i still whisper

ако все пак се съглася да пушим заедно, ще искам да си говорим. ще искам да мога да говоря с теб така, както бих могла с хората, с които малко или много си пасваме. а може би няма малко и много. просто си пасвате и точка.

ще искам да е светло, но същевременно да не бъде ден. ще искам да го няма това ужасно чувство, че след малко ще си тръгнеш. не защото те искам по онзи начин, а просто защото не харесвам чувството.

хм, може би няма да има проблем да не е ден, но ще искам прозорецът да е отворен. за да пусна време, простор и пролет през него. повече зима не мога да понеса.
повече зима, повече вина, повече неприятни задължения.

ще искам да си говорим, но това е рисковано. знам, че ако се отпусна, ако поискам да ти говоря почти свободно, както на другите, ще трябва да се държа по подвеждащ начин. ще седна срещу теб, на земята, ще протегна отворени длани и ще те помоля да ми разкажеш нещо. ще поискам да те докосна. а това е рисковано.

все още не знам какво да правя. звучи като добра идея. да се видим ей така. като приятели. като аз и просто някое момче.
да мога да ти звъня, да ти споделям свободно, да се смея в леглото на абсолютни глупости и всичко останало, докато сме приятели.
никога не сме били.
идеята не е лоша.
но.

---

иначе ми се искат повече цветни дрехи и по-малко пластове дрехи като цяло.
понякога се чудя дали ще е ужасно, ако шофирам или правя други неща полугола. не обичам многото дрехи.
не обичам да ме прекъсват, когато гледам филм, не издържам, когато всичко върви гладко прекалено дълго.

преди малко гледах take shelter и поставях ръка пред устата си, когато долната устна на майкъл шанън (страхотен) трепереше и лицето му се изкривяваше в лека паника.
гледах го и плаках, не знам защо. плаках и знаех, че ако някой е луд и му се привижда, и се буди потен, и подмокря леглото от кошмари, някой висок и силен мъж - ще го държа в ръцете си, докато спре да се тресе, ще го държа и ще плача с него. ще поставя главата му на гърдите си и ще го галя, докато се успокои. имам нужда да обичам така. поне понякога (ми се иска да лекувам рани).

отивам да пуша на терасата.

п.с. и се съгласих. ню левъл.

fill the void

тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.

сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.

някъде нещо не е наред

18

В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.

А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.

Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.

А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.

Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.

Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.

Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.

If I remember the night that we met

Но книгите ни пазеха. Бях в нея само няколко секунди и избухнах в пламъци, тя изстена, господин Голдберг тропна с крак, и изплака като ранено животно, попитах я дали е разстроена, тя завъртя глава отрицателно, отпуснах се върху нея, притиснах буза към гърдите й и видях лицето на майка ти на прозореца на втория етаж.
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.


Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.

Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.

Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.


От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.

*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.



give me a reason to be a woman

This is what you get when you mess with us

Пусни ми най-тъжната музика на света и ме остави сама. Мисля, че няма какво друго да направиш за мен.
Нищо нехайно не остава така.
Натуралистично - не съм изсушила косата си, мислех да насоча мишката право към папката с Портисхед, но преди това попаднах на Рейдиохед и просто се спрях на тях. Памуче, напоено със спирт, облекчаващо ухото, което чрез почти неземни болки изкупва вините ми, лежи на бюрото. Зелено човече-печат от шоколадово яйце прави компания на бялото пухче. Малки сладки думички. Големи сладки момиченца. Шоколадови яйца и тъжна музика.
Може би е от разточителните душове напоследък, не знам, прекрасни мои.

