Между нежността, неопетнената невинност, неразбирането и цинизма, между решението да замълча и избора да изръмжа. Някъде там, когато настройката ми към събитията и към живота въобще е откъсната от самите тях, се питам имат ли значение тези моменти и къде точно да търся проекциите им.
Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.
А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.
а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.
Showing posts with label "спряло". Show all posts
Showing posts with label "спряло". Show all posts
9/06/2010
When I asked your name you asked the time
В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.
Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.
Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.
Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."
Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.
Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.
Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.
Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.
Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.
Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.
Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.
Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.
Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.
Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.
Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.
Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.
Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.
Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.
Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.
Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.
Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.
Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.
Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.
Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.
Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.
Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.
Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..
Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.
Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.
Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.
Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.
Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.
Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.
Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.
Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.
Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.
Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.
Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.
Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.
Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.
Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.
Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.
Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.
Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.
Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.
Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.
Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.
Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.
Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.
Някъде към два през нощта, което е достатъчно.
Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.
Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.
Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.
Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.
Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.
Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.
Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.
Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.
Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.
Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.
Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.
Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.
Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.
Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.
Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.
Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.
Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.
Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.
Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.
Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.
Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.
Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.
Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.
Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."
Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.
Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.
Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.
Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.
Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.
Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.
Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.
Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.
Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.
Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.
Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.
Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.
Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.
Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.
Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.
Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.
Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.
Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.
Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.
Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.
Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.
Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.
Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..
Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.
Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.
Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.
Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.
Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.
Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.
Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.
Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.
Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.
Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.
Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.
Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.
Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.
Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.
Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.
Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.
Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.
Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.
Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.
Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.
Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.
Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.
Някъде към два през нощта, което е достатъчно.
Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.
Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.
Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.
Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.
Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.
Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.
Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.
Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.
Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.
Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.
Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.
Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.
Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.
Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.
Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.
Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.
Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.
Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.
Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.
Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.
Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.
8/07/2010
Where were we?
Спокойна съм, а часът всъщност е 4:25 след полунощ, което означава, че скоро ще се съмне и че очите ми ще смъдят ужасно много на сутринта.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.
Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.
Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.
Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.
Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.
Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.
Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.
3/22/2010
just as they play my favourite song
Слуша ми се нещо познато, чете ми се нещо топло, прозаично и издигащо, спи ми се, без да съм капнала от умора, ляга ми се рано, но без да имам непристойна причина за това, усмихва ми се на някого, прокарват ми се пръсти през косата ми, но най-вече ми се открива - всеки ден, всеки час, всяка минута. През секундите ще си почивам.
Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?
На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.
Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.
Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.
Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.
Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.
Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.
Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?
На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.
Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.
Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.
Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.
Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.
Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.
Subscribe to:
Posts (Atom)