"Der Vorleser"

.. или "The Reader". За пореден път.

От февруари насам това заглавие се затвори херметически в главата ми и е доста трудно да го изкарам оттам. Гледах филма цели два пъти, най-вече заради Кейт и ролята й, трепетно чаках номинацията на Оскарите, слушах трейлъра около трийсет пъти и ето че сега прочетох и книгата.
Книгата.

При нея всъщност нещата стоят по коренно различен начин.
Като за начало, тя е доста малка, със симпатична корица, на която Крос чете на Уинслет, а след като разгърнах, открих и Ралф Файнс, самотен, тъжен и замислен до едно езеро.
Проблемът при мен беше, че вече имах изградени образите на всички герои, имах един куп добри впечатления от сюжета, въпросите, които поставя филмът, актьорската игра, режисурата, развръзката и така, така, така нататък. Нямаше много за представяне, макар че се опитвах да нарисувам моментите, които не са заснети и вмъкнати в сценария.
Книгата не е филм, филмът не е книга, и този път не съм убедена в чия полза работи фактът.
Бернхард Шлинк пише толкова статично. Статично, едва ли не неутрално. На моменти ми беше трудно да проследя чувствата на главния герой, най-вече защото самият той упорито ги изопачава, изкривява, замаскира и буквално си играе с тях чрез силата на мисленето и въпросите. Въпроси, много, много, адски много въпроси.
Което прави тези 208 страници за мен по-ценни, отколкото самата повествователна част, на която липсва искра, жар, чувство, а може би просто сама съм се подвела, знаейки какво и кога ще се случи.
Рядко срещам такова привидно спокойствие и уравновесеност в някакво произведение, било то и точно такова, в което са вплетени милиони противоречия, недоизяснения; такива едва доловими болка, страдание, чувство въпреки огромната въпросителна, която е надвиснала над почти всяка страница. Всичко е под знака на съмнението и опита субективното да се превърне в обективно.
Любовта от първата част се губи и сякаш потъва в съвсем различна книга, като последното, на което може да се надява читателят, е все нещо да е останало живо след изпепеляващата сила на забравата, „упойката”, която, съзнателно или не, си поставяме, защото може би опустошителните чувства са точно в кръвта ни, а химията не е вечна.
На места страстта и топлината ги има, а самият контраст между студенината на закона, морала, мислите е този, който създава тръпката и усещането, че има какво да очакваш като развитие у героите до последната страница.
Темите започват от началото до плюс безкрайност. Вината и кой и защо я изпитва, отговорността – чия трябва да е и има ли задължителност при поемането й. Влиянието на личност, появила се в крехък период, промените, манипулациите на човешкото поведение, контролирането на останалите, налагане на мнение, надмощие, егоизмът, удобството, заблудите, спомените и нелечимостта им.. Правилно, грешно, човечност, съдба, история, последствия, срам, страдание, действителност?
„Обективно” и „реалност” са две антидуми в хартиения „Дъ рийдър”, който може би не е разтърсващ, но бях права, когато усетих, че ще има значение чела ли съм книгата, или не.
Няколко важни момента липсват във филма, а мисля, че с тях той би бил още по-наситен, особено любовната история и частта с разкаянието и подчертаването на трагизма на Холокоста.
Холокостът като черна страница в историята, човешка жестокост, гибел, борба. Холокостът, който не винаги е в състояние да предизвика емоциите, които се очаква да предизвика, и въобще всички явления в живота, които са проста част от момента, а ние усещаме тежестта им или пък просто ги изменяме с времето и пространството така, че да усетим тежестта им, когато са отлежали и можем да ги възкресим в полза на трупането в живота си.
И четенето, разбира се. Като увертюра, като любов, като препятствие, като товар за едно цяло битие. Като възникналата благодарение на страха дистанция между личността и останалия свят.
«Четецът» не успя да ме докосне толкова, колкото се очаква от една книга – дали заради последователността, ярките съобщителни изречения, които наистина само съобщаваха, и тук-там вместените описания, придаващи някаква худежественост на борбата на автора със създадения хаос и породилите се мъгли в живота.
Нямам никаква идея, но към филма, трейлъра, цитата от „Одисеята” и спомените от катарзисното му влияние прибавям и книгата, която няма как да забравя, а и сигурно ще се завръщам към нея пак и пак.

Холера

Явно Маркес е благ човек, щом не се е почувствал страшно засегнат след екранизацията на "Любов по време на холера." Дори е помагал за сценария, който не бих казала, че е чааак толкова лош, но не блести с голяма оригиналност, която да спаси филма от така очаквания крах. Какво да кажа - не съм тотално разочарована, което е много добре, като се има предвид, че книгата е една от най-хвалените книги евър. Точно затова и никой не е очаквал филмът да се превърне в шедьовър, но пък можеше поне малко по-добре да се стекат обстоятелствата. Ако не бях чела оригиналното произведение, почти сигурна съм, нямаше да издържа и половината от филма, защото е точно, както някой каза, "мелодрама". Не че това е толкова лошо, но цялата тази изпепеляваза и неугасваща любов изглежда толкова обикновена, дори скучна ... Малко режисьори могат да пресъздадат емоциите в душите на всеки един от героите, защото не са просто някакви чувства, а ужасно силни емоции, свързани не само с любовта между главните герои, а любовта като цяло, любовта като спасение, любовта като смисъл на живота. Никой не може да покаже на зрителя онези описания на Маркес, които те карат да се чувстваш не само преживял всичко, а преживял всичко по абсолютно същия начин. Затова няма да обвинявам екипа.. Не, ще го обвиня в много лош подбод на актриса, която да играе Фермина Даса. Липсва твърдостта на харектера, надеменността, гордостта, опърничавостта, грацията, чувството за вина, нещастието, погледът, цялото излъчване.. почти навсякъде. Но съм доволна от д-р Урбино. Има приятен подбод на музика на места, което е едно хубаво нещо, но незнайно защо аз се отчайвах и молех да свърши, защото имах усещането, че това е една огромна боза. И май бях права ?

"редактиране"

Някой казваше, че филмите, правени по книги, не са хубави? Много хора го казват. И донякъде са прави. Една от последните ми находки беше трилърът по романа на Томас Харис - "Червения дракон".
Цялостното ми впечатление не е кой знае колко добро, но има някои малки фрагменти in this motion picture, които ме карат да не го презирам.
Като начало добра интерпретация и сценарий въпреки някои доста големи промени - все пак няма много възможности за пресъздаването на всички сцени. Добро начало също. Уил Греъм .. Ами, Едуард Нортън дава всичко от себe си, играе определено нелошо, но просто той не е Греъм. Харви Kайтел - да, по-вписващ се, особено в тази "първа" част, в която героят му не е съкрушен от живота. Но кое ме впечатли най-много? Подборът на актьора, играещ злодея. Франсис Долархайд не е от простите образи, а в книгата - доста противоречив, будещ различни чувства.
И тук за класата на Ралф Файнс и как се издигна в очите ми с точно 3 филма.
Четох, че в погледа му има добро и лошо - да има. Че може да играе и положителни, и отрицателни герои. Да може. Но не точно. Във всеки образ, в който се въплъщава, Файнс не е просто добър, или лош - той вплита човешкото, а никой не е само добър или лош. В погледа му се чете много повече от простота на характера - в погледа му се четат всички качества, трудни за описване, но лесни за усещане и обратното. Гласът му допринася към цялостната представа за достоен и различен актьор в това време на масова филмова продукция. Излъчва интелект и ум, скрити в мистерията на поведението му. А като добавим и това, че е англичанин, рейтингът му се покачва все повече.
Страхотен.