дълго се задържа в мен, толкова повече думи съм способна да бълвам.
Затова сега нямам търпение да огледам новородените септемврийски улици, да продължа да смятам, че тази година литературата ще е нова страница в представите ми за нея; че хората ще стават все по-близки и все по-откриващи се и че това чувство няма да е мимолетно, а ще се задържи в мен, защото от векове е напирало и ме е умолявало за свободата, която му се полага.
Последните летни песни си тръгват с отлива и неколкодневното интензивно писане на сценариии с цел възвръщане на животворния бяс, но не..
Закривам изповедта по настъпилия септември, който все още ме държи в движение и неочаквани обаждания за събуждане, полуадекватно бързане и вземане на решения и топли усмивки под топлото слънце.
Чудя се дали ще си забраня да чакам някой друг месец и от днес ли ще пусна заповедта, или утре, както винаги, ще е идеалният избор за начало.
И тъй като днес съумявам да не се разпилея, тъй като носталгията все още не е открила постоянно убежище в сетивата и мислите ми, аз не мога да мразя или величая живота напразно.
ще ми бъде тъжно
No comments:
Post a Comment