Прибрах се след този хубав ден с идеята за продължение. Останах в колата десет минути. Понякога се уморявам и просто спирам. Дано не познавам хората винаги, когато си мисля, че го правя. Тъжно ми е. И хубаво. Това не е преиграване. Затова не се моля на Господ за него. Защото го пазя с нещо от себе си.
п.с. за тази песен благодаря на едно момиче, което забравих. ето я:
Showing posts with label многоточия. Show all posts
Showing posts with label многоточия. Show all posts
3/11/2011
11/30/2010
аз знам, че там ще се върна отново
дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
11/01/2010
Every time
http://youtu.be/jZD2rFLbX2c :)
Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.
Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.
Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.
Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.
Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.
Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.
Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.
Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.
6/10/2010
If I remember the night that we met
Но книгите ни пазеха. Бях в нея само няколко секунди и избухнах в пламъци, тя изстена, господин Голдберг тропна с крак, и изплака като ранено животно, попитах я дали е разстроена, тя завъртя глава отрицателно, отпуснах се върху нея, притиснах буза към гърдите й и видях лицето на майка ти на прозореца на втория етаж.
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.
Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.
Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.
Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.
От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.
*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.
give me a reason to be a woman
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.
Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.
Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.
Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.
От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.
*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.
give me a reason to be a woman
2/20/2010
Някой взе всичките ми думи и ги скри от тези, които трябваше да чуят
Ето как не се чувствам виновна. И как всеки път, когато, без да искам, започна с малка буква, а след това продължа с големи, го приемам като някаква подсказка, че не така е трябвало да започна.
Мислех, че ще умра от въображение. Може би. Ще умра в бетон от мъка и любов по една неизживяна епоха. Ще умра, халюцинираща черно-бели български градове, черно-бели квартали, черно-бели море и вълни, черно-бели пристанища и гари, черно-бяла хартия и черно-бели химикали, различни от днешните, с които поетите са ме обричали на толкова сладко-горчиви гърчове. Романтиката наистина е в моторите. В моторите, в дупките по улиците, под мостовете, където се лее кръв, в графитите, в подлезите, в касетофоните и касетките, на които скришно и с усилия е записвана музика, в разговорите по пейките, в карираните ризи, в първите, започнали да носят панталоните си смъкнати, в качулките и премрежените погледи, в димните завеси...
Ще умра на пейка в китари и акорди. Боже, колко много, много, страшно много ме боли. Като затворя очи и си спомня, като си представя как съвсем скоро ще мирише на пролет, как този мирис ще ме срине, ще ме довърши..
не мога повече
Знам, че някой ще ме разбере. Слушам Нова Генерация и ми иде да се разкъсам. Ще умра във нечия прегръдка. Ще умра във пролет и в Вапцаров, и в нарушени правописни правила, в мокра трева, във влажен въздух, в Морисън и в миналото, в "Коса" и истински миражи, в коса, кожа и парфюм, в огън и в цигари, дори да не ги докосна, на високо и в несподавените си викове, и без чувство за вина, и с усмивка, и красиво, и в любов, в чист въздух, в музика и топлина, във всичко, за което съм копнеела, в музика и в шибана поезия, във достатъчност, във безкрайност, в звездно, лятно и недостижимо небе, във "всичко е възможно", в теб, в себе си, във полет, в чистота, във вода, във капка, в тишина, във залез. Не и черно-бяло. Филмово.
Мислех, че ще умра от въображение. Може би. Ще умра в бетон от мъка и любов по една неизживяна епоха. Ще умра, халюцинираща черно-бели български градове, черно-бели квартали, черно-бели море и вълни, черно-бели пристанища и гари, черно-бяла хартия и черно-бели химикали, различни от днешните, с които поетите са ме обричали на толкова сладко-горчиви гърчове. Романтиката наистина е в моторите. В моторите, в дупките по улиците, под мостовете, където се лее кръв, в графитите, в подлезите, в касетофоните и касетките, на които скришно и с усилия е записвана музика, в разговорите по пейките, в карираните ризи, в първите, започнали да носят панталоните си смъкнати, в качулките и премрежените погледи, в димните завеси...
Ще умра на пейка в китари и акорди. Боже, колко много, много, страшно много ме боли. Като затворя очи и си спомня, като си представя как съвсем скоро ще мирише на пролет, как този мирис ще ме срине, ще ме довърши..
не мога повече
Знам, че някой ще ме разбере. Слушам Нова Генерация и ми иде да се разкъсам. Ще умра във нечия прегръдка. Ще умра във пролет и в Вапцаров, и в нарушени правописни правила, в мокра трева, във влажен въздух, в Морисън и в миналото, в "Коса" и истински миражи, в коса, кожа и парфюм, в огън и в цигари, дори да не ги докосна, на високо и в несподавените си викове, и без чувство за вина, и с усмивка, и красиво, и в любов, в чист въздух, в музика и топлина, във всичко, за което съм копнеела, в музика и в шибана поезия, във достатъчност, във безкрайност, в звездно, лятно и недостижимо небе, във "всичко е възможно", в теб, в себе си, във полет, в чистота, във вода, във капка, в тишина, във залез. Не и черно-бяло. Филмово.
9/11/2009
малка нощна музика, поне така си мисля
Не, не, не, определено нещо не се получава.
Пускам си музика - не издържам. Спирам музиката - непоносимо.
И сега какво?
Сега е студено. Сковавам се и ми е трудно да разбера как въобще пилея енергия чрез писане, вместо по някакъв начин да я концентрирам в затоплянето си.
