Не, не, не, определено нещо не се получава.
Пускам си музика - не издържам. Спирам музиката - непоносимо.
И сега какво?
Сега е студено. Сковавам се и ми е трудно да разбера как въобще пилея енергия чрез писане, вместо по някакъв начин да я концентрирам в затоплянето си.
Може би е защото напоследък дните, макар и страшно приятни, взеха да се повтарят, но вместо да свиквам с тях и да ги приемам за даденост, аз се мъча по всевъзможни начини да се дообъркам и дозагубя из отдавна построения лабиринт.
Връхна дреха и шоуто продължава.
В диалози - неписани.
Малко грубо, не ти ли се струва? Малко повърхностно, не ти ли изглежда, да замажеш липсата на съсредоточение в хаотични изповеди?
Кой ме смути със странен глас?
Кой ме гори в сън студен?
Един монах, една жена..
Това е. Това е нещото, което ме гореше, докато четях, докато се откривах в мислените, малко истерични, малко болезнени, малко егоистични и до краен предел отчайващи монолози на Фани.
Как да не те боли? Как да не избереш да те боли? Какво ще избереш тогава? Да се втренчиш в колоната, докато усещаш единствено студа, а вътре в теб няма място за нищо друго, нищо освен празнота..
Знам, че не биха се зарадвали, че вместо да записвам исторически факти, аз драскам с молива - който си купих от града, където отново открих връзката с близките си - "жалък и ненужен отломък от старото", "неизкоренимия навик на егоизма" и "страшна, ледена пустота".
"Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде наум да затвори очите му."
Опитвам се да мисля трезво, да открия някакъв подслон сред ураганите, да усетя, че мъглата много скоро ще се вдигне, и да почувствам действителността, земята - стабилна, твърда и неизменна. Опитвам се да намеря отговори на всичките си въпроси, да намеря смисъла на този ден, който вече е минал просто защото 00:00 беше.
Тъгувам, тъгувам.. по Испания. Мисля, че харесвам Димитър Димов. Още с първото изречение го осъзнах.
"Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе."
Дисекция на чувствата, обожавам.
Лили Иванова и Митко Щерев пък те разкъсват, както разкъсват смелите испанци в трагизма на вярата им. Дисекция на чувствата. Обожавам.
Неадекватно? Къде си тръгнал и ще ме изчакаш ли? Хайде да споделяме и да се изтрием от говорене. Да се изличим от разтрисащата ни нужда да бъдем пред някого. Да разкрием себе си зад декорите, да отмием грима, да застанем пред голямото, осветено с десетки кръгли лампи, поставени по рамките огледало, и да се самосъжаляваме, мислейки за изгубени време и шансове.
Затова може би не мога да слушам музика в този момент - защото няма да ме боли. Нямам търпението, нито жизнеността да се раздера бясно и истерично, докато не отркия извора от топла, лепкава кръв.
Ще заспят ли всички тази нощ, за да остана с тишината си? С тишината на малките букви, на познатия шрифт, прелистените навици, спомените за дните с много вина.
Искам да я преценя без предразсъдъци, да напрая напречен разрез и да открия вътрешностите й такива, каквито са. Какво очаквам от книгите? Чета, за да разбера какво ще стане по-нататък, защото се чувствам вплетена в историята?
Не, чакам промяната. Книгите трябва да променят. Хората трябва да променят. Всичко, създадено и появило се на пътя ти, трябва да те промени.
Да те усуче и извие до неузнаваемост. Тогава ще видиш приятелите си и онези, които винаги са те свързвали с определена усмивка, определена интонация, определен начин на мислене.. Ако не те познаят, значи си отишъл някъде, някъде далеч. И сега се връщаш като непознат.
Луташ се из цигарите с опиум, луташ се из неспирното си желание за още, из нощната глъч на опитите, из сладките решения на загадките, из тайните на сънищата, някъде там из радостта и огорчението, из преодолените гордост и страхове, из пещерата, в която вечно ще бъдеш затворен. О, да, простете ми.
Върни се към нещо, което обичаш, то винаги ще ти е нужно. Щом някога е отнемало времето ти, отклонявало е вниманието ти от останалото, значи никога няма да го забравиш. В природата няма празни пространства. И съжалявам, че не мога да ти отговоря точно сега.
Много е просто, разбира се. Защото исках да открия някъде връзката, някъде ритъма, някъде порива, а понякога ми трябват само думите, за да си кажа "Ето нещо завършено, дишай".
Ти си моето малко нощно закъснение, което ще прерасне в остри погледи сутринта и бъдещи съмнения през другите нощи.
Ти си топлата вода, която благославя ръцете, когато навън студът чупи мечти и надежди, топлата вода, която донася забравата. Ти си усмивката в най-тежките моменти. Усмивката, която пристига секудни преди края, като финал на абсурдно драматичен филм. Такъв трябва да бъдеш, никой не бяга от драмата.
Ти си димът от цигара - този, който не понасям, и този, в който се влюбвам. Който ме изпеплява на части и погубва във времето. А после ме връща, разклатена, упоена, вглъбена и донякъде спряла.
Ти си всичко, което жадувах да напиша, но заради неустойчивост, леност или проклетата вяра в "след малко" никога не записах.
Ти си удоволствието от проливащите се близки спомени, докато не дойде момент за вмъкване на още, за попправки и попарване на емоцията.
Ти си черновите, за които отделих минути и действие, за които никога не бих съжалявала. Небето, което те изпива в хладния летен мрак. Под което откриваш, че нямаш думи, нямаш нищо, черупка ли ще бъдеш? Не, не завинаги.
Ти си и думите, които умоляваха да бъдат освободени, но точно тогава им остана само килията, а целият друг свят се стопи като мираж в изсушаващия зной на една неочаквана и изпросена липса.
Проклетото стечение на обстоятелствата, което е виновно за цялата болка и цялото щастие на света.
Ти си всяка малка спънка, всяко гаснещо и разгрящо се противоречие, което води волята ми до самоубийствени мъки, което я калява и което не й подава ръка, когато вижда, че едва се крепи на ръба на пропастта.
Ти си митът, че за да бъдеш писател, трябва да пропаднеш. Сенките под очите и огромните количества кафе. Ти си моят отроводетектор - търсиш в сушата капка вода, а откриваш вино, изпито на екс. За какво ти е?
Прочети ме, разбери ме. Ако го сториш, ще си топлата вода, твърде дълго стичаща се, стигнала тъжната точка на свикването. Пуснеш ли студената, горещината ще ти липсва. Какво, по дяволите, искаш? Не казвай "Нищо", ще е ужасно лицемерно. Не ми казвай и нещо конкретно, ще ме излъжеш, без сам да го разбереш.
Спри времето, спри тази нощ, но само за няколко секунди, за да мога да прочета написаното.
Чуй вибрациите във въздуха, мисля, че някой те търси. Малка илюзия, вече тишината звучи като мелодията на телефона ти.
една жена, отрекла себе си
Те бяха еднакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Не можеха да се върнат назад, не знаеха защо живеят. У тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги правеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата.
- Това е голяма добродетел - да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.
Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.
Не е хубаво да четеш думите на някого само защото не ти харесват и искаш да се убедиш, че до самия край положението няма да се подобри. Ако не го правиш, за да разбереш как не трябва, а с простата цел да погалиш собственото си его, значи си жалък.
Не, не обичам да се връщам назад.
Филмът ми започна. Музиката. Дисекция на чувствата. Обожавам.
No comments:
Post a Comment