Карам към Дружба през Младост.
Карам и се нервирам, слушам музика и всички пред мен ми се струват бавни. Гледам как стоповете им светят в червено, спирам, чакам, не чувствам нищичко. Чудя се само аз ли трябва да карам към Дружба, или някой трябва да кара към мен.
Вече няма никакво значение.
Искам да се изчистя от цялата тази гнус, да върна една книга и една риза и повече никога да не ме занимават.
Не съм ядосана, не съм разочарована, не съм тъжна дори. Ако бях тъжна, емоцията щеше да има обаяние, щеше да има синьо-лилаво сияние, щеше да мирише на пролет, щеше да е октомврийска вечер, празна и широка главна улица, осветена от червени лампи, кестени, хлад, мълчание.
Но не е. Не е празно. За жалост е нещо между тъпо и отегчително. По друг начин не мога да го опиша.
Тъпо ми е, че трябва да карам към Дружба, но не искам да отлагам и решавам да свърша работата, за да не се занимавам някой друг ден.
Карам и си мисля, че страстта и яростта, незадоволени в някакъв срок на годност, отминават, изветряват, миришат на лошо и искаш просто да се отървеш от тях.
Затова карам, колата се раздрусва от неравности по пътя, в този момент малко се ядосвам, "нищо добро не ми носи която и да е среща с теб..", заставам зад някакво такси, това трябва да е пресечката, давам мигач и завивам, после се озовавам там, където трябва.
Гледам блока, висок, тъмножълт, препикан, като урина на болен човек, малко тъжен и мизерен по начин, който бих нарисувала. С цветята по кривите прозорци, ръждясал и цигански, претъпкан, кичозен. Само той ми харесва. Напомня ми за Воев, Дружба ми напомня за него. Но това е всичко.
Чакам отегчена, с леко мазна коса и голи рамене, чакам да ти върна всичко - ризата и книгата - да запаля и да тръгна, без да погледна назад в което и да е огледало. Дори цигара не искам да изпушим.
Връщам само книгата, гледам настрани, бързам да си сложа колана, но ти се качваш в колата с бутилката си мастика,гледаш ме от задната седалка, говориш ми, изричаш думи, които не чувам, пипаш ме, стискаш китката ми. Откъсвам се с отегчение, всичко е с отегчение, не тъжно, не болно, не грозно, а прекалено изтъркано. Оставям ти любимата си запалка за спомен, нали е последната ни среща, ти я чупиш, качваш крака си на колата, на мен ми е все едно. Искам само да си ходя.
Прибирам се, паркирам, след десет минути пак карам към Дружба. По задължение. Вече съм ядосана, но трае кратко. Връщам ти друга вещ, само вещи, празни, грозни. Криво ми е само за това, че ако това е последната ни среща, то тя ме натовари, обремени, но не и развълнува. Криво ми е, че ако трябва да те запомня така, няма да има и капка от онова, което някога съм сравнявала с любовта си към Нова Генерация. Няма да има кестени, няма да има октомври. Ще бъдеш джойнт, мастика, мръсни боксерки на земята, празното прибиране, докато слушам "Момчето, което говори с морето", още безброй празни моменти и една риза.
Останаха ми номера на коли и сънища със страшни мъже, които заравят лице в бельото ми. Сънувам летни следобеди в малки градчета, бараки, пълни със сено, през които преминавам безплътна. Сънувам, че летя и гледам селските къщи и вдишвам от аромата на някое отдавна отминало лято.
Сънувам, че страшни очи ме гледат, докато се къпя.
Останаха ми само номера на коли. Ламарини.
Не съм пушила от една седмица, не ми се пуши.
Ако бях запалила с теб, щях да ти оставя частица от себе си, но не можах.
Понякога, докато карам, мисля, че ако се засечем, или ще се гоним, или единият ще иска да избяга.
Напоследък, щом стане жълто, изхвърчам и бягам напред.
Ако се засечем, сигурно ще избягам.
Тази година е за даване и връщане на книги. Върнеш ли и последната книга, всичко свършва. И никоя риза не може да го промени.
Showing posts with label три минути. Show all posts
Showing posts with label три минути. Show all posts
8/25/2012
10/12/2011
трето, пето
Ако не успея да стана за лекция утре, ще трябва да се сърдя единствено на себе си.
Съвсем списъчно запечатвам малко от цялото. Дано да има смисъл.
1. Облях стаята си в червено.
2. За първи път помислих, че ме преследват, и мога да кажа, че май наистина ме преследваха. А аз се запознах с преследвача си.
3. СУ е моят втори дом и ако продължа да успявам да ставам рано, ще продължи да бъде. И ако не се случи нещо с колата.
4. Която между другото днес взех от един сервиз, т.е. - предаде ме.
5. Обзела ме е faith crisis, гледам да не мисля. Повечето от нещата, в които вярвах, сега ми се струват много далечни. И не мога да си ги представя. А това е плашещо, защото аз се движа на големи дози въображение, които по-късно ме извеждат до сбъднати мечти.
Сега не се получава. И гледам да не мисля.
6. Изгледах прекалено много Отчаяни съпруги и въпреки че последните два-три сезона (+ осми) не са блестящи, това е един от най, ама най-добрите сериали евър.
7. Студентски град се променя в очите ми, вечерите се променят.