Може би е защото напоследък дните, макар и страшно приятни, взеха да се повтарят, но вместо да свиквам с тях и да ги приемам за даденост, аз се мъча по всевъзможни начини да се дообъркам и дозагубя из отдавна построения лабиринт.
Връхна дреха и шоуто продължава.
В диалози - неписани.
Малко грубо, не ти ли се струва? Малко повърхностно, не ти ли изглежда, да замажеш липсата на съсредоточение в хаотични изповеди?
Кой ме смути със странен глас?
Кой ме гори в сън студен?
Един монах, една жена..
Това е. Това е нещото, което ме гореше, докато четях, докато се откривах в мислените, малко истерични, малко болезнени, малко егоистични и до краен предел отчайващи монолози на Фани.
Как да не те боли? Как да не избереш да те боли? Какво ще избереш тогава? Да се втренчиш в колоната, докато усещаш единствено студа, а вътре в теб няма място за нищо друго, нищо освен празнота..
Знам, че не биха се зарадвали, че вместо да записвам исторически факти, аз драскам с молива - който си купих от града, където отново открих връзката с близките си - "жалък и ненужен отломък от старото", "неизкоренимия навик на егоизма" и "страшна, ледена пустота".
"Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде наум да затвори очите му."
Опитвам се да мисля трезво, да открия някакъв подслон сред ураганите, да усетя, че мъглата много скоро ще се вдигне, и да почувствам действителността, земята - стабилна, твърда и неизменна. Опитвам се да намеря отговори на всичките си въпроси, да намеря смисъла на този ден, който вече е минал просто защото 00:00 беше.
Тъгувам, тъгувам.. по Испания. Мисля, че харесвам Димитър Димов. Още с първото изречение го осъзнах.
"Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе."
Дисекция на чувствата, обожавам.
Лили Иванова и Митко Щерев пък те разкъсват, както разкъсват смелите испанци в трагизма на вярата им. Дисекция на чувствата. Обожавам.
Неадекватно? Къде си тръгнал и ще ме изчакаш ли? Хайде да споделяме и да се изтрием от говорене. Да се изличим от разтрисащата ни нужда да бъдем пред някого. Да разкрием себе си зад декорите, да отмием грима, да застанем пред голямото, осветено с десетки кръгли лампи, поставени по рамките огледало, и да се самосъжаляваме, мислейки за изгубени време и шансове.
Затова може би не мога да слушам музика в този момент - защото няма да ме боли. Нямам търпението, нито жизнеността да се раздера бясно и истерично, докато не отркия извора от топла, лепкава кръв.
Ще заспят ли всички тази нощ, за да остана с тишината си? С тишината на малките букви, на познатия шрифт, прелистените навици, спомените за дните с много вина.
Искам да я преценя без предразсъдъци, да напрая напречен разрез и да открия вътрешностите й такива, каквито са. Какво очаквам от книгите? Чета, за да разбера какво ще стане по-нататък, защото се чувствам вплетена в историята?
Не, чакам промяната. Книгите трябва да променят. Хората трябва да променят. Всичко, създадено и появило се на пътя ти, трябва да те промени.
Да те усуче и извие до неузнаваемост. Тогава ще видиш приятелите си и онези, които винаги са те свързвали с определена усмивка, определена интонация, определен начин на мислене.. Ако не те познаят, значи си отишъл някъде, някъде далеч. И сега се връщаш като непознат.
Луташ се из цигарите с опиум, луташ се из неспирното си желание за още, из нощната глъч на опитите, из сладките решения на загадките, из тайните на сънищата, някъде там из радостта и огорчението, из преодолените гордост и страхове, из пещерата, в която вечно ще бъдеш затворен. О, да, простете ми.
Върни се към нещо, което обичаш, то винаги ще ти е нужно. Щом някога е отнемало времето ти, отклонявало е вниманието ти от останалото, значи никога няма да го забравиш. В природата няма празни пространства. И съжалявам, че не мога да ти отговоря точно сега.
Много е просто, разбира се. Защото исках да открия някъде връзката, някъде ритъма, някъде порива, а понякога ми трябват само думите, за да си кажа "Ето нещо завършено, дишай".
Ти си моето малко нощно закъснение, което ще прерасне в остри погледи сутринта и бъдещи съмнения през другите нощи.
Ти си топлата вода, която благославя ръцете, когато навън студът чупи мечти и надежди, топлата вода, която донася забравата. Ти си усмивката в най-тежките моменти. Усмивката, която пристига секудни преди края, като финал на абсурдно драматичен филм. Такъв трябва да бъдеш, никой не бяга от драмата.
Ти си димът от цигара - този, който не понасям, и този, в който се влюбвам. Който ме изпеплява на части и погубва във времето. А после ме връща, разклатена, упоена, вглъбена и донякъде спряла.
Ти си всичко, което жадувах да напиша, но заради неустойчивост, леност или проклетата вяра в "след малко" никога не записах.
Ти си удоволствието от проливащите се близки спомени, докато не дойде момент за вмъкване на още, за попправки и попарване на емоцията.
Ти си черновите, за които отделих минути и действие, за които никога не бих съжалявала. Небето, което те изпива в хладния летен мрак. Под което откриваш, че нямаш думи, нямаш нищо, черупка ли ще бъдеш? Не, не завинаги.
