-

пиша във въздуха, защото не ми се става. сгушила съм се под бодливото родопско одеяло, от което цялото тяло ме сърби. мисля, задавам си въпроси, опровергавам се сама, лежа и усещам едно - "аз съм жена".

почвам да мисля, да си спомням и да чувствам повече, отколкото трябва. усещам, че ще стана, въпреки че заспах с дрехите точно когато не трябваше. всичко става, когато не трябва.

оглеждам се в тъмната стая, виждам светлия правоъгълник на стената и знам, че нощта ме зове за още съвсем малко. иска да застана самотна и с изправен гръбнак, иска да съм нейна статуя за още няколко минути, за да не пиша във въздуха по невидими клавиши.

иска да чуя нечий глас, да го отлея във въздуха невидим, да нарисувам всяка негова вибрация, небрежно да щриховам честотата му, тези ниски и болни трептения. иска да проговоря сама в тъмното като луда, да изобразя най-нежния си глас шизофренично, иска цялата тази нежност да започне да избива от мен както винаги, когато започне да се трупа.

в главата ми се редят идеи, цялата мекота се сипе сякаш от мен, някакъв копнеж, боже, колко красива дума е "копнеж", иска да ме изкара извън рамките ми, иска с най-нежния си глас да жигосам нечие съзнание.

а тук е студено, парното не работи, аз вече станах, но тук ли съм, не знам.

там, където бях до един и нещо на обяд днес, сигурно звездите са се събрали на огромното небе и красиво позират на жадните очи, започнали да страдат от липсата на достатъчно небе, на достатъчно зеленина по дърветата, които топло да го приемат в обятията си.

там въздухът е хладен, но някаква любов се е спуснала по необиколените места, там искам да скитам в нощите с любими хора. помня всяко едно отклонение. и го пазя. отново с любов.

и така, така, така нататък. трябваше да стана. иначе щях да изгоря и да изтлея в някакъв насилен сън.