8. Онази сутрин карах с мисълта, че ще умра в един ужасен дъжд, и нямаше къде да отбия, и нямаше как да спра в ужасното задръстване, затова се опитах да не съм глупава и страхлива и си пуснах музика, преди да умра.
9. Разбира се, не преодолях целия си страх, което малко ме ядоса. Или не съм достатъчно смела, или просто е прекалено рано.
10. Не се сетих за една песен от Arizona dream навреме и се почувствах като ученичка, която е почти убедена кой е правилният отговор, но не смее да вдигне ръка.
11. Пих бяло вино и уиски на едно място, което скоро ще бъде празно.
12. Тази година вдигам телефоните си повече и по-рядко пренебрегвам хората.
13. Ходих до ИКЕА два пъти. В началото бях еуфорично настроена, след това ме засмука този гнусен корпоративен студ.
14. Имаше период, не много дълъг, но все пак период, в който бях ruthless. Sometimes you have to be ruthless if you want something beautiful to keep growing.
15. Чета Милена Фучеджиева.
16. Ще се размина с една постановка, на която много ми се ходи.
17. Трябват ми чаши за вино.
18. Боядисах се. Отново.
19. Все още ми е неудобно да изхвърлям боклука си по средата на нощта и въобще да излизам тогава.
20. Изтеглих си Californication, гледах малко и чакам да се очаровам, защото засега не успявам.
21. Един боклукчия в Докторската много ме зарадва.
22. Спирам да мисля и така нататък.
Съвсем списъчно запечатвам малко от цялото. Дано да има смисъл.
1. Облях стаята си в червено.
2. За първи път помислих, че ме преследват, и мога да кажа, че май наистина ме преследваха. А аз се запознах с преследвача си.
3. СУ е моят втори дом и ако продължа да успявам да ставам рано, ще продължи да бъде. И ако не се случи нещо с колата.
4. Която между другото днес взех от един сервиз, т.е. - предаде ме.
5. Обзела ме е faith crisis, гледам да не мисля. Повечето от нещата, в които вярвах, сега ми се струват много далечни. И не мога да си ги представя. А това е плашещо, защото аз се движа на големи дози въображение, които по-късно ме извеждат до сбъднати мечти.
Сега не се получава. И гледам да не мисля.
6. Изгледах прекалено много Отчаяни съпруги и въпреки че последните два-три сезона (+ осми) не са блестящи, това е един от най, ама най-добрите сериали евър.
7. Студентски град се променя в очите ми, вечерите се променят.
8. Онази сутрин карах с мисълта, че ще умра в един ужасен дъжд, и нямаше къде да отбия, и нямаше как да спра в ужасното задръстване, затова се опитах да не съм глупава и страхлива и си пуснах музика, преди да умра.
9. Разбира се, не преодолях целия си страх, което малко ме ядоса. Или не съм достатъчно смела, или просто е прекалено рано.
10. Не се сетих за една песен от Arizona dream навреме и се почувствах като ученичка, която е почти убедена кой е правилният отговор, но не смее да вдигне ръка.
11. Пих бяло вино и уиски на едно място, което скоро ще бъде празно.
12. Тази година вдигам телефоните си повече и по-рядко пренебрегвам хората.
13. Ходих до ИКЕА два пъти. В началото бях еуфорично настроена, след това ме засмука този гнусен корпоративен студ.
14. Имаше период, не много дълъг, но все пак период, в който бях ruthless. Sometimes you have to be ruthless if you want something beautiful to keep growing.
15. Чета Милена Фучеджиева.
16. Ще се размина с една постановка, на която много ми се ходи.
17. Трябват ми чаши за вино.
18. Боядисах се. Отново.
19. Все още ми е неудобно да изхвърлям боклука си по средата на нощта и въобще да излизам тогава.
20. Изтеглих си Californication, гледах малко и чакам да се очаровам, защото засега не успявам.
21. Един боклукчия в Докторската много ме зарадва.
22. Спирам да мисля и така нататък.
9/05/2011
ще легна до тебе
Най-голямото обяснение в любов. Най-голямата болка. Ще легна до тебе.
А наскоро:
А: Слушам Нова Генерация и се сетих за теб, затова ти се обаждам.
В: Коя песен слушаш?
А: Ами всичките.
В: Не може да слушаш всичките.
А: Кажи ми коя да си изтегля.
В: Хм.... Обичам всичките им песни...те са ми много лични и скъпи.
А: А аз вече не съм?
(...)
В: Изтегли си "Момиче без спомени".
Препоръчах му я с надеждата, че ще чуе:
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах, че ти си нещото за мене;
виновна ли си, че си по-добра от всичките богини,
защото те досаждат с вечността, която им отива;
не вярвам да се умориш да чувстваш, че ме няма,
защото, щом се появя, във спомен ще остана.
Не знам дали надеждата ми се е превърнала в малко сбъднато желание. Не знам колко хора усещат колко точно скъпа и болезнена ми е тази музика, тази група, тези хора, тази епоха, тази история.
На чина в кабинета по музика, дванайсети клас, тогава дълбаех техни лирики. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.
Опитвах се да разказвам на хората, да ги накарам да слушат, да ги заинтересувам някак. Попитах едно момче дали някога ги е слушало, а един приятел се изсмя (защото само аз слушам "толкова сдухана музика") и ми каза да говоря за тях с друго момче, онова от диалога по-горе.
