This is what you get when you mess with us

Пусни ми най-тъжната музика на света и ме остави сама. Мисля, че няма какво друго да направиш за мен.
Нищо нехайно не остава така.
Натуралистично - не съм изсушила косата си, мислех да насоча мишката право към папката с Портисхед, но преди това попаднах на Рейдиохед и просто се спрях на тях. Памуче, напоено със спирт, облекчаващо ухото, което чрез почти неземни болки изкупва вините ми, лежи на бюрото. Зелено човече-печат от шоколадово яйце прави компания на бялото пухче. Малки сладки думички. Големи сладки момиченца. Шоколадови яйца и тъжна музика.
Може би е от разточителните душове напоследък, не знам, прекрасни мои.

В тъгата има нещо, и преди съм го казвала. По-чиста е, по-красива е от яда, с поне сто идеи по-правилна и добра е от завистта и по някакъв нежен начин успява да не е толкова себична, мрачна и отдалечаваща като разочарованието. Да, вярно, не гарантира чувство за превъзходство поради възникнало възмущение, но определено те кара да се чувстваш синьо-хубаво. Сгреших. Себична е. Съвсем малко.
Докато потъвам с музиката си, в саундтрака на понеделник вечер, седмата декемврийска вечер тази година, хората са се сгушили и скрили не защото имат реална причина, а просто защото е декември и са свикнали да е зимно, пусто, мрачно и студено, щом е декември. Повечето от тях. Повечето около мен.
Не ме интересуват хората. Интересуват ме само моите хора. Не трябва да се сближавам с тях. Не говоря само за любов, говоря за приятелство. Усещам, че ме е грижа, че ми пука, че помня жестовете им, мога да предвидя какво и по какъв начин ще кажат, как ще реагират. Усещам, че забелязвам, че искам и че обичам. Хора. Прекрасно е. И ме е страх. Възглагам надежди. Нямам право. Но какво ще стане, ако не се оставиш на нечии очаквания и надежди? Не мога да бързам. Не искам да наслоявам, не искам да експлоатирам, не искам да преигравам, не искам да натрупвам думи там, където не трябва. Просто обичам много хора. Смея се с много хора. Усмихвам се с и на много хора. Много хора "пропадат" (а може би без кавички :)) покрай мен. Ходят с мен на разни места. Правят ми компания. Говорим си. Споделям им. И дишат цигарения дим, който издишам. Пушат с мен. Понякога заради мен. Понякога не. Често пиша за цигарен дим. Разглеждам цигарите си, когато времето спира. Разглеждах ги в една лятна вечер. Мисля, че тогава открих, че в тях се крие и любов. Паля филтъра. Пуша бавно. Дърпам с наслада. Издишам с наслада. Искам да пуша и да пиша едновременно. Искам да проведа разговор и през това време да издишам от тютюна на тежка цигара. Усмихвайки се. Гледайки през. С влажни, дълбоки очи. Да издишам. В лицето му. Не от арогантност.
Слушам "Вървят ли двама.." Една приятелка също я е слушала тази вечер. Тананиках си я по празните улици. Прекрасна е. Прекрасна, прекрасна. Позната кола мина покрай мен. Чужденците харесват "Вървят ли двама.." Едно слънчево момиче почина преди малко повече от година. Учех за Вазов? Пишех планове за "Епопея на забравените". Пишех ужасно. Лично. Разговорно. Объркано. Променена съм. Поне малко. Бих могла да кажа нещо, да вмъкна някакъв израз, похват, грабваща метафора, сложна думичка и да се застраховам. Бих могла да извлека най-ценното от мислите си и от това, което съм научила, и да се предпазя някакси. Мога да напиша "Да, шансът след време да се срамувам от написаното сега е огромен, но този път поне е предвиден". Не искам застраховки. Няма да се срамувам. Защото НЯМА да се срамувам. Защото съм горда и го решавам. И защото го правя не просто напук, а с основание. Това ми дава правото да дишам спокойна. Защото ще