Late at night

(съвсем не знам дали това заслужава такъв живот)

Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.

Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.

Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.

Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.

Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.

Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.

Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.

И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.

А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.

благодаря


(ти)

...не целувам момчешки лица

Няма да я открия тази усамотеност, от която така се нуждая. Подозирам, няма да открия и думите, които ми трябват, няма да открия нищо освен вече наученото наизуст. Защото болката е неистова, любовта е единствена, новината е шокираща, а аз обичам да уча света отначало - така се чувствам сигурна и затова вярвам, че всичко, което някога са ми казвали, че предстои, вероятно ще е по-различно за мен. Защото обичам да подкопавам основите.

Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.

Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?

Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.

Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.

Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..

От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.

Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)

Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..

Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?

И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?

Аз бях за малко

със страст

Ve-se-la

Когато откъсна поглед от листа, може ли да видя теб?

Това, което ще напиша, по никакъв начин няма да учуди или изненада някого. Това, което ще напиша, просто трябва да бъде написано, защото, ако продължавам да живея на чернови от по 1-2-3 изречения, телефонни чернови и всевъзможни асоциации с обективната, прецизна и различна реалност на един късоглед биолог, ще се препълня до такава степен с думи, чувства, болки, писъци и живот, че разговорите ми с хората от преобладаващо необичайни съвсем ще се сринат от моите лирически и така нататък отклонения и ще забравя какво бяха празните, еднозначни, плоски и повърхностни приказки.

Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.

Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.

Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.

От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.

You're so stupid, Rose

Довърши ме с гайди, насочи внимателно енергията си, цялата, цялата, концентрирай я до изтезание и мъка, хвани звука и го изстреляй към сърцето ми - там боли най-много. Там, защото то е единственият барометър, който имаме, казва Крис Куупър, защото филмите са ме научили, когато ми се струва, че не ми остава нищо друго, или когато всяка логика и рационалност ме изоставят, да вярвам в тях.
Научили са ме на романтика и наивност, научили са ме, че не е пропиляно времето, посветено на Джеймс Хорнър вместо на изцерителен сън.
Научиха ме да правя от нищо нещо. Не само те. Но И те.
Имам цитати и примери за всичко - не само филмови. С диалози - "имагинерни", случили се и предстоящи - ще запълня празното пространство на последната страница на тетрадката ти. Ще изпиша мислите си с белите черти от ноктите си по сухата ти кожа, ще отъркам прясно избиващото мастило на новия пълнител в зимните ти, даващи се без преговори ръце. Нали сме приятели.
Нали сме приятели, ще наблюдаваш как рециклирам стари вдъхновения или погубвам съвсем нови с частичното им наслагване по материални и невидими повърхности.

Убий ме с гайди, изгори ме, стрий отломките на прах и я разпръсни над море или океан, защото хората обичат светлини и вода в големи количества, защото обичат радикалното, защото вярват в двете начала, защото понякога губят нишката на менталната си суета и извисеност и се превръщат в прах, пепел, която трябва да бъде разпръсната над море или океан, която трябва да се носи по вятър - солен и трагичен.

Толкова много асоциации, толкова много възможни сцени, толкова много хора, толкова разминавания, грубости, диалози, нервничене, напрежение, скрити погледи, скрити, никога неизпращани към някого погледи, глупости, смях, вдетиняване, връщане назад, осъзнаване, прекрачване на границата, освобождаване, стабилизиране, започване, потегляне, съзерцаване, гадене, изтръпване, повдигане, треперене, умиране, прераждане, крещене, пеене, писане, рисуване, притваряне на очи, заглушаване на слуха само и само да не чуя ехото от писъка си. Писък от живот.