Чувствала съм се като Арлина, като Безнадеждност, нечия любима, като малко момиченце, като момиче без спомени, като аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две, като ехото на аз виждам отвъд смъртта - не мога без теб в нощта, като червени устни духат в моята гора, ръцете ми притискат тялото ти, в твойта плът потъва ралото ми. не знам дали ще стигнем до семейността, но ще си спомням кръвта по чаршафа ти. и сбогом, мила, това я краят ми, като не знаеш ли, че неродените деца израстват хубави като ябълки, и ти си вкусната за мен ябълка, като бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно, като аз ще те повдигна.
Като еротична до метежност, истинска като море.
Като обичам само теб, твоите студени очи.
Пронизващи само мен.
Ще легна до тебе.
Тази мрачна, тъжна, болна, сива, страшна, грозна, дълбока, красива, безнадеждна, уморена, кървава, митична Нова Генерация. Колко я обичам.
Преди 19 години и някакви месеци съм се родила аз. Преди точно 19 години е починал той.
Раздялата била единственото спасение за любовта, а най-красивите любови в живота ми са все такива - криви.
А наскоро:
А: Слушам Нова Генерация и се сетих за теб, затова ти се обаждам.
В: Коя песен слушаш?
А: Ами всичките.
В: Не може да слушаш всичките.
А: Кажи ми коя да си изтегля.
В: Хм.... Обичам всичките им песни...те са ми много лични и скъпи.
А: А аз вече не съм?
(...)
В: Изтегли си "Момиче без спомени".
Препоръчах му я с надеждата, че ще чуе:
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах, че ти си нещото за мене;
виновна ли си, че си по-добра от всичките богини,
защото те досаждат с вечността, която им отива;
не вярвам да се умориш да чувстваш, че ме няма,
защото, щом се появя, във спомен ще остана.
Не знам дали надеждата ми се е превърнала в малко сбъднато желание. Не знам колко хора усещат колко точно скъпа и болезнена ми е тази музика, тази група, тези хора, тази епоха, тази история.
На чина в кабинета по музика, дванайсети клас, тогава дълбаех техни лирики. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.
Опитвах се да разказвам на хората, да ги накарам да слушат, да ги заинтересувам някак. Попитах едно момче дали някога ги е слушало, а един приятел се изсмя (защото само аз слушам "толкова сдухана музика") и ми каза да говоря за тях с друго момче, онова от диалога по-горе.
Чувствала съм се като Арлина, като Безнадеждност, нечия любима, като малко момиченце, като момиче без спомени, като аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две, като ехото на аз виждам отвъд смъртта - не мога без теб в нощта, като червени устни духат в моята гора, ръцете ми притискат тялото ти, в твойта плът потъва ралото ми. не знам дали ще стигнем до семейността, но ще си спомням кръвта по чаршафа ти. и сбогом, мила, това я краят ми, като не знаеш ли, че неродените деца израстват хубави като ябълки, и ти си вкусната за мен ябълка, като бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно, като аз ще те повдигна.
Като еротична до метежност, истинска като море.
Като обичам само теб, твоите студени очи.
Пронизващи само мен.
Ще легна до тебе.
Тази мрачна, тъжна, болна, сива, страшна, грозна, дълбока, красива, безнадеждна, уморена, кървава, митична Нова Генерация. Колко я обичам.
Преди 19 години и някакви месеци съм се родила аз. Преди точно 19 години е починал той.
Раздялата била единственото спасение за любовта, а най-красивите любови в живота ми са все такива - криви.
9/03/2011
You give me three cigarettes to smoke my tears away
Всичко мина добре, се надявам силно. Най-накрая мога да пиша, мога да се снимам, мога да оставя сърцето си да препуска, без да се мъча да го укротя с безсмислено тананикане наум. Защото снощи се блъскаше в гърдите ми и за един момент наистина помислих, че просто ще спре и това ще е безславният ми край.
Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за
и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.
И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.
Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.
Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.
Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.
I was five and he was six.
наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.
с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи
трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години
Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.
Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за
и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.
И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.
Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.
Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.
Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.
I was five and he was six.
наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.
с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи
трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години
Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.
8/28/2011
needed
това, което не правя, част някоя си
Най-любимото ми огледало е една кутийка от диск, скрита в чекмеджето на черното бюро. Огледалото на гардероба ми в Кнежа, най-вече късно през нощта, когато съм уморена, размазана(черни разтъркани очи, следи от спирала)и притихнала. Едно овално огледало с дръжка, която постоянно чупя и лепя. Бледозелено. Прозорците на ниските коли. Черните огледални сгради. Още едно овално и синьо малко огледало, което се счупи. Но не стъклото, а рамката.
И няколко чифта очи. Плюс всички непознати очи. Предполагам.
Най-самотното прибиране е нещо, което не трябва да се опитваш да забравяш.
Най-мъртвият пор на шосето изглежда като жив и аз го докосвам.
Най-глупавият начин да вярваш - чрез числата и астрологията.
бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно
Ще пиша за алкохол още един месец. Толкова много се събра, че не мога да го пренебрегна. Ще се мъча още няколко минути. А после ще набера скорост и ще се оставя. На всичко.
Свалям верижката и пръстена от себе си. Как искам да съм чиста. Свалям спомените си и ги оставям да се изпарят и да попият в думи. Думи, думи, думи, думички. Нищо и никакви.
Свалям картините от стените на въображението си, свалям бъдещите си портрети. Не свалям гарда. Умирам. И се раждам.
