Where the wild roses grow

Давя се. Усещам как белите ми дробове се изпълват с водородни и кислородни атоми. Някога бях добър по химия. А сега умирам. По дяволите.

Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.

Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.

The sharpest lives are the deadliest to live

Избирам си един произволен начин, по който да започна, и силно се надявам да се отдалеча колкото се може повече от всеобщата лицемерна реч, която напоследък непрекъснато се опитва да сипе отрова в повърхностните ми възприятия, но аз не й позволявам.

Затова всъщност се затруднявам, когато опитам да напиша повече от десет изречения. Бих казала, че това е един абсолютно разочароващ факт. Бих погледнала и от другата страна, където всички са се слели с тенденцията да са искрени и опростяващи живота до болка, а пороците да считат за солта на всичко, защото някъде са го прочели.
Разбира се, опитвайки се да обобщя, ще кажа: всяка гледна точка си струва, стига да вярваш в правотата си.

Точно тук, точно сега, на този бял ред, губещ ценни стотни от времето ми, ще кажа:
Все едно, омръзна ми.
От глупости. Най-вече. Тенденциозно. От хора, които не могат да проумеят колко сладко е да си глупав. Колко смелост се изисква да зарежеш всичко. И колко нищожни са "големите" им постижения, за които треперят, а след това цял живот се хранят с трохите на оронения си от ветрове, бури и тежки времена и промени престиж.
Това ли искате? Това ли искате?

Ще цитирам така, както го запомних. Но смисълът ще запазя. Прочетох го в един блог.
Или може би няма да цитирам. За да не се саботирам..

Има неща, които никога не бих направила. Вчера си мислех, че тези принципи са отлетели някъде назад както отлитат дърветата и мантинелите, украсяващи страничните, мръсни стъкла.

Quite shocking.


Къде е поетичността? Къде са плавните преходи? Къде е въображението? Къде е свободата?

Вече псуваш? Вече не те е срах да затръшнеш вратата? Вече не се правиш на тъжен, когато ти кажат нещо, което трябва да е тъжно?
Вече казваш какво искаш? Вече не се страхуваш да пожелаеш онова, което не трябва да желаеш?
Вече не те е страх от това, че too much happiness is never happiness.
Вече не бързаш да кажеш всичко, което искаш да кажеш, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и когато пожелаеш, те ще те чуят. Стига да си поемеш дъх.

А аз се усмихвам самодоволно, докато другите гледат как асфалта се ниже пред погледите им, а мирисът на бензин замайва праволинейните им умове.

Честито.

Resist the world. The only way you can be saved.

На западния фронт нищо ново. На източния също.
Някъде по средата се намирам аз, разпъната на кръст между две противоположни гледни точки и между собствената си ос и нейната проекция. Прекрасно.
Все още не мога да проумея как застивам за секунди и просто започвам да пиша, а когато отида там, всички заобикалящи предмети се размиват в неразбираема за мен мъгла, в която всъщност чувствам.
Не го разбирам. Плюс това чух думи, които са повече от достатъчни за създаването на един огромен анализ, свързан с човека, неговата душа, морал, пороци, добродетели, природа и интинкт.
Цитирам: "Аз съм такъв човек, който може да унижава, да тъпче, да гази хората, но накрая винаги им пише тройка."

Какво да отговоря на това? Какво да мисля?
Усложненията обожават да ме следват.

Червена светлина

You always love me more miles away

Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.

Miles away!