Ти си и думите, които умоляваха да бъдат освободени, но точно тогава им остана само килията, а целият друг свят се стопи като мираж в изсушаващия зной на една неочаквана и изпросена липса.
Проклетото стечение на обстоятелствата, което е виновно за цялата болка и цялото щастие на света.
Ти си всяка малка спънка, всяко гаснещо и разгрящо се противоречие, което води волята ми до самоубийствени мъки, което я калява и което не й подава ръка, когато вижда, че едва се крепи на ръба на пропастта.
Ти си митът, че за да бъдеш писател, трябва да пропаднеш. Сенките под очите и огромните количества кафе. Ти си моят отроводетектор - търсиш в сушата капка вода, а откриваш вино, изпито на екс. За какво ти е?
Прочети ме, разбери ме. Ако го сториш, ще си топлата вода, твърде дълго стичаща се, стигнала тъжната точка на свикването. Пуснеш ли студената, горещината ще ти липсва. Какво, по дяволите, искаш? Не казвай "Нищо", ще е ужасно лицемерно. Не ми казвай и нещо конкретно, ще ме излъжеш, без сам да го разбереш.
Спри времето, спри тази нощ, но само за няколко секунди, за да мога да прочета написаното.
Чуй вибрациите във въздуха, мисля, че някой те търси. Малка илюзия, вече тишината звучи като мелодията на телефона ти.
една жена, отрекла себе си
Те бяха еднакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Не можеха да се върнат назад, не знаеха защо живеят. У тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги правеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата.
- Това е голяма добродетел - да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.
Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.
Не е хубаво да четеш думите на някого само защото не ти харесват и искаш да се убедиш, че до самия край положението няма да се подобри. Ако не го правиш, за да разбереш как не трябва, а с простата цел да погалиш собственото си его, значи си жалък.
Не, не обичам да се връщам назад.
Филмът ми започна. Музиката. Дисекция на чувствата. Обожавам.
Пускам си музика - не издържам. Спирам музиката - непоносимо.
И сега какво?
Сега е студено. Сковавам се и ми е трудно да разбера как въобще пилея енергия чрез писане, вместо по някакъв начин да я концентрирам в затоплянето си.
Може би е защото напоследък дните, макар и страшно приятни, взеха да се повтарят, но вместо да свиквам с тях и да ги приемам за даденост, аз се мъча по всевъзможни начини да се дообъркам и дозагубя из отдавна построения лабиринт.
Връхна дреха и шоуто продължава.
В диалози - неписани.
Малко грубо, не ти ли се струва? Малко повърхностно, не ти ли изглежда, да замажеш липсата на съсредоточение в хаотични изповеди?
Кой ме смути със странен глас?
Кой ме гори в сън студен?
Един монах, една жена..
Това е. Това е нещото, което ме гореше, докато четях, докато се откривах в мислените, малко истерични, малко болезнени, малко егоистични и до краен предел отчайващи монолози на Фани.
Как да не те боли? Как да не избереш да те боли? Какво ще избереш тогава? Да се втренчиш в колоната, докато усещаш единствено студа, а вътре в теб няма място за нищо друго, нищо освен празнота..
Знам, че не биха се зарадвали, че вместо да записвам исторически факти, аз драскам с молива - който си купих от града, където отново открих връзката с близките си - "жалък и ненужен отломък от старото", "неизкоренимия навик на егоизма" и "страшна, ледена пустота".
"Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде наум да затвори очите му."
Опитвам се да мисля трезво, да открия някакъв подслон сред ураганите, да усетя, че мъглата много скоро ще се вдигне, и да почувствам действителността, земята - стабилна, твърда и неизменна. Опитвам се да намеря отговори на всичките си въпроси, да намеря смисъла на този ден, който вече е минал просто защото 00:00 беше.
Тъгувам, тъгувам.. по Испания. Мисля, че харесвам Димитър Димов. Още с първото изречение го осъзнах.
"Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе."
Дисекция на чувствата, обожавам.
Лили Иванова и Митко Щерев пък те разкъсват, както разкъсват смелите испанци в трагизма на вярата им. Дисекция на чувствата. Обожавам.
Неадекватно? Къде си тръгнал и ще ме изчакаш ли? Хайде да споделяме и да се изтрием от говорене. Да се изличим от разтрисащата ни нужда да бъдем пред някого. Да разкрием себе си зад декорите, да отмием грима, да застанем пред голямото, осветено с десетки кръгли лампи, поставени по рамките огледало, и да се самосъжаляваме, мислейки за изгубени време и шансове.
Затова може би не мога да слушам музика в този момент - защото няма да ме боли. Нямам търпението, нито жизнеността да се раздера бясно и истерично, докато не отркия извора от топла, лепкава кръв.
Ще заспят ли всички тази нощ, за да остана с тишината си? С тишината на малките букви, на познатия шрифт, прелистените навици, спомените за дните с много вина.
Искам да я преценя без предразсъдъци, да напрая напречен разрез и да открия вътрешностите й такива, каквито са. Какво очаквам от книгите? Чета, за да разбера какво ще стане по-нататък, защото се чувствам вплетена в историята?
Не, чакам промяната. Книгите трябва да променят. Хората трябва да променят. Всичко, създадено и появило се на пътя ти, трябва да те промени.
Да те усуче и извие до неузнаваемост. Тогава ще видиш приятелите си и онези, които винаги са те свързвали с определена усмивка, определена интонация, определен начин на мислене.. Ако не те познаят, значи си отишъл някъде, някъде далеч. И сега се връщаш като непознат.
