show her how you cry

Не знам с какво израснах. Но трябва да тръгвам. Трябва да вървя, моя любов. Съвсем тривиално. Трябва да пусна ежедневните думички и да бъда разумна. Но нещо ме кара да не успявам.

Аз искам да напиша дълго писмо въпреки всичко. Не знам с какво израснах. Не беше рок, не беше интелектуален натиск и влияние от всички страни. Мисля, че бяха хора, смях, много мечти, много вяра, много убеденост и въображение.

Измислях си песни и се пързалях по паркета. Измислях си сериали, случки, сцени, персонажи.

Бях малка и умна, бях малка и глупава. Говорех глупости и си имах най-добър приятел.

Сега всичко това е толкова далеч и едновременно толкова близо.

Аз искам да избягам, моя любов. Поне за малко. И всеки ден ми се струва все по-реално. Една карта, вода и храна, бензин, човек и просто някаква посока. Аз искам да избягам, моя любов.

Пиша поезия. Усмихват ми се непознати. Аз искам да променям хората. Променям ли хората, моя любов?

Но понякога така се страхувам. Понякога всичко е списък с нещата, които са трудни и недовършени. Понякога много ме е страх.

Аз трябва да тръгвам заради тривиалните думички от ежедневието. Не искам винаги да заспивам последна. Чувствам се като последния буден човек на света. А всъщност съм лилава мъгла в очите ти. Полепвам по предното ти стъкло и парното не помага.

Аз искам толкова много, а друг път просто осъзнавам колко прекрасно е да не бъдеш алчен.

Аз искам те да се усмихват, моя любов. И трябва да вървя.

Не знам с какво израснах, но стигнах до момента, в който туптя като гигантско сърце и искам да избягам, и искам да давам, и искам да се разтворя и да се слея с всичко безкрайно.


Дали ще умра млада, моя любов?

ще легна до тебе

Не знам как чета Дубарова и слушам Нова Генерация. Двойна доза болка.

Никога повече няма да си купя прясно мляко с най-малкия процент масленост. Има вкус на разредена вода.

А иначе аз, разбъркана и отразена в идващата сутрин, нощния живот и многото светещи прозорци от отсрещния блок, се питам: когато някой ме прегърне и види смутения ми поглед на фона на тази песен, ще ме помисли ли за чисто момиче?

а мръсно ли е в душата ми.

ето, че открих светлина в (да) любимата си група и разбрах, че са нещо повече от мрак. макар че в онзи необясним мрак на хората винаги мога да се влюбя.

(когато някое силно момче ме прегърне,
аз няма да плача.

когато съм тъжна,
аз няма да кажа:
"хей, силно момче, прегърни ме."

когато поискам да хвана ръката му първа,
ще стисна зъби, ще прехапя устни
и ще успея да не я хвана първа.

когато някое силно момче дойде бавно към мен,
аз няма да мръдна.

когато положи глава в скута ми женски,
аз няма да трепна.

когато някое силно момче ми покаже, че понякога става слабо,
аз няма нежно да го погаля.

когато си легна сама,
ще съжалявам за всичките силни момчета,
пред които аз съм била много по-силна
(а всъщност толкова, толкова слаба))

Children, wake up

*DEMENTDistortion@dArt.com

1. Смехът и усмивката на малкия;

2. начинът, по който се прегръщат;

3. историята за вампирите и сградите на пода, докато Катлийн Кийнър (Боже, ама наистина беше тя?! Дори я харесах?) го гледа с умиление отгоре;

4. музиката (особено нежната и чиста откриваща);

5. красивата крепост и другото кръгло..място?;

6. спането измежду и върху един куп меки "неща";

7. "Стъпи върху главата ми.";

8. липсата на връзка и озоваването някъде;

9. нека си играем на приказка;

10. краят и "Защо не прегърнеш всички?! Прегърни ги всичките!"

11. "That was my favorite arm".


Иде ми сама да се прегърна с детска усмивка, спомняйки си някои сцени, които вчера не ми се сториха толкова, толкова хубави, и да счупя костите си с много любов.


п.с. честити 19, dear Ани :>

Together we cry

Как ми се мълчи.

I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way

Обичам ви, защото ме учите да обичам, защото снощи, което след 3-4 часа ще се превърне в "преди два дни, когато бяхме у Ралица", на дланта ми пишеше "I *heart*" без продължение, защото го нямаше най-точното нещо, което да ме удари, нямаше единствено и незаменимо допълнение. А под "I *heart*", сигурна, че няма да сгреша, малко по-късно с една химикалка, усмихната и пренебрегваща хората за някакви секунди, гравирах част от тази песен. На горната част на ръката пък можеше да се прочете "It's a beautiful world".

Понякога имам чувството, че когато нещо такова ми се случи и реша, че би било непростимо да не го запечатам по някакъв начин в историята, дори и в своята, все още мъничка, детска, момичешка, женска, разпиляна, безумна и объркана такава, върху крехките плещи на другите също се стоварва светът - голям, самотен, тъжен, смешен, пълен с хора, тръпки, болки и толкова мисли, които, по дяволите, ако можех да събера..

Не знаете колко благодарна съм. И може би "слез на земята" е правилно, но бих го направила само за да летя отново с всички вас.

