някой ти е казал, нали?

ако устните ми са жарава,
ще тръгнеш ли по тях?
без страх и без пощада,
би ли заложил своя свят?
би ли оставил своето удобство
заради някакъв си парещ миг,
би ли се хвърлил мъжки в робство,
в което всичко е инстинкт?
би ли раздрал гърдите си от болка,
от болката, наречена "живот",
би ли рискувал? да? и колко?
за да инжектираш в себе си живот.
ако устните ми са жарава,
ще ти прошепна да вървиш по тях.
ще те примамят и ще те опарят,
ще изгорят удобния ти свят.
ще срутят малката ти стая,
ще смачкат дребния ти график,
ще променят илюзията ти за рая
и ще раздвижат този вечен трафик
на много мисли и въпроси,
на много мозъчност в излишък,
ще те превърнат във животно
и пот по челото ти ще се стича.
гърдите си със смелост ще разкъсаш
и без да знаеш, ще се извисиш,
кръвта сърцето ти ще пръска
и без да го разбираш, ще гориш.
ще те боли и ще си грозен,
ще бъдеш крив като гротеска,
ще се изливаш, нов и волен,
ще те разстърси мрачна треска.
ако устните ми са жарава,
аз знам, че ще се предадеш,
красив и тъмен, без пощада,
приел, че може да умреш.
ще бъдеш жив и силен, огнен,
напрегнат като лък и устремен като стрела,
ще ме обхождаш жадно, жадно,
а аз ще те горя, ще те горя.
със страст и бяс като животно
ще искаш пътят да не свършва,
а аз, пламтяща и сиротна,
ще се превърна в нощ и ще те вържа
за тъмносинята си кожа,
за лунната, мистична своя сянка,
върху гърдите ми глава ти ще положиш
и със светещи очи като сиамка
ще ме жигосаш и ще ме отровиш,
със жилото си ще ме нараниш,
ръцете си ще отпечаташ по извивките ми сластно
и ненадейно ще се зазори.
изтлели в дългия изцеждащ вой,
ще се събудим чисто нови,
със хладни устни, чезнещи в застой,
ще станем, търсейки отново.
затаили дъх, с белези и кръв по дрехите,
ще разпилеем себе си във лутане,
докато дойде следващият час,
във който двама ще се срутиме.
и някаква искра необяснима
ще блесне в здрача, недвусмислен знак,
че душата ти, студена като зима,
вечно върви, без ясно да разбира,
към моята жарава. пак и пак.