Луташ се из цигарите с опиум, луташ се из неспирното си желание за още, из нощната глъч на опитите, из сладките решения на загадките, из тайните на сънищата, някъде там из радостта и огорчението, из преодолените гордост и страхове, из пещерата, в която вечно ще бъдеш затворен. О, да, простете ми.
Върни се към нещо, което обичаш, то винаги ще ти е нужно. Щом някога е отнемало времето ти, отклонявало е вниманието ти от останалото, значи никога няма да го забравиш. В природата няма празни пространства. И съжалявам, че не мога да ти отговоря точно сега.
Много е просто, разбира се. Защото исках да открия някъде връзката, някъде ритъма, някъде порива, а понякога ми трябват само думите, за да си кажа "Ето нещо завършено, дишай".
Ти си моето малко нощно закъснение, което ще прерасне в остри погледи сутринта и бъдещи съмнения през другите нощи.
Ти си топлата вода, която благославя ръцете, когато навън студът чупи мечти и надежди, топлата вода, която донася забравата. Ти си усмивката в най-тежките моменти. Усмивката, която пристига секудни преди края, като финал на абсурдно драматичен филм. Такъв трябва да бъдеш, никой не бяга от драмата.
Ти си димът от цигара - този, който не понасям, и този, в който се влюбвам. Който ме изпеплява на части и погубва във времето. А после ме връща, разклатена, упоена, вглъбена и донякъде спряла.
Ти си всичко, което жадувах да напиша, но заради неустойчивост, леност или проклетата вяра в "след малко" никога не записах.
Ти си удоволствието от проливащите се близки спомени, докато не дойде момент за вмъкване на още, за попправки и попарване на емоцията.
Ти си черновите, за които отделих минути и действие, за които никога не бих съжалявала. Небето, което те изпива в хладния летен мрак. Под което откриваш, че нямаш думи, нямаш нищо, черупка ли ще бъдеш? Не, не завинаги.
Ти си и думите, които умоляваха да бъдат освободени, но точно тогава им остана само килията, а целият друг свят се стопи като мираж в изсушаващия зной на една неочаквана и изпросена липса.
Проклетото стечение на обстоятелствата, което е виновно за цялата болка и цялото щастие на света.
Ти си всяка малка спънка, всяко гаснещо и разгрящо се противоречие, което води волята ми до самоубийствени мъки, което я калява и което не й подава ръка, когато вижда, че едва се крепи на ръба на пропастта.
Ти си митът, че за да бъдеш писател, трябва да пропаднеш. Сенките под очите и огромните количества кафе. Ти си моят отроводетектор - търсиш в сушата капка вода, а откриваш вино, изпито на екс. За какво ти е?
Прочети ме, разбери ме. Ако го сториш, ще си топлата вода, твърде дълго стичаща се, стигнала тъжната точка на свикването. Пуснеш ли студената, горещината ще ти липсва. Какво, по дяволите, искаш? Не казвай "Нищо", ще е ужасно лицемерно. Не ми казвай и нещо конкретно, ще ме излъжеш, без сам да го разбереш.
Спри времето, спри тази нощ, но само за няколко секунди, за да мога да прочета написаното.
Чуй вибрациите във въздуха, мисля, че някой те търси. Малка илюзия, вече тишината звучи като мелодията на телефона ти.
една жена, отрекла себе си
Те бяха еднакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Не можеха да се върнат назад, не знаеха защо живеят. У тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги правеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата.
- Това е голяма добродетел - да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.
Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.
Не е хубаво да четеш думите на някого само защото не ти харесват и искаш да се убедиш, че до самия край положението няма да се подобри. Ако не го правиш, за да разбереш как не трябва, а с простата цел да погалиш собственото си его, значи си жалък.
Не, не обичам да се връщам назад.
Филмът ми започна. Музиката. Дисекция на чувствата. Обожавам.
8/27/2009
шесто чувство настръхнала кожа
навън е студено. преди половин час се молех да съм вкъщи, защото, да, вкъщи е най-сигурно и човек иска да се прибере там. иска да бъде на сигурно място, защото оттам може да започне. и макар понякога да не откриеш най-удобното място за себе си вкъщи, все пак си у дома.
преди малко повече от половин час изтръпвах от студ и дискомфорт, а сега, обръщайки се назад, въпреки нетърпимостта, която изпитвах към почти всичко, не съжалявам за нищо
..разбира се.. кой казва, че съжалява?
и всичко само заради една песен
откри ли капачката на бутилката джин из самотните спомени за своето собствено дишане?
метафорите станаха прекалено много
небето бълва сълзи от плътен кървав дъжд
прекъсва го насред задръстване едничка детска глъч
един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс
обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
на сутринта се събуждам по-рано, отколкото преди, пускам си трейлъри и се размечтавам за кино. просто искам да гледам, а пък димитър димов е натежал върху другите книги и чака да отложа остатъка от Йовков, за да чета за любов и да плача, стига да мога. не вярвам на всичко, което съм написала, защото може да е било само някакво поетическо отклонение, а може да съм права в псевдомъдростта си. има много време, докато разбера. и тече точно сега
вчера днес утре
само така трябва да пиша, само така, незнаеща какъв е смисълът да спреш и да огледаш докъде си стигнал
така, докато слушам "дните без вина", за което благодаря на човека с телефона
хвърлих дънките за пране, а шалът е на фотьойла.
