and the music was like wind in your hair

бъркотията в стаята ми е безкрайна. направо е плашещо, като погледна часа и като погледна малко по-напред - към сутринта.

чувствам се като отражение, като отблясък, като част от утайка, издигнала се нагоре в леко разклатена чаша с течност, като нюанс, като щрих, като половин размах, като наполовина завито тяло, като обещаваща идея без реализация, като усещане за нещо, което е много, много близо и същевременно адски, адски далеч

о да, знам, че някъде тук огън гори. и запалката ми няма нищо общо с това.

научи ме да слушам джаз

Нарисувай я гола, чисто гола. София, душата си, тъгата си, самотата си, любовта си, празнотата си.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.

Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.

Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.

Together we cry

Как ми се мълчи.

I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way

Обичам ви, защото ме учите да обичам, защото снощи, което след 3-4 часа ще се превърне в "преди два дни, когато бяхме у Ралица", на дланта ми пишеше "I *heart*" без продължение, защото го нямаше най-точното нещо, което да ме удари, нямаше единствено и незаменимо допълнение. А под "I *heart*", сигурна, че няма да сгреша, малко по-късно с една химикалка, усмихната и пренебрегваща хората за някакви секунди, гравирах част от тази песен. На горната част на ръката пък можеше да се прочете "It's a beautiful world".

Понякога имам чувството, че когато нещо такова ми се случи и реша, че би било непростимо да не го запечатам по някакъв начин в историята, дори и в своята, все още мъничка, детска, момичешка, женска, разпиляна, безумна и объркана такава, върху крехките плещи на другите също се стоварва светът - голям, самотен, тъжен, смешен, пълен с хора, тръпки, болки и толкова мисли, които, по дяволите, ако можех да събера..

Не знаете колко благодарна съм. И може би "слез на земята" е правилно, но бих го направила само за да летя отново с всички вас.

толкова ви обичам
как ще живея без вас?

Like my only friend
is the city I live in,
the city of Angels

п.с. ако кликна на сърчицето в ласт.фм хиляда пъти, докато не ме заболят пръстите, не се уморя и не се почувствам съвсем празна, дали ще се разбере колко много, много.. ама много :>

come to my sweet melody

Заспах със Скънк, май беше светло, затова и сега, защо да не се събудя с тях?
Нещата стоят така: на фона на бялото всичко изпъква. Стерилната среда е чудесна, ако искате да видите нещата така, както все се мъчите да не ги видите или пък просто не успявате да ги видите. Не се страхувайте, може и да ви харесат. Всяка пора, всяко косъмче, всяка мигличка, мигла или мигълче, наричайте я както искате, всяка дума дори се рони като капчици ситен дъжд, в ритмичното нежно тракане на които се заслушваш през нощта, сред бялото. Кънти в тишината, скърцането на вратите прорязва нервите, прокарва леденото си острие и реже спокойствието с нож. Луминесцентната синьо-жълто-бяла светлина, студена и неумолима, се е простряла над безкрайното време, а часовниците тиктакат там, където ги има.
Сега си пускам Скънк, а после може би Доорс, макар да нямам цялата тишина на света, макар да нямам огромен бял прозорец, вмъкнат в алуминиева рамка до себе си. Пускам си ги, какво да направя? Заспах с тях, сега се събуждам.