В тъгата има нещо, и преди съм го казвала. По-чиста е, по-красива е от яда, с поне сто идеи по-правилна и добра е от завистта и по някакъв нежен начин успява да не е толкова себична, мрачна и отдалечаваща като разочарованието. Да, вярно, не гарантира чувство за превъзходство поради възникнало възмущение, но определено те кара да се чувстваш синьо-хубаво. Сгреших. Себична е. Съвсем малко.
Докато потъвам с музиката си, в саундтрака на понеделник вечер, седмата декемврийска вечер тази година, хората са се сгушили и скрили не защото имат реална причина, а просто защото е декември и са свикнали да е зимно, пусто, мрачно и студено, щом е декември. Повечето от тях. Повечето около мен.
Не ме интересуват хората. Интересуват ме само моите хора. Не трябва да се сближавам с тях. Не говоря само за любов, говоря за приятелство. Усещам, че ме е грижа, че ми пука, че помня жестовете им, мога да предвидя какво и по какъв начин ще кажат, как ще реагират. Усещам, че забелязвам, че искам и че обичам. Хора. Прекрасно е. И ме е страх. Възглагам надежди. Нямам право. Но какво ще стане, ако не се оставиш на нечии очаквания и надежди? Не мога да бързам. Не искам да наслоявам, не искам да експлоатирам, не искам да преигравам, не искам да натрупвам думи там, където не трябва. Просто обичам много хора. Смея се с много хора. Усмихвам се с и на много хора. Много хора "пропадат" (а може би без кавички :)) покрай мен. Ходят с мен на разни места. Правят ми компания. Говорим си. Споделям им. И дишат цигарения дим, който издишам. Пушат с мен. Понякога заради мен. Понякога не. Често пиша за цигарен дим. Разглеждам цигарите си, когато времето спира. Разглеждах ги в една лятна вечер. Мисля, че тогава открих, че в тях се крие и любов. Паля филтъра. Пуша бавно. Дърпам с наслада. Издишам с наслада. Искам да пуша и да пиша едновременно. Искам да проведа разговор и през това време да издишам от тютюна на тежка цигара. Усмихвайки се. Гледайки през. С влажни, дълбоки очи. Да издишам. В лицето му. Не от арогантност.
Слушам "Вървят ли двама.." Една приятелка също я е слушала тази вечер. Тананиках си я по празните улици. Прекрасна е. Прекрасна, прекрасна. Позната кола мина покрай мен. Чужденците харесват "Вървят ли двама.." Едно слънчево момиче почина преди малко повече от година. Учех за Вазов? Пишех планове за "Епопея на забравените". Пишех ужасно. Лично. Разговорно. Объркано. Променена съм. Поне малко. Бих могла да кажа нещо, да вмъкна някакъв израз, похват, грабваща метафора, сложна думичка и да се застраховам. Бих могла да извлека най-ценното от мислите си и от това, което съм научила, и да се предпазя някакси. Мога да напиша "Да, шансът след време да се срамувам от написаното сега е огромен, но този път поне е предвиден". Не искам застраховки. Няма да се срамувам. Защото НЯМА да се срамувам. Защото съм горда и го решавам. И защото го правя не просто напук, а с основание. Това ми дава правото да дишам спокойна. Защото ще си спомня за тази вечер точно както си спомням онзи ноемврийски следобед, малко преди един рожден ден, в който слушах Джон Ленън и образът в огледалото срещу мен се размазваше. Те, разбира се, са ме научили на каквото трябва. Не трябва да съм наивна, знам, благодаря ви. Знам и, че ако кажа 60% от нещата, които ми се иска да кажа, ако прекрача границата, ако прескоча бариерата и ги кажа на някого, ще бъда наивна. Ще сгреша ли? Липсва ми въображение, за да предскажа. И все пак, предполагам - не. Малки първи крачки, които не отключват вратите веднага, но дадеш ли им време, се оказват златни.
Отлагах писането на всичко това, а и на останалото, и все още го отлагам. Нямам силите, нямам времето, нямам търпението, няма стабилност в ръцете, нужна ми, за да се съсредоточа и да събера всичко. Не съществува връзка, която да заинтригува хората, които не ме познават. Не е важно, че я няма обецата ми със синьо сърце, не е важна онази вечер на терасата, когато всичко замря в тишина, или пък другата вечер на другата тераса, в която се тресяхме от студ, петлите пееха, звездите бяха ясни, рисуващи и прекрасни на залязващото нощно ноемврийко небе, превалящо към сутрин. Говорехме, мълчахме, треперехме, топлехме се някак, а през цялото време умирахме, умирахме от студ, но с толкова много любов. Може да съм искрена, но не и достатъчно садистична - към вас и към себе си, за да спомена колко мразя тишината отново. Разкъсвам се при мисълта, че са ми нужни само няколко изречения, няколко формули трябва да изстискам от себе си, за да вмъкна хаоса си в рамка. Не съм в банята, този път е реално. Думите ми не звучат, а просто падат някъде. Не знам дали това ги прави повече или по-малко.
Мъчно ми е за теб. Мъчно ми е за него. Колко ми е мъчно за него, как в момента не го виждам като нищо друго освен като малко дете, не мога да си го представя по друг начин. Мекушава съм, съжалявам го, тъжно е. Несръчно и неразбиращо, сгрешило, объркало пътя малко дете. Всички му крещят от високо, строгите им физиономии го белязват за цял живот като в сън, а то, то не е виновно. Просто някой го е подвел. Мъчно ми е за него. И за Фани Хорн. Мъчно ми е, че въпреки всичко продължавам да сравнявам последните няколко месеца с последните няколко месеца на миналата година. Неизбежно е да не почна да мисля поне малко за изминалото, когато дойде декември. Страхувам се. Понякога. Пиша диалози наум. Мисля в трето лице, съмнявам се в импровизацията си и всяко бързо движение на пръстите ми бавно убива тъгата, бавно изсушава мокрите следи, осквернява тихата ми сладостна агония.
Минах покрай една сравнително висока нова къща с тераса, разположена на ужасно близко разстояние до покрива. В горната част на къщата, непропорционално. Като малка я харесвах много. Неиздадена напред тераса, висока, сива къща. Намира се страшно близо до вкъщи. На 200-250 метра. Преди, когато с баба ми минавахме покрай нея, имах чувството, че изминаваме километър, докато я стигнем. Че се намира далече. А сега е толкова близо. Минах покрай нея. Почти всяка вечер го правя. Небето над нея е друго, не е така ярко и синьо като в детството ми. Улицата ми е толкова позната. И почти всички други около нея. Възможно ли е? Възможно ли е това да е същата къща на същата улица? Защо е толкова близо, толкова позната, толкова обикновена? Сега дори не я харесвам, терасата й не е пропорционално разположена. Липсва симетрия. Как стават тези неща?