толкова ви обичам
как ще живея без вас?

Like my only friend
is the city I live in,
the city of Angels

п.с. ако кликна на сърчицето в ласт.фм хиляда пъти, докато не ме заболят пръстите, не се уморя и не се почувствам съвсем празна, дали ще се разбере колко много, много.. ама много :>

оранжеви слънца някъде там

Когато се усмихвам така, и вътрешно, и външно, все едно съм спокойна, все едно очите ми са били затворени и обладани от сън цяла нощ, все едно няма за какво да мисля, няма какво да коригирам или да създавам, все едно приемам с малко тъга, че "сега" ми е достатъчно и трябва да свиквам, всичко може би открива мястото си поне за секунда.
Не съм виновна, не ми се спи. Не ми се спеше цяла нощ. Не исках да се завия и да се унеса, исках да съм там въпреки студа, въпреки на моменти лошата светлина, въпреки музиката, която не пасваше на ъуейтинг ъф дъ сънрайз атмосферата, въпреки толкова "въпреки", което се стопи на прашинки незначителност, щом всичко остана отразено в огледалото за задно виждане. И така става почти всеки път. Което все повече ме убеждава, че поетите рискове, преглътнатите пречки, смачканите негативни очаквания, пренебрегнатите схващания, влага и студ си струват, струват, струват си адски много. Струва си да кимаш покорно сякаш съжаляваш, а отвътре да чувстваш нерационално задоволство, което подредените хора трудно биха проумели.
Струва си да изцедиш погледа си, за да откриеш нечии очи, да проследиш нечии действия или просто за да виждаш нещатата, понеже те са прекалено красиви, дори на пръв поглед да не изглеждат така. Струва си да се смееш с глас, когато си наполовина изтръпнал и вече омаломощен и това би могло да ти причини колосален дискомфорт. Струва си да се усмихваш и винаги, винаги да гледаш в очите, а си струва и да си поемеш дъх, за да бъдеш чут.
Струва си да слушаш някоя вечна песен (например "July morning") от някой телефон, защото няма откъде другаде, въпреки че наистина е вечна в смисъла на "безкрайна" и не цялата е хубава.
Видях една осма или нещо такова от слънцето, което упорито се криеше зад гори, облаци, мъгли или просто недостатъчно ни внимание. Харесвам звука от прищракването на ключа в ключалката, когато кафето очаква да се трансформира в гореща течност, когато нечии очи са все още неразтъркани, а косите невчесани. Харесвам спокойното усещане, изразено чрез усмивка тип "Прибрах се" и харесвам промяната в плановете, която не съм очаквала.
Не ми се спи от почти един ден, но знам, че все някога ще ми се наложи да положа уморено, попило дъха на зората тяло, защото нещо полезно ще чака да бъде свършено от мен, защото ще трябва да давам повече, а за това ще трябва да искам и вземам значително повече от себе си.
Не че искам да се изкривя по такъв начин, че всичко да е обляно в мека светлина, просто понякога се получава неусетно лесно.
(Усещам, че разбрах. Или поне се надявам, че това е пътят към разбирането. Разбрах, че наистина има чар в приказните, неежедневни дейности, възникнали като идея след бурен смях или дълго, но сплотено отегчение. Струва ми се, че разбирам кога кафето по автогарите в шест сутринта е магия, кога брането на гъби около параклисите е магия.. Винаги съм знаела, нали? Тихо, ще го събудиш.)
Почти готова съм. Така си мисля и мисля, че съм права. (И не, не искам да мина между капките, искам да се намокря до кости, водата да се впие в клетките ми, да изгният с нея и да възкръснат, да се родят отново след жертви, пот, умора, кръв.. стига да е скоро). Малко ли остава? Тишина. Тишина. Преглъщам, затварям очи и си отговарям сама - "Да."

Колко е важно да си глупав

здравствуйте

след като бях на косъм да скъсам нервите си с един телбод, се сетих, че е безсмислено
скучни и недоволни хора не ме интересуват
хора с принципи и морал, които не са повърхностни
(любимата ми дума)

и ако още веднъж някой учител се опита оригинално да критикува Бийтълс, съвременното кино или нещо подобно, ще се убедя, че никой не мисли, когато смята, че защитава "правилното"
няма правилно

рей клуун е свърхегоцентрик и егоист
адски много

и тези добреструктурирани изречения, които са написани както ни учат
увод, теза, микротези, аргументации, заключение

мооооооооля ви се! горещо е, искам да съм потна, не спя, но и не ми се спи
днес пропуснах цели три часа, но прекрасното в двата история, за които реших, че ще е добре да отида, се оказа разговор за Аякс

задълбаване в разни отрицателни емоции е много лесно и изглежда логично, но, противно на очакванията, май великите хора са тези, които рушат глупавия морал и очаквания, а не разни нещастни писатели, които са абсолютно уверени в безпомощността си, която ги кара да се чувстват още по-жалки

всичкото "сега" е потенциално "преди"
история с метален блясък и съвременните рицари, борещи се за романтика
има я
да си глупав, е хубаво
защото щом го разбереш, дори не се чувстваш глупав
аз вярвам в математика -> в рационалността
защо пък понякога да не направиш това, което трябва?

will you still need me, will you still feed me
when i'm sixty four