не мисля, че ще забравя секундите, в които слушах песента и просто реших, че това е момент
че аз решавам и наистина се е натрупало толкова в мен, че вече, дори да мога, просто не искам да се връщам назад
за сметка на това смятам да поглеждам към историята, понеже е добра идея да не забравяш къде и какво си правил, какви думи си използвал, как си ги сплитал в монолози, диалози, полезни и безполезни разговори
винаги е добре да преоткриваш нещата и да използваш остриетата на реалността като оръжие, с което да си проправяш път натам, където мислиш, че трябва да отидеш
хип хопът може да бъде ужасно силно теглещ те към меланхолия, а по това време (за втори път ми се случва) съм свикнала да откривам по някой филм, който да не мога да изкарам от главата си
не заради натрапчивост, а защото просто витае и понякога ми напомня наличието си из мъгли, ветрове, дъждове, суша и морски полъх
дали се лъжа, или светът наистина ухае на литература, от кожата ми се изпарява литература, хората са размиващи се скици, а силните моменти се режисират на забавен каданс и на фона на прекрасна музика
жигосвам ли всичко, търсейки контраст и живопис
какво правя въобще, когато по пътищата, под голото небе, една след друга са се наредили малки индустриални империи, а хората, които си говорят за тях, сякаш наистина живеят на съвсем различно място
искам да стигна до предела си, всеки един дъх нов опит е
"харесват целите, но не харесват процеса"
ако ще ходя по ръб на пропаст, да е моя
каквото и да откриеш и да разбереш, не винаги е грешно да се вземеш насериозно
понеже примерите раждат теория и колкото и осъзнавания в безсънията си да си натрупал, ако не започнеш да ги изпробваш, защо са ти всъщност?
изглеждат много по-малко верни и ефективни, когато влезнат в употреба
да, това е рискът от действието
само че е нужно търпение
когато дъжд вали, всеки се крие, залоства капаците
всеки следващ ред на същността ми пореден прочит е
и тъкмо когато реша да спра, песента започва отначало и желанието да споделя леко разсънено отваря очи
просто ми се иска да закова всичко, случило се подвластно на хормони или някакви други биологични и небиологични фактори, да го закова с пирони в себе си и винаги да мога да улавям това, което ми е нужно
всеки атом се е просмукал с натежала тъга и погледи в бъдещето и в нищото
всички напоследък говорят както аз пиша ненаписаните си бели стихове и из света се носи духът на вряща кръв и безпаметно взиране в синия таван, разбирайки, че не трябва да спиш
в момента всеки е малък скъпоценен камък, опитва се да раздаде част от това, което е взел
и се опитва да вземе нещо от другото и другите, понеже светът никога не е изглеждал така голям, цветен, сложен, оплетен, безкраен и любим
and you can laugh
a spineless laugh
много е рано, стига музика
качи се на високо, когато останалите си говорят и ги остави да проследят свободата по движещия се силует с поглед
едните от тях ще продължат просто да те гледат, прости им
другите ще те търсят в себе си и извън себе си, по жиците и под тях
потърси ги и ти.
преди малко повече от половин час изтръпвах от студ и дискомфорт, а сега, обръщайки се назад, въпреки нетърпимостта, която изпитвах към почти всичко, не съжалявам за нищо
..разбира се.. кой казва, че съжалява?
и всичко само заради една песен
откри ли капачката на бутилката джин из самотните спомени за своето собствено дишане?
метафорите станаха прекалено много
небето бълва сълзи от плътен кървав дъжд
прекъсва го насред задръстване едничка детска глъч
един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс
обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
на сутринта се събуждам по-рано, отколкото преди, пускам си трейлъри и се размечтавам за кино. просто искам да гледам, а пък димитър димов е натежал върху другите книги и чака да отложа остатъка от Йовков, за да чета за любов и да плача, стига да мога. не вярвам на всичко, което съм написала, защото може да е било само някакво поетическо отклонение, а може да съм права в псевдомъдростта си. има много време, докато разбера. и тече точно сега
вчера днес утре
само така трябва да пиша, само така, незнаеща какъв е смисълът да спреш и да огледаш докъде си стигнал
така, докато слушам "дните без вина", за което благодаря на човека с телефона
хвърлих дънките за пране, а шалът е на фотьойла.
не мисля, че ще забравя секундите, в които слушах песента и просто реших, че това е момент
че аз решавам и наистина се е натрупало толкова в мен, че вече, дори да мога, просто не искам да се връщам назад
за сметка на това смятам да поглеждам към историята, понеже е добра идея да не забравяш къде и какво си правил, какви думи си използвал, как си ги сплитал в монолози, диалози, полезни и безполезни разговори
винаги е добре да преоткриваш нещата и да използваш остриетата на реалността като оръжие, с което да си проправяш път натам, където мислиш, че трябва да отидеш
хип хопът може да бъде ужасно силно теглещ те към меланхолия, а по това време (за втори път ми се случва) съм свикнала да откривам по някой филм, който да не мога да изкарам от главата си
не заради натрапчивост, а защото просто витае и понякога ми напомня наличието си из мъгли, ветрове, дъждове, суша и морски полъх
дали се лъжа, или светът наистина ухае на литература, от кожата ми се изпарява литература, хората са размиващи се скици, а силните моменти се режисират на забавен каданс и на фона на прекрасна музика
жигосвам ли всичко, търсейки контраст и живопис
какво правя въобще, когато по пътищата, под голото небе, една след друга са се наредили малки индустриални империи, а хората, които си говорят за тях, сякаш наистина живеят на съвсем различно място
искам да стигна до предела си, всеки един дъх нов опит е
"харесват целите, но не харесват процеса"
ако ще ходя по ръб на пропаст, да е моя
каквото и да откриеш и да разбереш, не винаги е грешно да се вземеш насериозно
понеже примерите раждат теория и колкото и осъзнавания в безсънията си да си натрупал, ако не започнеш да ги изпробваш, защо са ти всъщност?