Гледай ме, докато яздя буквите със затворени сини очи и мирис на пролет се лее като диамантена кръв под ноктите ми; гледай я, докато целува пръстите ти, а после, готова и копринено първична, жадна, искаща и несломима, тайнствено и откровено властна, подчиняваща те и превърнала се в потни пари, те поглежда; гледай го несигурно, разтапяйки се в грях и вина, покълнала от забранен копнеж, докато ти рецитира английска поезия, застанал на крачка почти истинско кръвосмешение от теб; гледай напред, когато не от това имаш нужда; гледай през прозореца, когато се давиш в неизказаност, а тишината те притиска и задушава, тишината те изсмуква и лишава; гледай през сълзи, когато той композира, за да убие всички, които някога ще го обичат, за да ги убие на части, порции, за да ги убие постепенно във изкуство; гледай дребнаво, когато те е страх; гледай през мерник, начертан и разграфен, когато не си достатъчен; гледай на нещата с любов, стига да можеш; гледай отдалеч и отблизо това, което създаваш, и не го прави нечие копие, за да остане автентично твое.

(Бях на шест, когато тати ме заведе на кино за първи път в живота ми, и изобщо не успях да смогна със субтитрите.

Бях на 6 или 7, когато отидох за втори път на кино. Сега осъзнавам кой е бил първият ми филм на голям екран. Вторият беше същият и не ме е срам, че съм по такъв начин тривиална.

Бях на 6 или 7, когато раздирах гърлото си пред телевизора заедно със Селин Дион Чаках търпеливо кулминацията и съм сигурна, че съм правила това, което правя и сега - снишавах звука преди върховия момент, за да ме убие голямата амплитуда при "You're heeeeeeeeeeeeeeeeeere, there's nothing I fear..".

Бях много малка, когато рисувах жирафи, пеперуди и други животни в композиция и бродирах зайче, което яде морков.

Бях в седми или осми клас, когато госпожата по музика каза, че хора като Моцарт и Бетховен живеят толкова малко, а такива като нас ще стигнат 90, че и повече години. Когато ни разказваше с възхищение за Фреди Меркюри и се надсмиваше над контраста между закръглената Роуз и немощния Джак.

Бях на 14 или 15, когато чух "Where the wild roses grow" отново след толкова, толкова години и за мъничко умрях от необяснима пареща носталгия по всичко и по фрагментите от детските си, неясни спомени.

Бях на 17, когато увеличавах любимата, фигурираща във фантазиите ми за времето, когато ще свиря и пея на китарата си пред близки хора, "My best dress" на Florence and the Machine и чаках момента, в който да издигна глас за "...and I'm drunk and feeling fine, I'll go out there and find me another boy to pass the time. And as we're dancing cheek to cheek....."

Беше днес, когато отново отнех частица от нечие време, за да го запълня с мои си неща, и съвсем леко капитулирах.)

Може би скоро ще участвам в такъв разговор, част втора:
- Представи си, че променям хората.
- Добре. Представих си.
- Как ги променям?

(защото важното е да си представиш и имам още хиляда варианта на този "въпрос")

It's been 84 years, and I can still smell the fresh paint. The china had never been used. The sheets had never been slept in.

Такива цитати нямам право да копирам. Изписвам ги.

Закон.

get your filthy fingers out of my pie

казвам "добре", очакваше се.

писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа

облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия

и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък

всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ

всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.

и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях

и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични

и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят

за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните

и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето

всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин

всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"

всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"

и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"

и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там

а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега

пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче

и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл

нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.

Никога не сме обичали чадъри

Изпитвам някаква полуизмислена страст към джаза. Но тъй като може да си измислиш дори любов и да потънеш горящ в нея, не я подценявам.
Изпитвам и някаква полуразгоряла се страст към музиката на Нина Симон.
Понякога просто си пускам нейни песни или пиша част от текстовете им, когато не знам какво да правя.
Заспивам под съпровода на прекрасния й женско-мъжки плътен, невземащ се на сериозно и флиртуващ глас и я чувствам по-своя отвсякога.

А и джазът е толкова очарователно поглъщащ точно защото е труден за слушане. Обожавам да открия трудна за слушане музика и да я обикна.