Не мога повече, не мога с думи, не мога, не, не, не. Ще ми е трудно да кажа нещо, ще се задавя в интимността на студената вечер, ще се счупя, ще счупя земята, обещавам ти, ще плача и ще е ужасно хубаво.

I can shine even in the darkness

Кога не е било така? Може би много отдавна? Или още по-отдавна, когато не съм могла да градя съзнателни спомени, когато не съм познавала думата "Аз"?

Септември нахлу. С хладния въздух, просмукващ се през прозореца в измореното ми тяло, каращ ме да търся блузите с дълъг ръкав и по-дебелите завивки.
С топлото, но не изгарящо слънце, което все още трудно се търпи, но понякога намирането на сянка не е главната цел, която те дращи.
Септември нахлу с празнотата. Нахлу с "Осъдени души", която вече започва; с повече отвсякога осезаемата мъглявина и сивота на града, която пробожда сърцето ми с тъпа и куха болка. Потъмняха и най-тъмните часове, обляха се в някакво глухо, но все пак приятно отегчение. Небето в два след полунощ не изглежда безкрайно, дълбоко, черно до загуба на чувство за ориентация и повишаване на усещането, че си нищо; не блести със звезден прах, не танцува с неказаните ти желания, не отнема времето ти в сладостно откриване на вълшебни комбинации и съзвездия, когато се прибираш сам и отказваш музиката, която някой като мен ти предлага. В два след полунощ небето е синьо като в четири сутринта, но не защото сутринта е толкова близо, а защото самото то също се е излющило, изгубило е лятото в себе си, изгубило е погледите на деца, млади и стари, безброй пъти впивали се в него, търсещи магия, спокойствие и утеха.
Пълната луна вече е сребриста и леко студена. Някъде по време на вечното си обикаляне около всички нас е загубила жълтеникавата си топлота и се е оставила на вятъра да отнеме цялата й тъга, като я е заменил единствено с отчаяние.

Така изглежда всичко.
Но аз не съм отчаяна, не съм безнадеждно отдала се на носталгия по лятото или по някакви случки и хора. Макар че мракът в стаята ми е все така летен, вечерите имат цвета на идващия студ, миришат на отиващата към края си игра на безшумно отключване и отваряне на входната врата. Отиват си несподавените гласове, които ме изпращат малко преди да затворя вратата и да се запътя към терасата с непринудено изписана усмивка или вкус на удовлетворение.

Сега малкият ми свят е Portishead и всички останали празни и дълбоки до неизбежно удавяне мелодии. Всичко е облепено в рамката на скорошни усещания, непрестояли достатъчно, за да бъдат наречени спомени. А отвътре тлее жаждата за студено лято, скриване в пуловерите и прегръдките, усмивки през ветровете и ръце, невъзможни да бъдат отнети от горещата повърхност на порцеланова чаша в някое хубаво кафене, което е наше повече от всичко.