изглеждат много по-малко верни и ефективни, когато влезнат в употреба
да, това е рискът от действието
само че е нужно търпение
когато дъжд вали, всеки се крие, залоства капаците
всеки следващ ред на същността ми пореден прочит е
и тъкмо когато реша да спра, песента започва отначало и желанието да споделя леко разсънено отваря очи
просто ми се иска да закова всичко, случило се подвластно на хормони или някакви други биологични и небиологични фактори, да го закова с пирони в себе си и винаги да мога да улавям това, което ми е нужно
всеки атом се е просмукал с натежала тъга и погледи в бъдещето и в нищото
всички напоследък говорят както аз пиша ненаписаните си бели стихове и из света се носи духът на вряща кръв и безпаметно взиране в синия таван, разбирайки, че не трябва да спиш
в момента всеки е малък скъпоценен камък, опитва се да раздаде част от това, което е взел
и се опитва да вземе нещо от другото и другите, понеже светът никога не е изглеждал така голям, цветен, сложен, оплетен, безкраен и любим
and you can laugh
a spineless laugh
много е рано, стига музика
качи се на високо, когато останалите си говорят и ги остави да проследят свободата по движещия се силует с поглед
едните от тях ще продължат просто да те гледат, прости им
другите ще те търсят в себе си и извън себе си, по жиците и под тях
потърси ги и ти.
6/28/2009
Ето така ("We hope that you choke.. that you choke")
Послепис.
Заспивам под съпровода на озни мирис, който надали ще объркам, и се чупя под съпровода на повторенията и "2412". Толкова е тихо, но знам, че по-късно всичко ще рухне под моята собствена немилост. А сънувам залези.
Снощи влезнах тук и реших, че е време да проговоря. Да разбия оковите, да срутя крепостните стени, да преодолея съпротивата, да надмина себе си, да се изненадам, да се покоря, да се завладея. Не успях. Стоях, едва виждаща, пишех - някак си, всичко беше не на място, не в точното време - всичко беше провал. Наблюдавах пръстите си. Прокарваха нежното си докосване върху повърхностите на клавишите, но нямаха смелостта да се наложат, нямаха силата да гравират онова, което безброй много пъти се опитвам да споделя, не пред друг(иго), а пред себе си. И не мисля, не желая, не искам да се задоволя с няколко плоски и пошли самопризнания. Защото знам какво става, поне донякъде имам контрол над това, но самата ми страст към това контролиране на всички сблъсъци и изригвания в мен - това не ме задоволява. Сбогом.
Другите хора, другите хора определено са много. Преди дни, обикаляйки и опознавайки непознатите места в края на града, опустошителната и опустошена красота на забравата и на самотата, слънцето, процеждащо се през тревите, стари и прашни от времето гари, есенни мрачни вековни алеи, мирис на липа и всички нюанси на зеленото, живописно струпали и слели се върху кокетно извитите листа на същите ароматни липи, нямах нужда от тях. В точно такива моменти бих могла да изхвърля всички хора на боклука, без дори да ги рециклирам, защото точно в такива моменти мога да гледам, да съзерцавам, да потъвам, да умирам. В заблудата си, че виждам през и повече, отколкото някой друг. В заблудата си, че ще нарисувам всичко на света, убедена още преди да съм хванала молив, четка, лист, платно.. някъде, някога, сама.
В други моменти нямам сила, нямам нито сила, нито желание да забележа залеза, прозрачността и чистотата на въздуха в следпиянските утрини, остатъчния вкус на уиски и едновременно самотния и общ смях, който разтриса глаовболието ми, разлива го из цялото ми тяло, но тогава аз съм повече от всякога. В тези проклети други моменти знам, разбирам, осъзнавам и усещам, че човекът е ужасно същество, човекът е животно и се движи и живее по линия, начертана от определени правила, които трябва да се научат, ако искаш да оцелееш, ако си реалист и искаш да получиш много от това, което всеки иска да получи. Тогава го разбирам - без хората не мога и няма как, и, най-вече, няма защо. Тогава не търся орбитите на красотата така, както когато вдишвам вдъхновение и издишвам благоговение. Не, тогава виждам хората, пълни с красота, но съвсем различна - човешка.
