Шамари и конци! Защо слушам Doors? Знам, естествено, че знам защо слушам Doors.
Но все още не съм започнала да харесвам Джим Морисън. Не.
Слушат ми се Флойд и Доорс, гледат ми се "The wall" и "The Doors". И съм бясна. На Джим Морисън и на факта, че някои неща, колкото и да носиш потенциала да ги обичаш с цялото си сърце, никога не изплуват толкова ясни, ярки и красиви на хоризонта, докато не преминеш една определена точка. Определена точка, която може би е повратна във всяко едно начинание, но някои се опитват, без дори да подозират за съществуването й, да си докажат, че нещо им принадлежи, преди да е дошъл правилният момент.
(Пример, за да сме конкретни поне веднъж: Doors.. А може би и Portishead.. Музика за болки, пушене и полети. Джаз. Определен тип мисли, които са ясни на теория, но не и на усещане.)
На бюрото ми са разхвърляни антибиотици, лейкопласт, ножици, ксерокопирани теми, поезията на Смирненки, "Тютюн", станиолови сърца (станиолово сърце), кремове, химикали, моливи и маркери, списания, дискове, картички.. всичко.
А под него празни бутилки от минерална вода, сякаш това е моята дрога.
Докато наблюдавам всичко това, продължавам да слушам Доорс, без да ми пречат, без да ме дразнят, с желанието да си пусна нещо друго - нещо друго, отново тяхно.
Избирам "The crystal ship", защото я харесвам и мога да я слушам няколко пъти подред. Сещам се за изгореното портмоне и седалка, за малките уличителни и изстрадали по дължината си кръгчета - осъзнавам, че това, което правя в момента, не е дори убиване на времето, а някакво изтегляне на нишките съзнателност, останали ми въпреки температурата, треската и болките, неудобното спане и благославянето на студа в банята в три без петнайсет през нощта.
Всичко, съвсем обичайно и ежедневно, преминало през мен напоследък, ми изглежда някак грешно.
А за няколкото минути, преди да потъна в пред-6:20-алармен сън, съм още по-разколебана и несигурна.
Питам се, моментите, към които се обръщаме с леко разкривена физиономия, с безсилни нотки на съжаление, с тягостния въпрос "Как съм могла/могъл да направя това?", не са ли изначално моменти, за които някога ще съжаляваме, или никога няма да спрем да опитваме да върнем обратно?
Питам се, ако направиш нещо, от което ще се срамуваш или с което просто няма да се гордееш, не го ли разбираш, докато го правиш? Може би не се променят чак толкова хората и погледът и преценката им към миналото заедно с тях, а просто не позволяват на истинското усещане да навлезе в построената им действителност. Може би не се изкривяват спомените, а остават такива, каквито са били в предишното сега - хубави, лоши, мрачни, странни, някакви..
(Гладен си. Яде ти се нещо сладко. Преровяш шкафовете в кухнята. Единственото, което откриваш, е локумена вафла. Не обичаш локумени вафли. Минава час. Отново те пробожда гладът за нещо сладко. Локумена вафла и нищо друго. Затваряш шкафа с разочарование. След пореден час се примиряваш и изяждаш вафлата. Харесва ти. Дали защото си бил твърде гладен, или защото всъщност през цялото време си обичал локумени вафли, но просто не си го знаел? Случва ли се това с хората? Примирение, безизборност или винаги е имало нещо? Ах..)
Не ми е до текили, мохито или нещо подобно. Искам просто да стоя на уютна маса в средномалко помещение, да виждам красивото дървено слънце на топложълтата стена, да чувам гласовете на разни мили хора и да се усмихвам. По-нататък ми е трудно да доразвия историята, понеже сега я виждам от един леко отпаднал, отчаян ъгъл.
Добре, че е Димитър Димов и литературата в дванайсети клас, добре, че го разбрах и го харесах.
