show her how you cry

Не знам с какво израснах. Но трябва да тръгвам. Трябва да вървя, моя любов. Съвсем тривиално. Трябва да пусна ежедневните думички и да бъда разумна. Но нещо ме кара да не успявам.

Аз искам да напиша дълго писмо въпреки всичко. Не знам с какво израснах. Не беше рок, не беше интелектуален натиск и влияние от всички страни. Мисля, че бяха хора, смях, много мечти, много вяра, много убеденост и въображение.

Измислях си песни и се пързалях по паркета. Измислях си сериали, случки, сцени, персонажи.

Бях малка и умна, бях малка и глупава. Говорех глупости и си имах най-добър приятел.

Сега всичко това е толкова далеч и едновременно толкова близо.

Аз искам да избягам, моя любов. Поне за малко. И всеки ден ми се струва все по-реално. Една карта, вода и храна, бензин, човек и просто някаква посока. Аз искам да избягам, моя любов.

Пиша поезия. Усмихват ми се непознати. Аз искам да променям хората. Променям ли хората, моя любов?

Но понякога така се страхувам. Понякога всичко е списък с нещата, които са трудни и недовършени. Понякога много ме е страх.

Аз трябва да тръгвам заради тривиалните думички от ежедневието. Не искам винаги да заспивам последна. Чувствам се като последния буден човек на света. А всъщност съм лилава мъгла в очите ти. Полепвам по предното ти стъкло и парното не помага.

Аз искам толкова много, а друг път просто осъзнавам колко прекрасно е да не бъдеш алчен.

Аз искам те да се усмихват, моя любов. И трябва да вървя.

Не знам с какво израснах, но стигнах до момента, в който туптя като гигантско сърце и искам да избягам, и искам да давам, и искам да се разтворя и да се слея с всичко безкрайно.


Дали ще умра млада, моя любов?