Умирам в тази нощ, в копнеж за невъзможна изповед, в цигарен вкус и загубени запалки.
Събирам произволни фрагменти от хората в живота си - далечни и близки - и не мога да създам едно цяло. Малко ще оцелеят по пътя към мен. Или аз няма да достигна до тях. Все едно.
Умирам и си мисля. Пиша текстове и рисувам наум. Успокоявам се в приглушената светлина.
Обичам те, когато идваш уморена. Взела си си душ и миришеш на нещо хубаво. За последен път сресваш дългата си червеникава коса пред огледалото, като си я преметнала през едното си рамо. Гледаш се, уморена. Мечтите ти почти не се чуват, сякаш са заглъхнали, избледнели и неважни. Нямаш нужда от нищо, защото си толкова уморена. Дори не знаеш дали ме обичаш. Нямаш сила да завъртиш зъбните колелца на въображението и ентусиазма си. Копнежът ти за красота е задоволен. Нямаш сила да искаш. Но искаш да припаднеш, само това. Лягаш до мен, облечена в бяло. Едва се усмихваш и с умора казваш "Беше много дълъг ден". Аз те прегръщам, а ти си толкова мека и топла. Не знам дали имаш нужда от мен или просто ти трябва сън. Може би аз съм последна капка тежест, която да те изтощи, за да заспиш щастлива.
Женските списания те учат на толкова увереност. Нова религия - как сама да смениш гумата си, как да отмъстиш, като изглеждаш по-секси отвсякога, как да откриеш правилния човек, как да махнеш част от ненужните сенки, които си си сложила, как да бъдеш силно момиче, което може абсолютно всичко.
Аз капитулирам и оставам слаба. Еманципацията уби жената, а в 4 без 20 сутринта се чувствам толкова уморена и толкова женствена. Залязвам.
Най-любимото ми огледало е една кутийка от диск, скрита в чекмеджето на черното бюро. Огледалото на гардероба ми в Кнежа, най-вече късно през нощта, когато съм уморена, размазана(черни разтъркани очи, следи от спирала)и притихнала. Едно овално огледало с дръжка, която постоянно чупя и лепя. Бледозелено. Прозорците на ниските коли. Черните огледални сгради. Още едно овално и синьо малко огледало, което се счупи. Но не стъклото, а рамката.
И няколко чифта очи. Плюс всички непознати очи. Предполагам.
Най-самотното прибиране е нещо, което не трябва да се опитваш да забравяш.
Най-мъртвият пор на шосето изглежда като жив и аз го докосвам.
Най-глупавият начин да вярваш - чрез числата и астрологията.
бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно
Ще пиша за алкохол още един месец. Толкова много се събра, че не мога да го пренебрегна. Ще се мъча още няколко минути. А после ще набера скорост и ще се оставя. На всичко.
Свалям верижката и пръстена от себе си. Как искам да съм чиста. Свалям спомените си и ги оставям да се изпарят и да попият в думи. Думи, думи, думи, думички. Нищо и никакви.
Свалям картините от стените на въображението си, свалям бъдещите си портрети. Не свалям гарда. Умирам. И се раждам.
Умирам в тази нощ, в копнеж за невъзможна изповед, в цигарен вкус и загубени запалки.
Събирам произволни фрагменти от хората в живота си - далечни и близки - и не мога да създам едно цяло. Малко ще оцелеят по пътя към мен. Или аз няма да достигна до тях. Все едно.
Умирам и си мисля. Пиша текстове и рисувам наум. Успокоявам се в приглушената светлина.
Обичам те, когато идваш уморена. Взела си си душ и миришеш на нещо хубаво. За последен път сресваш дългата си червеникава коса пред огледалото, като си я преметнала през едното си рамо. Гледаш се, уморена. Мечтите ти почти не се чуват, сякаш са заглъхнали, избледнели и неважни. Нямаш нужда от нищо, защото си толкова уморена. Дори не знаеш дали ме обичаш. Нямаш сила да завъртиш зъбните колелца на въображението и ентусиазма си. Копнежът ти за красота е задоволен. Нямаш сила да искаш. Но искаш да припаднеш, само това. Лягаш до мен, облечена в бяло. Едва се усмихваш и с умора казваш "Беше много дълъг ден". Аз те прегръщам, а ти си толкова мека и топла. Не знам дали имаш нужда от мен или просто ти трябва сън. Може би аз съм последна капка тежест, която да те изтощи, за да заспиш щастлива.
Женските списания те учат на толкова увереност. Нова религия - как сама да смениш гумата си, как да отмъстиш, като изглеждаш по-секси отвсякога, как да откриеш правилния човек, как да махнеш част от ненужните сенки, които си си сложила, как да бъдеш силно момиче, което може абсолютно всичко.
Аз капитулирам и оставам слаба. Еманципацията уби жената, а в 4 без 20 сутринта се чувствам толкова уморена и толкова женствена. Залязвам.
7/14/2011
аз ще те повдигна
Ще заспя към 5 сутринта на легло, постлано с нещо бяло-розово и красиво. Завита с чаршаф, най-вероятно облечена в бяло.
До леглото ще бъдат оставени два телефона - един стар с капаче, на който ме търсят малко, но важни хора, и един по-нов и почти огледален, на който ме търсят други важни хора.
До леглото ще има и две хилки за тенис на маса - евтини и криви. Ще си купя хубави. Ще има и топчета - бели и жълти.