Добре, че са Доорс, колкото и да не ги харесвам, добре, че е Джим Морисъм, въпреки че още не си позволявам да си призная, че мисля да му дам шанс. Добре, че е желанието да си направя гривна от конците, които получих от една жена, за която съм слушала, но никога не съм виждала (Една кутия, може би от 60те или пък от още по-ранна епоха - не знам - е поставена на бюрото ми. Върху стария протрит капак пише "Чисто бебе", а едно нарисувано бяло-жълтеникаво дете суши косата си с хавлия. Толкова прах и старост излъчва паралелепипеда, че не издържах и кихнах.
Вътре е пълна с конци, адски много конци. За бродиране. И са толкова, толкова красиви. Оцветени във всякакви цветове. Маслено зелено, светлозелено, насително зелено, индигово, цикламено, бяло, сиво, сиво-синьо, синьо-бяло, алено, ярко жълто, лилаво, керемидено, слонова кост, охра, турско синьо, тюркоазено, праскова, добре изсъхнал тютюн, кафяв есенен лист, резедаво, бордо, пепел от рози.. и така нататък.).
Добре, че са старите поети и бивши учители по руски, които ми пращат неочаквани писма - толкова въодушевени, мили и искрени - "Удивителна и точка, точка, точка!". Ах, добре, че има хора, които намират щастие, без да лъжат себе си.
Хубаво е, че има кога да опознаеш някаква минимална част от някого, когото не си разбирал съвсем. И че не се притесняваш от смирените си приятели, а просто ги караш да разберат, че "правилно" и "неправилно" са две ужасно неясни понятия.
И добре, че са 7едем, за да ме спасят от липсата на мелодия.
Не се научих, че не е хубаво да пиша за всичко, което ми дойде наум, без да го събера на едно място, да го боядисам в един цвят, да го поставя в рамка.
Но научих как да украсявам текстовете си с около десетина запетайки в повече.
Научих, че понякога е безсмислено да викаш, и, както от много отдавна усещам, мълчанието е златно средство за мъчения. Не знам дали всичко се връща обаче.
Научих се да оценавям хората, колкото се може по-обективно, макар да е невъзможно да се получи подобно нещо докрай.
Научих да преодолявам дребнавостите, които понякога оказват голямо влияние върху мнението ми, когато се отнася до друг човек, но и научих да съдя себе си все по-сурово, когато пропусна да им обърна внимание.
Научих, че никога не можеш да кажеш всичко или поне досега не ми се е случвало, но понякога и много малко е достатъчно.
Научих, че когато ти се отдава възможност и време, без значение дали са пет минути или минамален шанс, трябва да опиташ да направиш това, което трябва да направиш, или това, което искаш да направиш.
Разбрах, че да си кажеш "Те се притесняват от мен", е доста добро оправдание. Но невинаги трябва да се прибягва до него.
И че понякога хората създават толкова много прекрасни късчета изкуство и любов в безуспешните си опити да обяснят живота - толкова, че другите забравят да си задават въпроси, за да обяснят живота, отдавайки се на безбройните късчета изкуство и любов.
Не се научих да пиша с търпение и спокойствие, да влагам нужната доза отдаденост и любов (но не и разточителство на време) във всяко едно нещо, което започвам да разказвам. Но започнах да опитвам и броя факта за голям напредък.
Научих, че е много важно да запишеш идеите, които звучат страшно добре наум, че е важно да намериш лист, химикал, молив, телефон или просто нещо и да ги запишеш.
Имам си още много, свързани с писане, понеже обичам писането, без значение защо и как го експлоатирам.
Научих и други неща, несвързани с думи и букви, а с действия, но смятам да постъпя егоистично (а и наистина не е сега времето) и да споделя за тях някой друг път.
По дяволите Джим Морисън и писането посред бял ден, когато съм на антибиотик, минерална вода и въпроси без отговор.
No comments:
Post a Comment