"не бъркай моята педантичност с любов"

Навън ще вали, а на мен ми е горещо. Отворила съм възпалени очи в тихата септемврийска нощ, в едно счупено, грозно и неподходящо за демонстриране огледало хвърлям своя поглед, огласен от светлината на любимата ми нощна лампа, и си вдъхвам сила. Добре съм.

Откривам пристан в зеленото за втори път. При мен нещата стоят така: когато изцедя нещо или просто се откажа от него, го оставям и не се връщам обратно. А ако се върна, то е след дълго време.
Преди години се бях запалила по очната линия, но в някакъв момент реших, че не ми харесва чак толкова, и спрях окончателно. Доста време след това не се престрашавах да я изпробвам отново. Но смелостта ми надви и пламнах. Като кафява, тънка цигара, завършек на грациозна ръка с нежни, дълги пръсти. Приех я така. Сега започва да ми писва и се чудя кога ще я отрежа.

Рокли не бях носила с години, докато един ден не харесах една синя на бели цветчета в магазин в Пловдив. Оттогава не спирам да си търся предимно рокли. Малък фетиш.

Не пиша неща, които вече съм писала. Не връщам стари блогър темплейти, не обичам хора, които някога съм обичала, но след това окончателно съм спряла.
Не обичам пошлите повторения.

Но това зелено ми липсваше. Започнах мъничко да се пречупвам, след като в този блог копирах няколко от текстовете си, писани в блога на майспейс. Сега отново го правя. Но го чувствам не толкова като измяна от принцип, а като нещо, към което рано или късно се завръщаш. Като човек, когото някога си обичал, но никога не си спирал окончателно.

Това зелено ме кара да се чувствам вкъщи. Напомня ми за ноември-декември '09, за престоя ми в една болница, за една операция, за разходките ми из пустите улици с тати, за една тайна, която дълго пазих, за взирането ми в оранжевото на уличните лампи, за болната атмосфера, която този град влива във вените ми през есента и зимата, за идеята за една любов, която успя да се роди от малкото, но сигурно мое усещане, че трябва да я има, да бъде.

Това зелено ме кара да прослушам отново Смитс. Да отделя повече време на Стенли и Морфин. Да чета на руски каквото мога, да си купувам L'europeo, да довърша "Малката светица и портокалите", от време на време да пиша както пишех преди, да помня повече сънищата си и понякога да преглъщам студената си гордост и да казвам големите неща, които обичам да казвам най-вече във фантазиите си.

Във фантазиите си тази вечер си събирам багажа, вземам ключовете на колата и отивам да спя някъде другаде за няколко дни. Не вдигам телефона и плача всеки път, когато се сетя колко ужасни неща съм казала на раздяла.
Във фантазиите си съм героиня в тъп клип, в който двама страшно си липсват и всеки от тях се чуди дали липсва на другия, но никой не разбира, защото и двамата смятат, че се заблуждават и са нежелани. Във фантазиите си тази вечер съм 16-годишна хлапачка, само дето съм заредена с малко повече огън и гняв и забравям да съм нежна и цивилизована.


В реалността просто дишам през последните септемврийски дни. Не чакам нито една дата, не чакам нищо. Добре съм.
Разхождам се с тати и в някои моменти отново ме удря тази необяснима тъга. Едва ли някога ще успея да се избавя от нея.
В реалността чувам ясно звуците, гледам се отстрани. Отварям шишето с Швепс, в тишината се плъзва едно "шшшшшшшшшшшш", аз вдигам бутилката и отпивам. Като героиня във филм. Гледам много напоследък. "Отчаяни съпруги". Изпълвам се с желание за прецизност, close-ups, дрехи с наситени цветове, ясна жестикулация и мимики, изразителност, студена учтивост, крайни реплики, отсечени моменти, достатъчност и достатъчна недостатъчност. Сигурно затова фантазирам.

Колкото по-голяма ставам, толкова по-често се връщам към детството си. Играех си с ръчния часовник на мама върху шкафа за обувки. Извивах го по някакъв много особен начин и нямам идея защо, но този часовник беше прислужница, към която се отнасяха зле. Играех си и с пръстите си. Показалецът на лявата ми ръка беше принцеса, която не можеше да бъде със своя принц - средният на дясната. Палците бяха майки, безименните - братя, малешките - не помня.
Мисълта ми е - от край време си фантазирам.
Фантазиите ми започнаха леко по леко да стават реалност. Имам още ужасно много. Не ги искам всичките на живо. Дори не искам да си представям какъв ще е втори курс.

само за едно свое усещане, за една своя фантазия не искам да греша.
всъщност са две.

ще видим