От снощи се лутам из своите въпроси, които сигурно принадлежат на още много други, объркали улицата, попаднали в някоя неосветнеа и може би еднопосочна такава. Въздухът, чукането по вратата, светулките по паркета и уредбата, настроена да се изключи след един час, през който едва ли чувам (не слушам) повече от песен и половина, защото за пореден път се прибирам смазана от умора, без желание за безсъници, но с желание да се потопя в лятното небе. Всичко ми подсказва, че не трябва да мисля, не мога да мисля повече, мисленото обърква, разхвърля, опустошава всичко. Опустошава усмивките и спонтанността, опустошава бурния смях и тъжната радост, опустошава чувството, че все пак нищо не е случайно и то най-вече, за да се почувствам аз така приказно-меланхолично щастлива. Защото другите хора са просто други хора. Тези, от чиито грешки или пък възходи можеш да попиеш, да научиш, можеш да анализираш, да се плашиш от тях, да се страхуваш от тях, да разкаваш за тях, да им се възхищаваш. Можеш да им подариш всичко свое с мисълта, че ще те ограбят, ще ти вземат и малкото, което имаш, ще го изпозлват, ще останеш без него. Зачерквам го, това не е вариант, научих нещо. Научих няколко неща. Така мечтая, така силно искам да притежавам себе си. Все още изпадам в кризата на меланхолията, когато видя улицата си в онзи нюанс на миналото, който ми напомня събиранията по пейките до полунощ, а понякога и след това. Напомня ми летата, смеховете, хората, цялата атмосфера, която понякога не мога да свържа с конкретно събиетие, но тя е повече от достатъчна, защото ме залива с нещо като осъзнато дежа ву, което не мога, не мога да погълна, защото е твърде много и ще се задавя.
И изведнъж скачам, прескачам бариерата на годините, която също е толкова голяма и същевременно малка, но за нея наистина нямам сила да говоря, прекалено много е, а аз нямам никаква посока.
И всичко това изписвам, защото ме е страх. Често кранчето за студената вода остава в ръцете ми, виждам кръв по плочките, защото се удрям на странни места и никога не забелязвам. Душът ми вече тече съсредоточено и прибрано, не иска да ме убие, а аз не умирам от студ в банята така, както ставаше през декември, януари и февруари. Спомням си страшно много за тях плюс ноември, октомври понякога дори март и април се навъртат в паузите на деня, паузите измежду подобни тревоги и вътрешно трепетно щастие. Не трябва винаги да е така.
Снощи, преди да заспя като труп на кривото легло, което сигурно изкривява и мен, си мислех за страха си, за рисковете и за смелостта, която не трябва да е обмислена. За хората, които колкото и да си струват, все пак са други хора, и за болезнената ми нужда да се посветя и отдам на себе си, за да се спечеля най-накрая. Да спечеля гласа си, изваян от диафрагмата, дълбоките и равномерни вдишвания, стоманеното спокойствие и сълзите като естествена последица. Като светкавица за секунда ме озари прозрението, че ако искаш да пишеш добре, трябва да четеш повече, но това всъщност не е съвсем вярно. Подготовката е хубаво и сигурно средство, но докога? Моля, рисковете са задължителни, поемете дъх и се гмуркайте.
Трябва да се отдам на себе си повече от всякога, но сега имам нужда повече от всякога да се отдам на Маркес. Не се страхувам да го предам, въпреки че той и без това се е разпилял из целия свят под формата на въздишки, недостиг, цитати, подражание и може би съвсем друг поглед към цвета на кожата, любовта и тази„непосилна лекота на битието”, която умирам да имам и трябва да направя нещо по въпроса.
Много съм благодарна на някои сенки под разперилия ми се егоизъм, благодарна съм, че знам към кого да се обърна, когато ми е смешно, и знам какво да кажа, когато искам да ни е смешно. Малко тъжно донякъде, трябва ли да пробвам издръжлисвостта си, за да разбера, че не съм такава просто заради обстоятелствата, или просто човек не може да бъде всичко, колкото и да се заблуждава?
Аз, аз, аз, аз, аз и пак аз. Клепачите ми падат, точно както завесите след ставането на крака и последния възторжен, промит и пропит от чувства аплауз. Ще чакам, но и ще бъда готова, трябва да се постарая, но все пак поне сега имам Маркес и мисля, че дойде време да го обикна.
Заспивам под съпровода на озни мирис, който надали ще объркам, и се чупя под съпровода на повторенията и "2412". Толкова е тихо, но знам, че по-късно всичко ще рухне под моята собствена немилост. А сънувам залези.
Снощи влезнах тук и реших, че е време да проговоря. Да разбия оковите, да срутя крепостните стени, да преодолея съпротивата, да надмина себе си, да се изненадам, да се покоря, да се завладея. Не успях. Стоях, едва виждаща, пишех - някак си, всичко беше не на място, не в точното време - всичко беше провал. Наблюдавах пръстите си. Прокарваха нежното си докосване върху повърхностите на клавишите, но нямаха смелостта да се наложат, нямаха силата да гравират онова, което безброй много пъти се опитвам да споделя, не пред друг(иго), а пред себе си. И не мисля, не желая, не искам да се задоволя с няколко плоски и пошли самопризнания. Защото знам какво става, поне донякъде имам контрол над това, но самата ми страст към това контролиране на всички сблъсъци и изригвания в мен - това не ме задоволява. Сбогом.
Другите хора, другите хора определено са много. Преди дни, обикаляйки и опознавайки непознатите места в края на града, опустошителната и опустошена красота на забравата и на самотата, слънцето, процеждащо се през тревите, стари и прашни от времето гари, есенни мрачни вековни алеи, мирис на липа и всички нюанси на зеленото, живописно струпали и слели се върху кокетно извитите листа на същите ароматни липи, нямах нужда от тях. В точно такива моменти бих могла да изхвърля всички хора на боклука, без дори да ги рециклирам, защото точно в такива моменти мога да гледам, да съзерцавам, да потъвам, да умирам. В заблудата си, че виждам през и повече, отколкото някой друг. В заблудата си, че ще нарисувам всичко на света, убедена още преди да съм хванала молив, четка, лист, платно.. някъде, някога, сама.