си спомня за тази вечер точно както си спомням онзи ноемврийски следобед, малко преди един рожден ден, в който слушах Джон Ленън и образът в огледалото срещу мен се размазваше. Те, разбира се, са ме научили на каквото трябва. Не трябва да съм наивна, знам, благодаря ви. Знам и, че ако кажа 60% от нещата, които ми се иска да кажа, ако прекрача границата, ако прескоча бариерата и ги кажа на някого, ще бъда наивна. Ще сгреша ли? Липсва ми въображение, за да предскажа. И все пак, предполагам - не. Малки първи крачки, които не отключват вратите веднага, но дадеш ли им време, се оказват златни.
Отлагах писането на всичко това, а и на останалото, и все още го отлагам. Нямам силите, нямам времето, нямам търпението, няма стабилност в ръцете, нужна ми, за да се съсредоточа и да събера всичко. Не съществува връзка, която да заинтригува хората, които не ме познават. Не е важно, че я няма обецата ми със синьо сърце, не е важна онази вечер на терасата, когато всичко замря в тишина, или пък другата вечер на другата тераса, в която се тресяхме от студ, петлите пееха, звездите бяха ясни, рисуващи и прекрасни на залязващото нощно ноемврийко небе, превалящо към сутрин. Говорехме, мълчахме, треперехме, топлехме се някак, а през цялото време умирахме, умирахме от студ, но с толкова много любов. Може да съм искрена, но не и достатъчно садистична - към вас и към себе си, за да спомена колко мразя тишината отново. Разкъсвам се при мисълта, че са ми нужни само няколко изречения, няколко формули трябва да изстискам от себе си, за да вмъкна хаоса си в рамка. Не съм в банята, този път е реално. Думите ми не звучат, а просто падат някъде. Не знам дали това ги прави повече или по-малко.
Мъчно ми е за теб. Мъчно ми е за него. Колко ми е мъчно за него, как в момента не го виждам като нищо друго освен като малко дете, не мога да си го представя по друг начин. Мекушава съм, съжалявам го, тъжно е. Несръчно и неразбиращо, сгрешило, объркало пътя малко дете. Всички му крещят от високо, строгите им физиономии го белязват за цял живот като в сън, а то, то не е виновно. Просто някой го е подвел. Мъчно ми е за него. И за Фани Хорн. Мъчно ми е, че въпреки всичко продължавам да сравнявам последните няколко месеца с последните няколко месеца на миналата година. Неизбежно е да не почна да мисля поне малко за изминалото, когато дойде декември. Страхувам се. Понякога. Пиша диалози наум. Мисля в трето лице, съмнявам се в импровизацията си и всяко бързо движение на пръстите ми бавно убива тъгата, бавно изсушава мокрите следи, осквернява тихата ми сладостна агония.
Минах покрай една сравнително висока нова къща с тераса, разположена на ужасно близко разстояние до покрива. В горната част на къщата, непропорционално. Като малка я харесвах много. Неиздадена напред тераса, висока, сива къща. Намира се страшно близо до вкъщи. На 200-250 метра. Преди, когато с баба ми минавахме покрай нея, имах чувството, че изминаваме километър, докато я стигнем. Че се намира далече. А сега е толкова близо. Минах покрай нея. Почти всяка вечер го правя. Небето над нея е друго, не е така ярко и синьо като в детството ми. Улицата ми е толкова позната. И почти всички други около нея. Възможно ли е? Възможно ли е това да е същата къща на същата улица? Защо е толкова близо, толкова позната, толкова обикновена? Сега дори не я харесвам, терасата й не е пропорционално разположена. Липсва симетрия. Как стават тези неща?


Не мога повече, не мога с думи, не мога, не, не, не. Ще ми е трудно да кажа нещо, ще се задавя в интимността на студената вечер, ще се счупя, ще счупя земята, обещавам ти, ще плача и ще е ужасно хубаво.