Какво друго е очарователно? Поток от думи, които не те задължават, а просто се подчиняват.

(Ако попитате някой зноен бразилски младеж какво е по-хубаво да чуеш - "Искам те" или "Имам нужда от теб" - той положително ще каже: искам те.)

Очарователни са ветровитите хедонстични вечери, в които, минути преди да излезеш, всички мрачни нотки на лошото настроение вият и се гърчат из действията и ужасната ти изнервеност. Но усетиш ли прилива на въздух и възможности, разбираш, че всичко би могло да се погледне от съвършено друг ъгъл.
Кратка дефиниция: непредвиден студ и навалица от хора, шум, музика и приятни светлини, които са толкова много и толкова накуп, контрастиращи на външната дълбока тишина, че не те преимат под крилото си. Озоваваш се в романтична, но непредразполагаща те да я усетиш атмосфера с текила сънрайз пред себе си и някакво кухо удовлетворение въпреки всичко.
По-късно се излива мерло там, където липсата на някой събужда усещането за празнота, дори да е единствено пространствена такава. Предфинална глътка от тъмното нещо в малката чаша и три минути свобода, която за всички е признак на лошо начало.
Завършваме с порой - тежък, есенен, на косъм да ни се размине, измиващ, изцеждащ, запомнящ се.
В целия студ, който се е пропил във всяка една тъкан на дрехите ми, в начупената коса и размазаните усилия, в смеха, който не мога да разбера защо е толкова логичен, и в забързаното ни размиване с облачната вода се чувствам просто щастлива. Поглеждам към пътя пред себе си и виждам как водата се лее толкова еднотипно - черна и бърза, повтаряща се в странни движения и очертания, като някаква компютърна графика, която се включва като скрийнсейвър.
Отлепяш мократа риза от себе си и за свое облекчение откриваш, че ще има топла вода, която да изстуди горещата стомана на изминалите няколко часа, за да я кали и запази цяла в съзнанието. Екологично кощунство и прекомерно разточение, докато си мисля колко е прекрасно да стоиш под душа с часове, да не бързаш, да не закъсняваш.. Да измиеш есенния воден студ, приемайки, че времето наистина ще се промени. Водата се излива гореща върху кожата, унася, приспива, успокоява, убива всичко черно - надежда и мир, топлина и въздишка.
След това откривам, че ми е останал още малко късмет и разни филми не са избягали от мястото, където ги бях оставила, за да ги възкреса в посветено време някога.
А като чуеш "европейско кино", нещо, донякъде от снобизъм, донякъде от любов към романтиката и меланхолията на непопулярното и отминалото, се пробужда в гърдите и нежно се пали, обаче всичко изминало се е насложило и нентрапчиво ти посочва съвсем различна дестинация.
Пускам си Фокс Лайф - "Клъцни/Срежи" - прекрасно. Преобличам се, гася светлината. Тази нощ няма да суша косата си, но и няма да заспя с дрехите. Оправям леглото, завивам се, топло и приятно, а и епизодът е заинтригуващ - мисля, че и целият сериал (рядко се лъжа за такива неща), но все пак сънят е по-силно притегателен. Заспивам в размити картини, които бавно и старателно рисувам, а на сутринта ми се гади от тях и не, не мога да ги взема, нямат чар, не струват в този проектиран вид.

И колелото се завъртя.