Събуждам се на топло и шарено, при цветовете, при вещите си. Ето го, моето легло, моето бюро, моите чаршафи и одеяла, моя компютър, моята уредба, моя дървен прозорец, не е ли прекрасно?
Не е ли главозамайващо хубаво да си вкъщи? Да си вкъщи. Търсиш дома си, когато си навън, когато си някъде, захвърлен от съдбата, копнееш за него, когато си пил ужасно некачествено вино само защото си искал да се смееш до безобразие и да заговориш всички останали непознати по улицата. Много искаш да се прибереш в стаята си, да се заровиш в своите си неща, да се стоплиш по своя начин, който изглежда естествено и приложимо единствено вкъщи. Искаш да събуеш ужасно неудобните обувки, да свалиш якето с мокри ръкави (защото няма нищо по-дразнещо и изпиляващо нервната система, комфорта и здравето от мокри ръкави, мокри чорапи или пък и двете), да се измиеш първо с гореща, а след това с топла вода, да изтриеш грима си пред огледалото, което те познава по-добре от чуждите очи и всички други, които са там, навън, и накрая да заспиш в уюта на своя свят - вкъщи.
Well, home is overrated.
Нека предположим, че има една думичка, която много отива и е страшно събирателна за всичките емоции и хормони, които са се развъртели бурно и тягостно контролируемо из тялото ми, но аз не искам да я използвам поради смешна суета, поради страх от заклеймяване на ситуациите по детински и необмислен начин. Такава съм си - страхлива и суетна. Досега нямах проблем с това, но сега, като се замисля, може би трябва да предприема нещо.
Ето какво се случи:
Прекарах първите си съзнателни дни в болница, прочетох една книга и едно списание, бях събуждана около милион пъти от телефонно звънене, спах, спах, спах, гледах как разни хора берат гъби през прозореца, усмихвах се на всички сестри и доктори, припознавах всяко изскърцване на врата с началото на The Godfather theme и всяка вибрация с "People are strange" и "Dumb Inc." на Молоко.
Усетих, че двама доктори ми напомнят много на някого, но въобще не се напрегнах да се се сетя на кого, докато не се прибрах и не видях, че съществува странна прилика между единия и Джъд Апатау. Но не, не си мислех за него, когато ми се стори, че ми прилича на някого (и всъщност ми се случва от толкова много време - някой винаги ми напомня на някого - на външен вид, по изражение, някой жест, начин на говорене, смях, усмивка, характер - хората в моя свят винаги си имат прототипи).
Слушах музика пестеливо, защото се страхувах, че ще заспя със слушалките на ушите, батерията ще падне и няма да има с какво да запълвам огромните дупки на болничното време на другия ден. Но пък беше така описуемо (дам, описуемо, за жалост, може би) приятно да не се страхувам от прокажени, готови да изскочат до прозореца, намиращ се вляво от мен. Не се страхувах и слушах музика, защото имах време да го правя. Което съвсем не означава, че вкъщи нямам нужните пет, петдесет или повече минути, но тук, вкъщи, имам едно кълбо от нерви и бързане, едно вечно тиктакане, яростно бучене на всяко измерено мълчание, на всяка минута завъртане в леглото, "продължавам да спя, за да убия минутите". Няма я тишината, в която песента ще почне, песента, която никога не съм слушала, но мога да рискувам с нея дори да не ми хареса, защото имам време и сега е моментът да й дам шанс.
Малко се стреснах, когато установих, че на лист пиша различно в сравнение с тези ми клавишни думи, на хартия съм "мило дневниче", падат всички символи и суетното прикриване на смешни думички. И не, на лист не звуча като мрънкаща ученичка, изброяваща разни имена, съвсем не. На лист просто съществува "страх ме е", "разочарована съм", "обидена съм" (въпреки че не помня да съм писала такива неща) и въпросите са повече. Иначе не, другото си е все така.
И докато осмислях това, реших, че е време да бъде еднаква и тук, и в някой разкъсан тефтер, а малко по-късно стигнах до заключението (което едва ли ще е такова, всичко е безкрайно, по дяволите), че имам правото да съм различна, че в това се крие чарът на мастиленото писане, че в това се състои показателната разлика от "аз пред себе си" и "аз пред другите", чието значение би било жалко да пропусна.. И после не знам какво се случи, но не съм заспала.
Противно на възможните очаквания, не мисля да науча "Болница" на Далчев наизуст, въпреки че моята болница, макар и за кратко моя, ще си остане в мен и ще я помня. Да, мога да възкреса толкова много от бялото си време там, от мократа траектория на движещия се въздух в тоалетните, термометъра в шест сутринта и болничната храна, която толкова ми липсва - така обикновена, нищожна и постна - толкова ми липсва.
Дори леглото, което ме схвана безмилостно, намачканите му чаршафи и двете не чак толкова удобни възглавници - и те ми липсват.
Беше толкова просто, не болеше, лампите светеха над мен, гласовете изведнъж изпаднаха в някаква бездна и се появиха само хипнотизиращи образи в цветовете на едни обувки, които исках да си купя, но не го направих и не съжалявам за това. Огледах света хоризонтално като в епизод на "Спешно отделение", предсказвах как ще си тананикам "bring it back, sing it back", докато лежа, необикновена и безстрашна, но не, не го направих, дори на косъм не помня да съм била, защото явно съм страхлива и обикновена; открих, че не съм от проницателните читатели, четох, четох, четох до втръсване, спах, спах, спах до замайване, плаках от упояване, безсилие, невъзможност и отсъствие на музиката в най-искрената ми нужда от нея, пръсках малки и сияещи мълнии нервност по най-близките (простете), изтезавах изтерзания си глас, за да финализирам всякакво текущо общуване, нямах време да мечтая и все го отлагах, докато не се озовавах в реални сцени насън (боже, колко реални!, цигарите, невниманието, сигурността, момчето, което разширява врати, момчето с цикламена тениска, аз и "моля някой да дойде и да ме застреля"). Мислех си и всъщност за първи път в живота си гледах на мисленето като на задължение и това ме караше да ми се гади от него. Но все пак си мислех и повечето от успешните ми опити ме водеха към сивия делник, към "Граф Монте Кристо", "Анатомията на Грей", бягството и затворите, към хората, оковани в работата си, към часовете, различни за тези, които лежат и се лекуват, и за останалите; към живота, така спрял и изхвърлил любовта нагоре във вечната класация поради надценена й сила, поради прозаичността й.
"Полет над кукувиче гнездо" (добре, че не я четох сега), катетри - добре, че не се сблъсках с хора с такива. Но трябваше да се сблъскам с някого, освен с детския плач късно вечерта.
Борове, букове (вероятно) и липи, осветени от лампи, виждах, преди да заспя и да сънувам сънища - толкова много, толкова реални, толкова свързани с хора, за които не искам да хабя услужливата си памет и да си представям лицата им. Музика в тъмнината, сама, лампа, която не работи. А наум си казвах "Вие не знаете колко обичам да стоя на тъмно по това време. Аз съм малко момиче, което обича да стои на тъмно по това време, та дори и всички прокажени да се се наговорили да се покажат на стъклото на 3..2.. 1..".
О, ти, малка, специална, капризна, объркана и нервозна млада госпожице!
Съжалявам, не Ви разбрах. Сигурно защото сте руснак.

