Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?
Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.
Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.
Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.
В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.
В кашата съм. Съм.
Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.
В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.
Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.
Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?
Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.
Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.
И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.
Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.
Аз исках много неща и много от тях се случиха.
Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.
Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?
Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.
Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.
Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.
Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.
Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.
И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.
И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.
No comments:
Post a Comment