Днес мама откри пръстен, който мислих, че съм загубила преди малко повече от година, и то в чужбина. Не обичам да се случват подобни неща, защото съм някак глуповато-наивно устроена да им обръщам страшно внимание и да им отдавам незаслужено значение.
Чудя се дали всичко хубаво, което някога е било загубено, ще изплува по подобен начин, а след това спирам да мисля така, защото не ми изглежда градивно и пълноценно да се тровя с безсмислен оптимизъм от този род.
Откривам някои от старите си чернови и чета интересни неща. Препрочитам и последната, запаметана в бяло-червения телефон. Времето е сиво-есенно, от онова, на което почти винаги съм смятала, че принадлежа.
След малко ми се иска да се откъсна от оковите на четирите стени.
Не знам да се радвам ли, че утре е понеделник, но знам, че тези дни трябва усилено да вкарам в ред много свои планове и навици, защото едва ли другият вариант ще се отрази по-добре на всичко.
А и ужасно много ми се иска да седя щастливо на високите столове в подсигурено очакване, бегло усмихваща се на сладките тръпки в стомаха си и спазмите в щастливите мимики.
Рядко казвам какво искам, защото знам колко много допълнителни обстоятелства обособяват една ситуация и колко грешно може да бъде преценена, ако на линията на времето си стъпил по средата, на чертичката "Сега", но в мен се е родил поривът да искам повече от всичко и повече от всеки друг път да си търся накакво занимание, защото трудно понасям тишината. А настъпилата липса на усещане за бързане, задължетелна емоция и интензивност се опитва бавно да ме убие, докато галопирам измежду нов вид мисли, нов вид обърквания, нов вид въпроси.

Чета я бавно и този следобед заспах с нея буквално. Лили Иванова ме разплаква и много искам книгата също да успее.
Звучи наивно и повтаряно многократно, но страшно много се нуждая до десетина дни нещата да се подредят така, че да се уверя, че всичко е възможно, и да не ми се налага да обвинявам собствената си стресираност за фаловете и тъчовете в играта.
Просто нямам нужда, наистина нямам, да започвам каквото и да било с буца нерви в гърлото. По-добре бих се чувствала, ако мога да утоля дневната умора в заслужена почивка насред музика, хора, дим и светлина. А може би и някъде другаде.

Никой не ми липсва достатъчно осезаемо в момента, но открих нов силует, който ще ми е забавно да опитам да изуча.

Това беше кратка информация за случващото се, подредена във възможно най-отчетлив и разбираем вид, заобикаляща цялата неяснота, която ме обзема в смътните моменти, преди да заспя, и в други кухненски мигове, през които гледам невиждащо през прозореца или просто така виждам композицията в спомените си.
А също така днес е роден най-големият от близките ми братовчеди, за когото тайно се надявам, че след година ще се е превърнал в нова моя гордост, но дотогава ще си мълча.

И приключвам с нещо в съвсем мой стил, понеже невинаги съм фенка на бавните изречения - има дни, в които не съм способна да ги издържа.

Просто изпий две чаши студена вода и се върни към живота, защото ако не ти помогнат две чаши студена вода, аз едва ли ще мога.

шесто чувство настръхнала кожа

навън е студено. преди половин час се молех да съм вкъщи, защото, да, вкъщи е най-сигурно и човек иска да се прибере там. иска да бъде на сигурно място, защото оттам може да започне. и макар понякога да не откриеш най-удобното място за себе си вкъщи, все пак си у дома.

преди малко повече от половин час изтръпвах от студ и дискомфорт, а сега, обръщайки се назад, въпреки нетърпимостта, която изпитвах към почти всичко, не съжалявам за нищо
..разбира се.. кой казва, че съжалява?

и всичко само заради една песен

откри ли капачката на бутилката джин из самотните спомени за своето собствено дишане?
метафорите станаха прекалено много

небето бълва сълзи от плътен кървав дъжд
прекъсва го насред задръстване едничка детска глъч

един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс
обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.

на сутринта се събуждам по-рано, отколкото преди, пускам си трейлъри и се размечтавам за кино. просто искам да гледам, а пък димитър димов е натежал върху другите книги и чака да отложа остатъка от Йовков, за да чета за любов и да плача, стига да мога. не вярвам на всичко, което съм написала, защото може да е било само някакво поетическо отклонение, а може да съм права в псевдомъдростта си. има много време, докато разбера. и тече точно сега