Шише с вода и една книга с част от жена на корицата.
Не знам защо цялата тази "this is love, this is porn" атмосфера ми се струва позната. И едновременно чужда.
Лежа и си мисля, разплаквам се за секунди, после спирам. Не знам защо се получава така. Излизам и улавям едно от онези пухчета, които духаш, след като си си намислил желание. Казвам "добър вечер" на човек с огромна брадавица на лицето.
Някакво момче иска да го искам. Аз не знам какво да му кажа. Сигурно бих могла, но знам ли, някои неща просто се усещат.
Някои момчета са просто о.к. и толкова, а други не са мъже изобщо. С такива хора не трябва да се остава насаме и да се правят работи, които са деликатни, щом се сведе до двама. Двама непасващи си не трябва да се напиват с шотове, не трябва да пушат трева, не трябва да гледат филм, не трябва да слушат как чашите танцуват от вибрациите на силната музика. Не трябва да си говорят за еротични желания, особено ако единият от двамата има такива.
Един мъж трябва да бъде и момче, и мъж. С белези, с очи, които познават страданието, със силни ръце и с косми. Трябва да ти говори със снишен плътен глас и това да те довършва. Трябва погледът му да ти говори. Трябва да те носи като булка и да припада безпомощен в скута ти, защото си прекрасна. Има си дума и тя е красива - мъж. Има и друга дума, но тя е грозна, щом се заговори за нея. И тъй.
Хищник съм, яде ми се месо. Започвам да не говоря. Качила съм се на масата на бензиностанцията, за да виждам всичко от по-добър ъгъл, и пия бира. Не слушам Нова Генерация тези дни. Не слушам почти нищо тези дни. Чистя се със спирт. Горещо ми е, а у нас се гледа много Tour de France. Зарибих се, започнах да го гледам с тати и запомних, че гумите на велосипедите се помпят с единайсет атмосфери. Никога не съм искала да спирам да бъда момиче, което знае разни такива неща.
Мисля да си изтегля "Отчаяни съпруги". Този сериал е страхотен, без да преувеличавам.
май съм оставила сърцевината на нещата в нечии ръце, докато правя това, което едно момиче трябва да прави
п.с. а звукът от пинг-понг топчето е толкова хубав.
п.с. 2 редактирането си е кофти работа, а аз не мога да легна рано като нормалните хора.
До леглото ще бъдат оставени два телефона - един стар с капаче, на който ме търсят малко, но важни хора, и един по-нов и почти огледален, на който ме търсят други важни хора.
До леглото ще има и две хилки за тенис на маса - евтини и криви. Ще си купя хубави. Ще има и топчета - бели и жълти.
Шише с вода и една книга с част от жена на корицата.
Не знам защо цялата тази "this is love, this is porn" атмосфера ми се струва позната. И едновременно чужда.
Лежа и си мисля, разплаквам се за секунди, после спирам. Не знам защо се получава така. Излизам и улавям едно от онези пухчета, които духаш, след като си си намислил желание. Казвам "добър вечер" на човек с огромна брадавица на лицето.
Някакво момче иска да го искам. Аз не знам какво да му кажа. Сигурно бих могла, но знам ли, някои неща просто се усещат.
Някои момчета са просто о.к. и толкова, а други не са мъже изобщо. С такива хора не трябва да се остава насаме и да се правят работи, които са деликатни, щом се сведе до двама. Двама непасващи си не трябва да се напиват с шотове, не трябва да пушат трева, не трябва да гледат филм, не трябва да слушат как чашите танцуват от вибрациите на силната музика. Не трябва да си говорят за еротични желания, особено ако единият от двамата има такива.
Един мъж трябва да бъде и момче, и мъж. С белези, с очи, които познават страданието, със силни ръце и с косми. Трябва да ти говори със снишен плътен глас и това да те довършва. Трябва погледът му да ти говори. Трябва да те носи като булка и да припада безпомощен в скута ти, защото си прекрасна. Има си дума и тя е красива - мъж. Има и друга дума, но тя е грозна, щом се заговори за нея. И тъй.
Хищник съм, яде ми се месо. Започвам да не говоря. Качила съм се на масата на бензиностанцията, за да виждам всичко от по-добър ъгъл, и пия бира. Не слушам Нова Генерация тези дни. Не слушам почти нищо тези дни. Чистя се със спирт. Горещо ми е, а у нас се гледа много Tour de France. Зарибих се, започнах да го гледам с тати и запомних, че гумите на велосипедите се помпят с единайсет атмосфери. Никога не съм искала да спирам да бъда момиче, което знае разни такива неща.
Мисля да си изтегля "Отчаяни съпруги". Този сериал е страхотен, без да преувеличавам.
май съм оставила сърцевината на нещата в нечии ръце, докато правя това, което едно момиче трябва да прави
п.с. а звукът от пинг-понг топчето е толкова хубав.
п.с. 2 редактирането си е кофти работа, а аз не мога да легна рано като нормалните хора.
6/17/2011
silence is easy?
Истината е, че някой ми липсва. Отделно от всички онези хора, някои - специални, някои - просто близки, а някои - толкова специални, че ми се иска да им изкрещя, че ги обичам и да не ги пусна дори за секунда - отделно от тях някой ми липсва.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.
05.08.09
обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.
05.08.09
обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.
6/08/2011
fill the void
тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.
сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.
някъде нещо не е наред
сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.
някъде нещо не е наред
5/17/2011
I have a need
преди да стане реалност един странен и все пак не толкова странен, а по-скоро нелогичен и все пак не чак толкова нелогичен мой копнеж, той ме правеше сякаш по-малко инфантилна.
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.
просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.
но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.
тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.
тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.
а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.
просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.
но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.
тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.
тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.
а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?
5/14/2011
better than all the rest
насред останки от повръщано (останки от петък вечер) и боклуци, чаши за миене, завивки, кабели и хаос. малко преди да тръгна отново със закъснение. искам да кажа само това:
п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.
п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.
5/09/2011
I want you to notice
Студено ми е. Постоянно ми е студено, като се прибера в общежитието. Освен като си легна да спя и се завия. Нещо се случи. Нещо ме направи накъсана. Нещо ме скъса. Аз съм скъсан чорапогащник. Нещо ме кара да искам да карам. Да карам, да карам, да карам надалеч. Надалеч и напред. Да въртя с бяс, да гледам карти, да се ориентирам, да превръщам всяко дясно в ляво и обратното. Дори да се загубя. Но не и сега. Сега искам да ми е топло и статично.
Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.
Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.
а аз ще изчезна завинаги
аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите
аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата
аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни
аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно
аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно
аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог
аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди
аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен
аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма
аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена
аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам
аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред
няма да съм спомен за паркинга на софийски
няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси
няма да съм спомен за безпричинен писък
няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата
няма да съм детски глас
няма да съм нежност
няма да съм изпотено стъкло
няма да съм писък от болка в синята тъмнина
няма да съм провокация
няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"
няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни
няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара
няма да съм песен на Доорс
няма да съм малка висока скала
няма да съм песен на Нова Генерация
няма да съм по-добра от всичките богини
няма да съм истинска като море
няма да съм безнадеждност, нечия любима
няма да съм момиче със спомени
няма да съм желание
няма да съм сън
няма да съм халюцинация
няма да съм ужасен спомен
няма да съм фантазия
няма да съм полъх на парфюм
няма да съм момиче, няма да съм жена
няма да съм сухи мъжки сълзи в банята
няма да съм разбъркано пространство
няма да съм мило видео, подарък
няма да съм снимка
няма да съм профил в социална мрежа
няма да съм статус и демонстративни думи
няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш
няма да съм специално видео
няма да съм забранена
няма да съм позволена
няма да съм същата
няма да съм различна
няма да съм почти подчинена
няма да съм непокорна
няма да съм поглед, плах и искащ
няма да съм бягство
няма и да остана
няма да съм нищо
аз ще изчезна завинаги
някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така
някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.
ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното
някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи
и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.
в този студ
Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.
Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.
а аз ще изчезна завинаги
аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите
аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата
аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни
аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно
аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно
аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог
аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди
аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен
аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма
аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена
аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам
аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред
няма да съм спомен за паркинга на софийски
няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси
няма да съм спомен за безпричинен писък
няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата
няма да съм детски глас
няма да съм нежност
няма да съм изпотено стъкло
няма да съм писък от болка в синята тъмнина
няма да съм провокация
няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"
няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни
няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара
няма да съм песен на Доорс
няма да съм малка висока скала
няма да съм песен на Нова Генерация
няма да съм по-добра от всичките богини
няма да съм истинска като море
няма да съм безнадеждност, нечия любима
няма да съм момиче със спомени
няма да съм желание
няма да съм сън
няма да съм халюцинация
няма да съм ужасен спомен
няма да съм фантазия
няма да съм полъх на парфюм
няма да съм момиче, няма да съм жена
няма да съм сухи мъжки сълзи в банята
няма да съм разбъркано пространство
няма да съм мило видео, подарък
няма да съм снимка
няма да съм профил в социална мрежа
няма да съм статус и демонстративни думи
няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш
няма да съм специално видео
няма да съм забранена
няма да съм позволена
няма да съм същата
няма да съм различна
няма да съм почти подчинена
няма да съм непокорна
няма да съм поглед, плах и искащ
няма да съм бягство
няма и да остана
няма да съм нищо
аз ще изчезна завинаги
някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така
някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.
ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното
някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи
и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.
в този студ
4/22/2011
Can you feel me?
Привикнала съм към моята си тишина. Понякога все още потрепвам, когато чуя стъпки по коридора, стъпки, отекващи близо до моята стая; когато чуя звука от стадото бизони, набиращо скорост в асансьора. Понякога все още се сепвам, като ми се стори, че някой ще влезе. Понякога все още съм така зависима от своето усамотение и тишина.
Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.
Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.
Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.
Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.
Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.
Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.
Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.
Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.
И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.
Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.
Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.
Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.
Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.
Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.
Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.
Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.
Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.
И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.
4/04/2011
So I'm gonna rise like smoke
Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?
Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.
Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.
Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.
В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.
В кашата съм. Съм.
Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.
В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.
Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.
Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?
Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.
Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.
И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.
Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.
Аз исках много неща и много от тях се случиха.
Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.
Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?
Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.
Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.
Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.
Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.
Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.
И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.
И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.
Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.
Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.
Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.
В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.
В кашата съм. Съм.
Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.
В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.
Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.
Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?
Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.
Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.
И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.
Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.
Аз исках много неща и много от тях се случиха.
Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.
Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?
Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.
Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.
Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.
Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.
Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.
И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.
И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.
3/15/2011
хиляда статуса
Обичам те слънце, слънце, греещо в Докторската, когато съм избягала от лекция, когато някакъв упаднал тип ми иска цигара, а аз виновно отговарям, че току-що съм запалила последната от кутията бяло Виктори.
Обичам те слънце, тъжно пресичащо невидимите и гъвкави релси на вятъра, вливащо се със залеза си в моите рани, там, където най-много боли, до хората, от които най-много боли.
Обичам те слънце, плуващо в заченките на лилиите в Борисова, обичам те, твоята тръпка, твоя намек за пролет, за вдишване до степен пръсване белите дробове, вдишване до степен пръсване и помитане на всички граници. Как те обичам, мирис на пролет, как те обичам с тъплите, с цялата паплач от хора, които просто не спират да се правят, с всяка мъничка субкултурна групичка, с възрастните, с коминочистачите, целуващи ръка на мен и на тези около мен, с хековете, с кецовете, с цветовете, с уличните музиканти, със стотинките, които им давам от сърце, с привидните сектанти, говорещи за субстанцията на вселената, с наркоманите, с бебетата и родителите им, с пухкавите огромни кучета, с моето сърцебие, със сърцетуп-туп-туп, с желанието ми да не се прибирам никога и някога да ме разкъсат от любов, а дотогава да се изтезаваме в най, ама най-сладката и зареждаща ме игра.
Обичам те, мирис на пот и мъжки парфюм, обичам те, бира в кутийка през нощта, обичам те, отвратителен цигарен дим, но само на студено, обичам ви, непознати хора, обичам ви, проницателни и опитни очи, обичам ви, случки за разказване, обичам ви, погледи, усмивки, намигвания и въздушни целувки на случайни шофьори, обичам ви, всички форми на женската красота, обичам ви, мъжественост, сила и провокативност, които прокарват изненада и интерес там, където е имало надежда за искрено повръщане.
И като казах повръщане - поняога трябва да спреш, да се отвратиш от себе си и да повърнеш. За да се развиваш.
Аз искам да спра на някой килим, някой диван или някое кресло, искам да спра и с чаша вино в ръка да погледна някого. С другата ръка искам да саботирам движението на струйка цигарен дим, насочена към моето лице. Да кажа на непознат мъж с брада и солидна възраст, че нищо не знам. Че вече не пиша, не чета, не рисувам. А когато ме попита: "И какво правиш?", да му се усмихна.
Аз искам да нарисувам композиция с червенокосо момиче, наполовина скрито в тъмнина, наполовина обляно в матова светлина. Аз искам да я нарисувам в страст и болка, в някаква смътна чистота.
Може би ще се зарадвам, ако някой ми каже, че целият този огън в мен, и унижощителен, и съзидателен, може да пламне заради някой друг. Но не вярвам. Поне не сега.
Презирам вашето удобство.
Обичам те слънце, тъжно пресичащо невидимите и гъвкави релси на вятъра, вливащо се със залеза си в моите рани, там, където най-много боли, до хората, от които най-много боли.
Обичам те слънце, плуващо в заченките на лилиите в Борисова, обичам те, твоята тръпка, твоя намек за пролет, за вдишване до степен пръсване белите дробове, вдишване до степен пръсване и помитане на всички граници. Как те обичам, мирис на пролет, как те обичам с тъплите, с цялата паплач от хора, които просто не спират да се правят, с всяка мъничка субкултурна групичка, с възрастните, с коминочистачите, целуващи ръка на мен и на тези около мен, с хековете, с кецовете, с цветовете, с уличните музиканти, със стотинките, които им давам от сърце, с привидните сектанти, говорещи за субстанцията на вселената, с наркоманите, с бебетата и родителите им, с пухкавите огромни кучета, с моето сърцебие, със сърцетуп-туп-туп, с желанието ми да не се прибирам никога и някога да ме разкъсат от любов, а дотогава да се изтезаваме в най, ама най-сладката и зареждаща ме игра.
Обичам те, мирис на пот и мъжки парфюм, обичам те, бира в кутийка през нощта, обичам те, отвратителен цигарен дим, но само на студено, обичам ви, непознати хора, обичам ви, проницателни и опитни очи, обичам ви, случки за разказване, обичам ви, погледи, усмивки, намигвания и въздушни целувки на случайни шофьори, обичам ви, всички форми на женската красота, обичам ви, мъжественост, сила и провокативност, които прокарват изненада и интерес там, където е имало надежда за искрено повръщане.
И като казах повръщане - поняога трябва да спреш, да се отвратиш от себе си и да повърнеш. За да се развиваш.
Аз искам да спра на някой килим, някой диван или някое кресло, искам да спра и с чаша вино в ръка да погледна някого. С другата ръка искам да саботирам движението на струйка цигарен дим, насочена към моето лице. Да кажа на непознат мъж с брада и солидна възраст, че нищо не знам. Че вече не пиша, не чета, не рисувам. А когато ме попита: "И какво правиш?", да му се усмихна.
Аз искам да нарисувам композиция с червенокосо момиче, наполовина скрито в тъмнина, наполовина обляно в матова светлина. Аз искам да я нарисувам в страст и болка, в някаква смътна чистота.
Може би ще се зарадвам, ако някой ми каже, че целият този огън в мен, и унижощителен, и съзидателен, може да пламне заради някой друг. Но не вярвам. Поне не сега.