Все още ме боли, че не мога да кажа всичко. Ще ми се наложи да се примиря, нали? Невъзможно е?
Плодове и сокове, визитации (наистина благодаря), писане и сресване на косата, пак и пак, и пак.

Наличието на много алтернативи никога не е било наш фаворит, you know. Why don't you weep when I hurt you? Идеален момент. Не искам да меря никого с кантар, макар че някои моменти, казват, са повече от удобни и удачни за тази цел. Не искам да се питам как я е обикнал и как тя през цялото време се е отвращавала и е била така нещастна. За реванш да не говорим. Празно е. Трябваше да нарисувам нещо, какво като имах само химикал? И така ясно мога да си представя как ще извърна глава, ще погледна с онзи поглед, ще задържа и една система с горчива, но не луминесцентна тишина ще се пръсне за тяхно назидание и мое мимолетно облекчение. Колко е прозрачно обаче, и аз бих очаквала в подобен момент да не се чувствам виновна, само че този път го правя не защото човек достига определена точка, в която решава да не се чувства виновен (от толкова взети решения ще си създадем съвсем нов живот, хм?), а защото смятам, че този път наистина не всичко е "what goes around comes back around" - не защото това златно правило ще спре завинаги да важи, а защото сега, сега няма право и не вярвам да се е включило в моя световъртеж, простете. It's not my fault this time.

Длъжна съм да скалъпя някакъв събран и стегнат край на този нищо и никак свързан текст, който просто исках да създам от мила привързаност, детска наивност, заради значителния обрат и едно от малкото запомнящи се неща през всички мои ноември в множествено число, заради учтивото спестяване, студените отговори и съвсем оскъдното разочарование (не си позволяваме да е повече, ние сме дребнави и силни, каква комбинация!), защото още малко актьорство ще ми излезе през носа (или през червената дупчица на вената, останала от един абокат, задържал се маалко по-дълго, отколкото е препоръчително). И той ми липсва. Ах, игла, къде си.

(Есенни хладни нощи,
слънце от бронз отлято,
но в сърцето още
има следи от лято.

из последното писмо на дядо, не знам дали е негово..)

Не искам просто да си го изкарам на някого, искам да си го изкарам на когото трябва.