вчера днес утре

само така трябва да пиша, само така, незнаеща какъв е смисълът да спреш и да огледаш докъде си стигнал
така, докато слушам "дните без вина", за което благодаря на човека с телефона
хвърлих дънките за пране, а шалът е на фотьойла.
не мисля, че ще забравя секундите, в които слушах песента и просто реших, че това е момент
че аз решавам и наистина се е натрупало толкова в мен, че вече, дори да мога, просто не искам да се връщам назад
за сметка на това смятам да поглеждам към историята, понеже е добра идея да не забравяш къде и какво си правил, какви думи си използвал, как си ги сплитал в монолози, диалози, полезни и безполезни разговори
винаги е добре да преоткриваш нещата и да използваш остриетата на реалността като оръжие, с което да си проправяш път натам, където мислиш, че трябва да отидеш
хип хопът може да бъде ужасно силно теглещ те към меланхолия, а по това време (за втори път ми се случва) съм свикнала да откривам по някой филм, който да не мога да изкарам от главата си
не заради натрапчивост, а защото просто витае и понякога ми напомня наличието си из мъгли, ветрове, дъждове, суша и морски полъх
дали се лъжа, или светът наистина ухае на литература, от кожата ми се изпарява литература, хората са размиващи се скици, а силните моменти се режисират на забавен каданс и на фона на прекрасна музика
жигосвам ли всичко, търсейки контраст и живопис
какво правя въобще, когато по пътищата, под голото небе, една след друга са се наредили малки индустриални империи, а хората, които си говорят за тях, сякаш наистина живеят на съвсем различно място

искам да стигна до предела си, всеки един дъх нов опит е

"харесват целите, но не харесват процеса"

ако ще ходя по ръб на пропаст, да е моя

каквото и да откриеш и да разбереш, не винаги е грешно да се вземеш насериозно
понеже примерите раждат теория и колкото и осъзнавания в безсънията си да си натрупал, ако не започнеш да ги изпробваш, защо са ти всъщност?
изглеждат много по-малко верни и ефективни, когато влезнат в употреба
да, това е рискът от действието
само че е нужно търпение

когато дъжд вали, всеки се крие, залоства капаците

всеки следващ ред на същността ми пореден прочит е

и тъкмо когато реша да спра, песента започва отначало и желанието да споделя леко разсънено отваря очи
просто ми се иска да закова всичко, случило се подвластно на хормони или някакви други биологични и небиологични фактори, да го закова с пирони в себе си и винаги да мога да улавям това, което ми е нужно

всеки атом се е просмукал с натежала тъга и погледи в бъдещето и в нищото
всички напоследък говорят както аз пиша ненаписаните си бели стихове и из света се носи духът на вряща кръв и безпаметно взиране в синия таван, разбирайки, че не трябва да спиш

в момента всеки е малък скъпоценен камък, опитва се да раздаде част от това, което е взел
и се опитва да вземе нещо от другото и другите, понеже светът никога не е изглеждал така голям, цветен, сложен, оплетен, безкраен и любим

and you can laugh
a spineless laugh

много е рано, стига музика
качи се на високо, когато останалите си говорят и ги остави да проследят свободата по движещия се силует с поглед
едните от тях ще продължат просто да те гледат, прости им
другите ще те търсят в себе си и извън себе си, по жиците и под тях
потърси ги и ти.

Never seen the sea (be quiet and drive)

"Надяваме се правилата и мъдростта ти да те задушат"

Лежа на матрака с геометрични фигури, мама е в кухнята, слушам неподновена музика и не точно музика, разпиляла съм моливи, листи, химикал, тефтер и какви ли не други неща по бюрото, готвя се да се запътя към Йовков, който мисля, че харесах, не знам нищо за вечерта все още, боря се с компютъра си, който изправя търпението ми стоически, и не съм съвсем сигурна защо продължавам да не избухвам в нервен срив. Въобще не виждам какво пиша, защото съм много по-бърза от възпроизвеждането на буквите, и спирам, изчаквайки само когато искам да се върна назад и да изтрия нещо.