В други моменти нямам сила, нямам нито сила, нито желание да забележа залеза, прозрачността и чистотата на въздуха в следпиянските утрини, остатъчния вкус на уиски и едновременно самотния и общ смях, който разтриса глаовболието ми, разлива го из цялото ми тяло, но тогава аз съм повече от всякога. В тези проклети други моменти знам, разбирам, осъзнавам и усещам, че човекът е ужасно същество, човекът е животно и се движи и живее по линия, начертана от определени правила, които трябва да се научат, ако искаш да оцелееш, ако си реалист и искаш да получиш много от това, което всеки иска да получи. Тогава го разбирам - без хората не мога и няма как, и, най-вече, няма защо. Тогава не търся орбитите на красотата така, както когато вдишвам вдъхновение и издишвам благоговение. Не, тогава виждам хората, пълни с красота, но съвсем различна - човешка.
От снощи се лутам из своите въпроси, които сигурно принадлежат на още много други, объркали улицата, попаднали в някоя неосветнеа и може би еднопосочна такава. Въздухът, чукането по вратата, светулките по паркета и уредбата, настроена да се изключи след един час, през който едва ли чувам (не слушам) повече от песен и половина, защото за пореден път се прибирам смазана от умора, без желание за безсъници, но с желание да се потопя в лятното небе. Всичко ми подсказва, че не трябва да мисля, не мога да мисля повече, мисленото обърква, разхвърля, опустошава всичко. Опустошава усмивките и спонтанността, опустошава бурния смях и тъжната радост, опустошава чувството, че все пак нищо не е случайно и то най-вече, за да се почувствам аз така приказно-меланхолично щастлива. Защото другите хора са просто други хора. Тези, от чиито грешки или пък възходи можеш да попиеш, да научиш, можеш да анализираш, да се плашиш от тях, да се страхуваш от тях, да разкаваш за тях, да им се възхищаваш. Можеш да им подариш всичко свое с мисълта, че ще те ограбят, ще ти вземат и малкото, което имаш, ще го изпозлват, ще останеш без него. Зачерквам го, това не е вариант, научих нещо. Научих няколко неща. Така мечтая, така силно искам да притежавам себе си. Все още изпадам в кризата на меланхолията, когато видя улицата си в онзи нюанс на миналото, който ми напомня събиранията по пейките до полунощ, а понякога и след това. Напомня ми летата, смеховете, хората, цялата атмосфера, която понякога не мога да свържа с конкретно събиетие, но тя е повече от достатъчна, защото ме залива с нещо като осъзнато дежа ву, което не мога, не мога да погълна, защото е твърде много и ще се задавя.
И изведнъж скачам, прескачам бариерата на годините, която също е толкова голяма и същевременно малка, но за нея наистина нямам сила да говоря, прекалено много е, а аз нямам никаква посока.
И всичко това изписвам, защото ме е страх. Често кранчето за студената вода остава в ръцете ми, виждам кръв по плочките, защото се удрям на странни места и никога не забелязвам. Душът ми вече тече съсредоточено и прибрано, не иска да ме убие, а аз не умирам от студ в банята така, както ставаше през декември, януари и февруари. Спомням си страшно много за тях плюс ноември, октомври понякога дори март и април се навъртат в паузите на деня, паузите измежду подобни тревоги и вътрешно трепетно щастие. Не трябва винаги да е така.
Снощи, преди да заспя като труп на кривото легло, което сигурно изкривява и мен, си мислех за страха си, за рисковете и за смелостта, която не трябва да е обмислена. За хората, които колкото и да си струват, все пак са други хора, и за болезнената ми нужда да се посветя и отдам на себе си, за да се спечеля най-накрая. Да спечеля гласа си, изваян от диафрагмата, дълбоките и равномерни вдишвания, стоманеното спокойствие и сълзите като естествена последица. Като светкавица за секунда ме озари прозрението, че ако искаш да пишеш добре, трябва да четеш повече, но това всъщност не е съвсем вярно. Подготовката е хубаво и сигурно средство, но докога? Моля, рисковете са задължителни, поемете дъх и се гмуркайте.
Трябва да се отдам на себе си повече от всякога, но сега имам нужда повече от всякога да се отдам на Маркес. Не се страхувам да го предам, въпреки че той и без това се е разпилял из целия свят под формата на въздишки, недостиг, цитати, подражание и може би съвсем друг поглед към цвета на кожата, любовта и тази„непосилна лекота на битието”, която умирам да имам и трябва да направя нещо по въпроса.
Много съм благодарна на някои сенки под разперилия ми се егоизъм, благодарна съм, че знам към кого да се обърна, когато ми е смешно, и знам какво да кажа, когато искам да ни е смешно. Малко тъжно донякъде, трябва ли да пробвам издръжлисвостта си, за да разбера, че не съм такава просто заради обстоятелствата, или просто човек не може да бъде всичко, колкото и да се заблуждава?
Аз, аз, аз, аз, аз и пак аз. Клепачите ми падат, точно както завесите след ставането на крака и последния възторжен, промит и пропит от чувства аплауз. Ще чакам, но и ще бъда готова, трябва да се постарая, но все пак поне сега имам Маркес и мисля, че дойде време да го обикна.
6/06/2009
5/28/2009
Roads
Плаче ми се върху пресни маслени бои, умело сплели се в образа на Йерусалим.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
Subscribe to:
Posts (Atom)