Презирам вашето удобство.
2/22/2011
в пясък от луна
на мястото на всички текстове, въртящи се в главата ми. на мястото на всички чувства, които се опитвах с думи да приведа в някакъв недостатъчен, но наличен разказ за последните две-три седмици. на мястото на всички физически и психически изтезания, на мястото на мечтата ми да свърша чрез писане.
Митологичните, необяснитемите и болезнените мотиви, изгнилите, но вечни основи на една мъчителна идея сега са мираж.
В нищо не съм вярвала така, а сега плюя на вярата си и заспивам.
Без да се надявам на спокоен сън.
Митологичните, необяснитемите и болезнените мотиви, изгнилите, но вечни основи на една мъчителна идея сега са мираж.
В нищо не съм вярвала така, а сега плюя на вярата си и заспивам.
Без да се надявам на спокоен сън.
2/04/2011
Jolene
може би трябва да мразя моментите, в които не знам какво искам, в които не знам от какво имам нужда (освен основните пунктове, но те не са изцяло определящи).
може би трябва да ги мразя, но всъщност те просто ме уморяват.
тези нощи не ми се бяга някъде без посока, не ми се занимава с рискове, нямам нужда от адреналин.
търпението и спокойствието са две различни понятия. май съм търпелива, когато не трябва да бъда, и спокойна - пак тогава. ако ги разменя, не виждам как това би помогнало.
общо взето празен текст.
оставям се в нечии ръце. когато съм уморена.
тъжно е, но не се моля аз. може би никой не го прави, а трябва. може би не си струва?
като се разболея, може и да разбера.
може би трябва да ги мразя, но всъщност те просто ме уморяват.
тези нощи не ми се бяга някъде без посока, не ми се занимава с рискове, нямам нужда от адреналин.
търпението и спокойствието са две различни понятия. май съм търпелива, когато не трябва да бъда, и спокойна - пак тогава. ако ги разменя, не виждам как това би помогнало.
общо взето празен текст.
оставям се в нечии ръце. когато съм уморена.
тъжно е, но не се моля аз. може би никой не го прави, а трябва. може би не си струва?
като се разболея, може и да разбера.
12/18/2010
life is a verb
декември е месецът не копнежите, на началата, на сбъдванията.
обичам декември от около година.
обичам снежните улици, обичам да карам по тях, когато няма трафик, когато всички коли, чакащи с мен на работещите светофари, са таксита.
съжалявам, че говоря толкова много за шофьорския си живот, но той заема значителна част от целия ми живот и го обичам.
обичам тези пътища. научих се да харесвам картите. обичам знаците, посоките, табелите (когато ги има), хоризонтите, сградите, светлините, маркировката (когато се вижда!), погледите в колата, наредена зад моята в колоната, на огледалото за задно виждане, тракането по волана, пеенето в колата, паркирането.
трябва да чукна на дърво.
а когато правя всичко сама, в пустия, голям и светещ град, тогава успявам да го видя. тогава успявам да го видя и красив, и такъв, какъвто ще ми се стори някога, когато се върна.
не отивам никъде и не знам какво да си пожелая. ще обиколя стаята три пъти, ще изсуша косата си и ще спя.
пиша все по-постно, като че ли пиша молитва.
може би това е достатъчно.
обичам декември от около година.
обичам снежните улици, обичам да карам по тях, когато няма трафик, когато всички коли, чакащи с мен на работещите светофари, са таксита.
съжалявам, че говоря толкова много за шофьорския си живот, но той заема значителна част от целия ми живот и го обичам.
обичам тези пътища. научих се да харесвам картите. обичам знаците, посоките, табелите (когато ги има), хоризонтите, сградите, светлините, маркировката (когато се вижда!), погледите в колата, наредена зад моята в колоната, на огледалото за задно виждане, тракането по волана, пеенето в колата, паркирането.
трябва да чукна на дърво.
а когато правя всичко сама, в пустия, голям и светещ град, тогава успявам да го видя. тогава успявам да го видя и красив, и такъв, какъвто ще ми се стори някога, когато се върна.
не отивам никъде и не знам какво да си пожелая. ще обиколя стаята три пъти, ще изсуша косата си и ще спя.
пиша все по-постно, като че ли пиша молитва.
може би това е достатъчно.
12/11/2010
She’s like grace from the earth
В крайна сметка, колкото и боклучиви да са някои хора, в определени моменти се държат хиляди пъти по-уважително от други хора. За това се сетих, като в съзнанието ми изниква един човек, клекнал пред мен, преди много, много време. Мисълта ме натъжава страшно. Беше толкова отдавна.
Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.
Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.
Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.
Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.
искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".
защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)
Моля се някой/нещо да ме опровергае.
Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.
Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.
Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.
Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.
искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".
защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)
Моля се някой/нещо да ме опровергае.
11/30/2010
аз знам, че там ще се върна отново
дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
11/24/2010
по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках
ще чуя тази песен, преди да изляза, въпреки че вече съм нервна. днес я слушах на светофарите при Семинарията, докато дъждът се изливаше поройно и продължавах да съм жива. хубаво нещо, което да отбележа и за което да съм благодарна. и понеже чаках дълго, реших да си губя времето. а в колата пея заедно с радиото като средностатистически американец от американски филм. лаконичната аз отива да си пусне песен.
Subscribe to:
Posts (Atom)