Преливам от думи - това не ми харесва, но реших този път да си угодя, да се разглезя и размия и да пиша колкото, когато и където искам. Реших да преодолея срама си от всекидневното публикуване на терапевтично, успокоително и излиятелно писане и да продължа с него, докато не успея да влезна в ритъм (нов ритъм).

Това обаче няма никакво значение. Важното е, че съществуват хора, на които можеш с цялото си сърце и съзнание да се възхищаваш, и то не защото са арогантни и манипулативни.

В колата.. в колата винаги си мисля. Побърквам се от мисли. Не мога да спра. И това ме навява на мисълта, че имам още нещо общо с мама - не искам да променя тази си черта.
От всичко, което съм мислила, че трябва да променя, опитвала съм и съм успявала да променя, никога не съм се замисляла, че трябва Наистина да спра да мисля. Че трябва да изключа за ден-два-три-седмица. Да пробвам, за да разбера. You gotta go there to come back.
Гледах Рила и Родопите, спускаха се над мен, зелени, гъсти и красиви, а аз се виех в смешната човешка машина някъде из тесните им, прашни и сиви артерии. В такива моменти, когато е все още необичайно рано, когато по същото време спя, стига да съм вкъщи, мога да дам шанс на всички онези песни, които съм качила с ясното съзнание, че може би изобщо няма да ги слушам. Музика и мисли. Мисли и музика. Слушалките ме отделят от разговори, на които може би трябва да отдам внимание. Дишам спокойно и сдържам предишното си отвращение от продължителните пътувания. Очите ми са вперени и втренчени в огледалото за задно виждане, гледам се, скланям глава на колана, косата ми пада, усмихвам се, гледам себе си, след това се изправям и гледам пътя. Музиката звучи.
Когато едва издържах и ми идваше да претопя времето и да се озова насред въздух и пешеходци, отново ме нападнаха мисли. От тях ми ставаше дори по-лошо. Адски лошо. Колкото по-стръмни ставаха пътищата, а завоите - резки, толкова повече се опитвах да замажа неизбежността и нетърпимостта с мисли. Мисли за всичко, изхвърчащи от подсъзнанието ми като бейзболни топки. Непоносимо.
Сега съм тук. Тук е различно. Толкова различно. Това се опитвам да кажа безуспешно още отпреди да се озова тук. Опитвам да побера чувствата си някъде, за да продължа напред или за да усетя някаква завършеност. Но вече няма какво повече да очаквам. Имам всичко, от което се нуждая, за да изхвърля мръсотията от себе си, да я рециклирам.. да се дестилирам.