You can read me anytime you want, but I'm not yours, I'm not yours

Чернови

~

Не ти ли се иска понякога да захвърлиш всичко, което се намира близо до теб, и всичко, което се намира далеч, но се е впило със свирепи нокти в тъканите ти, раздиращо ги до бяс, кръв и напук широко затворени очи?
Не ти ли се иска да спреш да се чудиш как и кога и просто да отмиеш цялата история, всичките си намерения и очаквания от деня, от себе си, от хората, от някоя специална дата, от живота?
Не ти ли се иска да забравиш колко важна е градацията и нарастващото напрежение, да спреш да подреждаш мислите и действията си по низходящ и възходящ ред, да престанеш да търсиш аналогии между нещата и просто да захвърлиш онова, което те е изпълвало?
Не ти ли се иска да постоиш празен и чист, освободен от товара на съзнанието, от товара на всичко, случило се вече, което трябва тепърва да се разплита, разгадава и тълкува?

"Lilac Wine" е по-хубава в изпълнение на Нина Симон, отколкото на Джеф Бъкли. И точно когато мисля за изхвърляне, започване на чисто, пускане на ценност по течението с надеждата някога случайно да се върне, на помощ ми идва женският глас на Нина Симон. Идва от негърската й душа, от свободата в музиката й, от матовите й импровизации, от мъжествената кадифена дълбочина на думите, с които винаги открива синхрон, идва от забавения каданс, през който се процежда всяка нейна песен.

Нуждата да обясниш без преувеличения или пропускане на важни нишки. Контраст и синхрон. Подслон и хармония.
Нуждата да откриеш съществена връзка и болезнено да я предадеш чрез алени огнени пръски изригващо въображение.

- Защо никога не слушаш музика? - с ужасно мрънкащ и егоистично обвинителен глас каза тя. - Дори съседите, които надуват Ивана и разни сръбски песни в 2 часа следобед, слушат повече музика от теб..

А някои хора може би успяват да понесат тишината. Аз също мога. Но само понякога. Когато се вглъбя в това, което чета, когато пиша, когато си представям някакви неща и когато мисля с надеждата да стигна до отговор.

~

Щом се е родила идеята, значи е опасно. Вече я има, жива и дишаща, деляща и размножаваща се, събираща прах, но и винаги готова да бъде излъскана до блясък, преди да влезе в употреба.

Някой ден просто ще включа компютъра си и може би, без да запазя каквото и да било, безжалостно ще изтрия целия блог, вперила широко отворени очи в обезумелите си пръсти и в погубването на двегодишния си дневник за всичко.

~

Само красивите хора страдат.

~

Ще разберете, че има милиони хора, които заслужават да бъдат цитирани, които казват запомнящи се, верни неща. Но малко от тях прекрачват границата и поемат отговорността на цитатите си с уклончивата репутация на достатъчно живели.

~

Иронията се крие в това, че се занимаваш с нещата, в които другите смятат, че си добър. Ако някой ти каже "Стани архитект, страшно талантлив си", веднага ще решиш, че е възможно това да е твоето нещо. Може би човек понякога е всичко.

~

"Времето е твърде ценно, за да се пести." - Wladyslav

~

Има нещо в момичешките лица, които рисувам аз, и тези, нарисувани от дядо, което ги свързва. По някакъв особен и може би повърхностен начин си приличат. Без значение как точно сме го постигнали, наистина имаме допирателни точки в стиловете си.

Момичета с големи, малко тъжни и замислени очи, дълги, гъсти и извити коси, малки плътни устни и прави или чипи носове между две леко извити и средноделеби вежди. Кръгли или заоблени меки черти.
Аз включвам фикцията с нереално дългите и перести мигли, малко засилвам драмата в очите и доукрасявам с гола шия, рамене и обици.

~

Нека кажем, че някой ден ще ти се наложи да обичаш. Просто си го представи.
Не се ли подготвяш?

~

Дали ще е студена вечер? Има нещо познато у нея все пак.
Ще можеш ли да вдигнеш клепачите си? Не от логична умора, разбира се.
"Здравословно" е размито понятие. Вика ли ти се? Не, без писъци, nice and slow.

~

Непростимо е да си безразличен. Да затваряш очите си за момента и да не проумяваш, че нещо се случва, без значение какво е то. Да изхвърляш телефонни номера просто защото си решил, че ако отново наистина ти потрябват, ще ги намериш.
Как би реагирал, ако някой изхвърли листчето с твоя телефонен номер? Би се засегнал, знам. Всеки би се засегнал, ако някой изхвърли листчето с телефонния му номер. Но хората искат другите да се засягат, защото телефонните им номера са били изхвърлени от тях. А онези, смачканите и изхвърлени в някое кошче, искат другите да копнеят за тяхното страдание. Какъв отвратителен сблъсък на изконния ни егоизъм.