Най-болезнено от всичко е изпрарилият се яд. Издъхващото усещане, че съм бясна и всичко в мен се е разбъркало и създава леко емоционално гадене, от което нямам нужда да се отърва. Няма го дъха на бързината и желанието да хванеш всяка секунда, да я сграбчиш и да я изпълниш с колкото се може повече дейност, за да успееш с падането на мрака да вдишаш въздух с целия капацитет на дробовете си, да оставиш прикритата ти нервност да се развилнее под формата на приповдигнати възгласи, усмивки и много повече еуфория, отколкото преди.

Въпреки че са познати, аз смятам да превърна улиците в непознати отново или просто да разбера, че никога за мен няма да бъдат такива, каквито могат да изплуват сега в съзнанието ми.
Около мен някои сплотено драпат и се сърпотивляват със зъби и нокти срещу идващите събития, защото всички знаем колко сладко-горчиви се очертават да бъдат и колко безсилни ще бъдем пред тях. Аз загубих малко, съвсем малко от онова вечно желание да разруша илюзията с отегчителни и разсейващи емоцията разсъждения.
С това си обяснявам чувството на безсилие и едва осезаема мимикрия, с която съм почти готова да приема идващото. Но ще опитам да изкривя каквото мога, докато не остана доволна.

"Доволна" е опасна дума. Утопия, бих казала. Но винаги се намират мигове, белязани с нея, стига да решиш да разровиш прашните и заяждащи по поръчка чекмеджета на паметта си. Удобно безчувствен винаги може да бъдеш, но емоционалната ангажираност ми се струва много по-съблазнителна опция.

Все още обаче слънцето не е заглъхнало, не се е размило в есенни дъждове, не се е обесило на стегнатия възел на вятъра, не е забравило хората, които не го забравят, въпреки че много повече обичат тихото му славно спускане под хоризонта, отколкото озаряващото му издигане.

Аз страдам, защото за пети път ще беля ябълки и ще правя сладкиша, който се научих да правя от прекрасната си баба. Страдам, защото този път няма да се блъскам в навалицата с него, специално приготвен за специални хора, искаща да зарадвам някого, и няма да треперя в самоизяждащо се очакване на познато лице.
Напоследък дори пътищата ми не се отклоняват в посоката, в която искам, а много задължения започват да натежават на везната и съм на прага да предрека, че трезвият ми, леко стресиран начин на мислене е на път да се пробуди.

Някои пукнтове въпросителни и тишина обаче се припокриват.. И все пак това не е причина да настроя часовника си по нечий чужд мироглед.
Цигареният дим те издига само когато светлината е романтична и приглушена или когато не усещаш, че моментът за отлитане сам е отлетял.

Времето отново се изкачва на първия ред в поредния ненаписан списък. И е всичко, от което имаме нужда. А всичко, което имаме, по ирония на съдбата, е време.
Едва забележима е тъгата ми; от нея се страхувам, страхувам се от репликата "мъчно ми е за теб", защото "липсваш ми" казвам рядко, но и това не знам докога ще продължи. Страхувам се, понеже съм устроена да изпитвам неутолимата нужда да кажа нещо подобно и колкото по-дълго се задържа в мен, толкова повече думи съм способна да бълвам.

Затова сега нямам търпение да огледам новородените септемврийски улици, да продължа да смятам, че тази година литературата ще е нова страница в представите ми за нея; че хората ще стават все по-близки и все по-откриващи се и че това чувство няма да е мимолетно, а ще се задържи в мен, защото от векове е напирало и ме е умолявало за свободата, която му се полага.

Последните летни песни си тръгват с отлива и неколкодневното интензивно писане на сценариии с цел възвръщане на животворния бяс, но не..
Закривам изповедта по настъпилия септември, който все още ме държи в движение и неочаквани обаждания за събуждане, полуадекватно бързане и вземане на решения и топли усмивки под топлото слънце.

Чудя се дали ще си забраня да чакам някой друг месец и от днес ли ще пусна заповедта, или утре, както винаги, ще е идеалният избор за начало.
И тъй като днес съумявам да не се разпилея, тъй като носталгията все още не е открила постоянно убежище в сетивата и мислите ми, аз не мога да мразя или величая живота напразно.

ще ми бъде тъжно