Имам четири златисти гилзи, обрани след полъх на дисциплина и утопична идилия в острия девствен хлад. Искам да е студено. Но не сега. Сега е август. Макар че навсякъде виждам думи, които не искам да виждам, чувам ги и въпреки че се опитвам да се разминем и нищо повече, те се забиват злобно, неизбежно и болезнено някъде дълбоко. Хората слушат "Непознати улици", което допълнително ме натъжава и съвсем леко огорчава.
Аз не мога да си я пусна и да я изслушам по начина, по който чувствам всичко и всички, макар да не си позволявам да го покажа пред самата себе си. Винаги имам по някоя песен, някой разказ, някой тескт, някоя книга, някой портрет, някоя последна страница, някоя сцена, някой епизод, някой сериал, някой филм, някоя, обвита в паяжини страст, някоя картичка, някой сувенир, някоя бележка, някоя дреха, някоя снимка, някой подарък, някоя вещ, някой аромат, някой обичан, изтъркан и отхвърлен навик, някой разговор, някой смс, някой едва отронил се, но означаващ прекалено много жест, някоя случка, някой поглед, някое разминаване, някое очакване, някоя заровена мечта, някоя забрава, някое докосване, някоя тръпка, нечия топлина, нечия близост, нечие отдалечение, някое обещание, някое сбогуване, някоя промяна, нечия реплика, някое усещане, някой човек или просто нещо, което постоянно витае из съзнанието ми, но никога не увеличавам звука докрай, никога не спирам, за да се вгледам в него, никога не му позволявам да се вреже в мен както първия път, когато съм го усетила, преди да е дошло времето му. Когато времето дойде, разбира се, чувствата се объркват напълно, но нещо от мен пази желанието и тържествеността. Онази тържественост, с която допускаш нещо вътре, отключваш красивите златни порти, открехваш ги и пристъпвайки назад, с политаща в плавен и приветстващ реверанс ръка, с носталгично-щастлива и замъглена от полукристални капки усмивка, гледаш как сърцето ти преработва частичката живот, убива я, изпива дъха й и я превръща в спомен. Спомен, който можеш да променяш. Върху който можеш да се катериш, за да наблюдаваш по-ясно хоризонта. Върху който може да се катериш, за да строиш замъци и вили в готически стил с необичайни огради и заострени покриви. Спомен, който може да те облива в морски вълни човешка скръб или да величаеш напразно, когато не получаваш нужната доза достатъчност, копнеж и безсъние, когато са ти най-нужни - тоест винаги.
Разбира се, кой да предположи, че ще се окажа едновременно толкова студена и толкова разлагаща се от носталгия, когато се прибера след смях и жонглиране между плахи и очевидно студени реакции и жестове и когато застана по средата на малка уличка, осветена в булевардно-романтичната и вечно напомняща ми за Прага червена светлина, разливаща се от уличните лампи по средата на България.
Кой да предположи, че ще избягам от твърдото легло, за да слушам внезапните пристъпи разтърсващ шум от хладилника, когато всичко в мен кипи и бушува.
Че няма да кажа нито една инициативна дума, когато почти непознато лице се свива в хиляди младежки и изкуствени бръчки, кой знае дали от притеснение, или от отегчение.
Показалеца, средния и безименния държах плътно прилепени един до друг и с тях втривах силите си в болния й крак.
Затварям очи, когато се уморявам, когато дясното синьо петно ми даде знак, че толкова му стига и започне да сълзи. Не откривам това, което търся, а просто чувам трептенето на вътрешната си мембрана, разливащо се изпод горещината на клепачите ми. Мимолетно и некрайно. Уморително-приспивно и същевременно успокояващо.

Разотиват се хората, други пък идват за малко. За да ги видя (но не знам как ще се чувствам, когато и ако го направя), за да се слеят с миризмата на пуканки и скара, за да изкъпят в чалга хитове и някои от тях да си тръгнат с желание за другия си, обичаен живот, втори - с махмурлук, други пък - със спомени.
След това нямам силата и способностите да предричам и въпреки че напоследък не откривам нищо специално в него, му вярвам. Плановете трябва да се избягват понякога.

В сънищата си съм все същата - гротеска, реалност, ареалност и реалност в ареалността. Сълзи, смърт, мили, добродушни и любвеобилни кучета, Майкъл Джексън, негативи на хора, които слабо откривам да ме засягат, и съвсем други хора, за които в момента бих скъсала нишките на деня си от недоизказаност и вероятна невъзможност; които ме побъркват с тишината си и предположенията, които се раждат в главата ми. В шанс да направя крачка или да водя тази абсурдност, чакайки другият да направи същото.

Студенината не стопява ледове, но винаги когато се появи, всички го усещат. Хората усещат, усещат.
Може би понякога избирате слушатели, а не събеседници, оправдавайки се пред себе си, че няма за какво да говорите с вторите. Може би искате пиедестали, защото се страхувате от равнопоставеността?
Без преструвки и без излишно обтягане и украсяване на ситуацията (за да мога да чета някога този пост и да разбера какво наистина е било) -

много, много, много...

кога ще си говорим?
и какво ще чуем?

много, много, много.
усещам

не че не ми липсва пробуждащата и въртяща ме из леглото миризма, не че не ми липсва онзи глас и онова поведение, което ме превръща в малки частички руменина и в много по-малко глас, отколкото трябва.