~

Не стъпваш смело, не стъпваш с увереност, не стъпваш, готов да си проправяш път през неподозирани препятствия, не стъпваш с любов към живота, към листа, към дейността въобще, когато нямаш история за разказване. Когато не си издраскал черната дъска с разкъсани и разпиляни щрихи от едно цяло, омотано и разпръснато из сутрините, обедите и вечерите, из разговорите, заглушени от силната музика, из тихите взирания в прозрачността на чашата, из глътките на екс и неусетните крушения във виното и пороците.
Не си достатъчен за поглъщане и попиване, за изсмукване и вдишване, за смъркане и инжектиране, когато не гориш отвътре, когато си просто крещящ и колабиращ, а нямаш сила да се събереш в кратък разказ, в малка история, която, дори да включва само теб, е приказка. Черна или розова, изгнила или едва разгаряща се, щастлива или тъжна, пришита към някоя стара история, към някой отклонил се план - тя е твоя и си длъжен да й вдъхнеш живот, за да стане достатъчна, узряла за поглъщане, вдишване, смъркане, инжектиране..

Защото понякога думите не могат да бъдат просто съответствия в моите и нечии други мисли, моите и нечии други чувства. Понякога това им сладостно освобождаващо свойство, тази, откриваща и създаваща случайности характеристика се изтрива, протърква се, разпилява се из всички, подобни на нея, съвсем избледнява, увяхва, губи блясъка и пластичността си. Спира да се поддава на обработка, дните не я насищат колкото трябва, без значение, че самите те преливат от думи и хора, и жестове, и бедствия, и залези, и изгреви, и падения, и мънички възкресения.
Не винаги те спасяват, когато просто ги захвърлиш в някакво уж небрежнокрасиво безредие. Не винаги са достатъчни в момента, когато ги пожелаеш. Превръщат се в антибиотик, към който прибягваш твърде често и който постепенно започва да намалява въздействието си върху организма ти, върху психичното ти задоволение и здраве.
Превръщат се в малка дрога и колкото по-непоносима става абстиненцията, толкова по-еднакви се раждат всички изречения, спуснати като спасителна лодка в бушуващ, разярен океан.

~

Дрезгав и грапав, гласът на Джак Никълсън.
Някой ще ми обясни ли защо след около две години и половина се сещам за играта му в "Полет над кукувиче гнездо" и защо след около година и половина се сещам за книгата, малките й неприветливи жълтеникави страници, описанията на хора, използващи катетри, и ужаса на престоя ми вкъщи, докато всички ходеха на училище..

Не изхвърлям спомените си, нито пък им лепя окончателни етикети, макар някои да клонят към положителния или отрицателния полюс. Никога не знаеш кога ще възкръсне някоя сцена, някое изречение, някой ден, някоя вечер, някое усещане..

Малко се уморих от музика и лирики за просмукващата се гротеска на обикновеното ежедневие, за звяра и страха в човека, за злокобните сенки, които се гърчат из нечие мътно съзнание, когато падне мрак и щорите се спуснат.

И ми е удобно, уютно ми е само да слушам "As good as it gets", да си го припомням звуково, да се топля с най-любимия ми егоцентризъм на Джак Никълсън, да попивам ритмичното писателско щракане, топлите отзвуци от диалозите и движенията, чистотата на говора и сцените.. Куба Гудинг, контраст, тишина, спокойствие, шепоти и изнервени викове.. И какво да не обичаш в Хелън Хънт? Колко хармоничен и непретенциозен филм. Real love.

~

Живея в къща на два етажа.
Третият се състои от една стая и това е таванът.

Понякога сънувам, че съм на третия или четвъртия етаж и те представляват празни стаи, но не тавански.
В по-старите ми сънища не помня да е имало прозорци в стаята, но светлината беше някак мрачно-коктейлна (която, разбира се, изглежда абсолютно различно, когато се разлива из бяло празно пространство), а стълбището много стръмно и дълго и сякаш се увиваше около една колона, пробиваща мястото в средата на пода. И така продължаваше към следващите етажи. Аз не спирах и не спирах да се изкачвам. Накрая стигах толкова далеч, сякаш не съм почивала с часове по мрачната спирала, прорязваща празните стаи на собствената ми къща. И бях в нищото. Страхувах се от височината. Може би се намирах на 17-ти, 18-ти.. или някой хиляден етаж, не знам. Усещах ужаса от факта, че никога не съм подозирала колко безкраен е собственият ми дом, който винаги съм мислила, че познавам. И знаех, че няма да успея да стигна обратно долу.
Мразех този сън.

Днес сънувах, че съм на третия етаж, който представляваше празна бяла стая с четири симетрично разположени колони и квадратни дупки за прозорци. През тях влизаше дневна светлина, готвеща се да си отиде, ухаеща на здрач. Стените и колоните бяха варосани, а подът - тухлен, посипан с прах от варта.
Гледах през прозореца към къщата на съседите. Перспективата беше толкова различна. Пипах рамката му, знаех, че няма да мога да се слезна долу. И се побърквах. И ме беше страх. И си спомнях за старите си кошмари.

~

Откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

Човешкото поведение и психика имат толкова много нюанси, че хората губят над 2/3 от живота си, за да ги обяснят, не съзнавайки колко малко им остава, за да ги разрешат.

~

Сгъвам станиола, въртя и усуквам, усуквам и въртя.

~

"Умерената благодарност е признак на посредственост."
~ Benigni

Днес цитирам. Режисьори и актьори, близки приятели.

Днес сме само двамата - аз и моят ден. Харесва ми да се разбираме. Приятна симбиоза.
Това, което не ми харесва, е да си угаждам винаги, но има един очарователен момент, в който онова, което трябва, се откъсва от останалите, тичащи из виещите се коридори до видимо болезнено изпъване на жилите задачи, и заема челна позиция. Тогава пак си угаждам. Аз върша нещата, а съвестта ми ми се отплаща, като след това спокойно заспива.

Из хаоса, из леглото, изтормозено от скачане (скачане, за което се чудя дали ще пиша и докъде ще стигне историята, за да го преситя с намеци за детайли и еднотипни епитети), из музиката, блъскаща се във вратата и стените, провираща се между крехките романтични гънки на пердетата и подлудяваща ме до фантазиране, из шишето с минерална вода и розова капачка, из постоянното усещане, че телефонът ми звъни, а това е просто внезапно включване от тишината - се прокрадва някакво отвратително удовлетворение въпреки всичко, някаква мудна и хедонистична динамика и натоварване, които постоянно гоня и които почти всеки път ме улавят.

~

Тя достигаше лимита на идеала му за достатъчност. Достатъчност - не като "става", а като "поносимо". Поносимо - не като "става", а като "ако вдишам още малко от кожата й, ще се пръсна."

- От двадесет минути не съм спирал да говоря за себе си. Искам да слушам теб. Кажи ми нещо, нещо, свързано с теб.
- Хм.. Добре - каза тя. - Ще говоря.
Помисли секунда-две, пое си дъх и започна.
- Някога случвало ли ти се е да изтръпнеш от щастие, когато минеш покрай къщата на някого, за когото внезапно е започнало да ти пука по различен от предишния начин?
- Не, не, не ми задавай въпроси. Искам да говориш за себе си, а не да ме питаш дали нещо ми се е случвало.
- Ако беше помислил поне секунда, след като ти зададох въпроса, щеше да разбереш. че говоря за себе си. Повече от всякога.

Има нещо ужасно притеснително в неискрените хора и нещо винаги смущаващо останалите в искрените.

Тя рисуваше света върху себе си във всички възможни цветове, в които го откриваше, защото й беше интересен, а светът рисуваше себе си върху нея с всичките си възможни цветове, защото тя му беше още по-интересна.

~

Сега разбираш ли защо е важно някой да те накара да искаш да бъдеш по-добър човек?

~

...След това всичко става по-трудно и далечно, затваря се херметически в отделна своя Вселена, а понякога се пропуква и с шумове и навявания за същността на нормалните разговори между хората връща спокойствието и увереността, че нищо чак толкова специално не се е случило.

Въпреки това имаш усещането, че нещо не особено обичайно е станало. И изведнъж изпитваш неутолимата нужда да затвориш очи, да сведеш глава и да оставиш цялата тежест на света и състоянието ти да излети с крилете на снежнобели гълъби...

~