не знам какво да мисля за липсите и подходящо ли ще е да вместя още една - стара, огромна и полузабравена..

понякога, въпреки че знам кой номер е песента, която искам да чуя, аз оставям случайността да я доведе при мен.
натиснах "random" бутона и я чух. веднага, без дори да смея да си я пожелая докрай.

Ask her if she wants to stay awhile..
and she will be loved.

Nothing really matters

Strangers on a train и вторник следобед, покрит със задушен дневен мрак, ухае на дъжд и посоки.
Щом включих компютъра си, за да опитам да открия какво искам да направя, значи наистина небето е паднало ниско и с ръце се мъча да избутам похлупака, за да усетя прилив на чист кристален леден кислород. Няма дъжд, няма слънце, няма вятър дори.
Стрейнджърс он ъ трейн. Изваждам гривните, купувам си нови, чакам обеци, слушам Мадона, моливът не пише хубаво в почти изписания тефтер, лежа на килима, гледам леглото, не чувам правилно лириките, днес чаках около половин час, не трябва да закъснявам повече.

Решавам игрословицата на предпоследната страница на едно списание - толкова безполезно и изцеждащо възможности занимание. И мразя да го правя, когато двигателят е изключен, а ние чакаме в колата, слушайки някакво радио, аз, вдишваща мръсния въздух, неспособна да го изкореня от възприятията си поради липсата на движение, молеща се да пуснат някоя хубава песен. Прегъвам вестника, защото вестниците не са като списания, а са по-скоро огромни и неудобни. Ужасна хартия и обикновен шрифт, обикновени снимки, обикновени статии - средно, средно, средностатистически. Огромни и неудобни за разгръщане, особено ако си в кола и чакаш, молещ се да пуснат някоя хубава песен, която да отвлече вниманието ти от липсата на чист въздух и от нажежената обедна гледка към хора, потни, викащи, уморени, забързани, размазани, напечени, обикновени.

А пък цветните хора наистина си струват и не е лошо да прибавиш цвят и контраст към себе си дори в най-сивата вечер, дори във вторник вечер, когато един куп хора не са, където трябва, а и други хора също не са, но не си сигурен трябват ли ти, или просто нощта, ветровете и хладът са те залъгали.

Ако ти липсва доминиращият и отнасящ изказ, намери го, но моля се на себе си, нека спра да си давам съвети, тъй като почти никога не ми служат.
Всичко, което някога е било научено, ще влезне в употреба. Може да възкресиш разговорите, в които си отсъствал не физически, и да чуеш думите по-силни от всякога, по-мъдри, по-изпълнени.
Може да се гмурнеш в детството си и да си признаеш всичко - ще се изчистиш. Поне малко.

Е, ще слушаме ли Елиът Смит, спомняйки си септември, или ще строим нови замъци? А крепостите? Вече не ги искаш, така ли? А смяташ ли, че с това променяш нещо? Смяташ ли, че отразяваш случки, или просто пориви? А може би тези мрачни следобеди не могат да се разтворят достатъчно, за да поберат шума и детския плач? Може би са проекции на примирения и затишия, може би не са вдъхновени, може би са просто думи и нищо повече, нито пък по-малко.
Кого ще излъжеш днес и знаеш ли своята посока?
Защото все пак, ако не говориш за това, което те дращи, без значение колко красиво опитваш с другото, не, не успяваш.

Стани алкохолик и ще изгубиш половината от живота си в опити да се излекуваш (ако си от тези хора, разбира се).
Стани художник и ще прекараш живота си, създавйки, рушейки, блъскайки се, чупейки се и събирайки се.
Стани някакъв, за да посветиш живота си на нещо.
А после си задай въпроса: не изгубих ли страшно много време?
А как иначе би могло да бъде?
Ако не станеш алкохолик, наркоман или просто някакъв, какво ще правиш?
Ще живееш правилно? Няма да изгубиш половин живот в поправяне на грешки?
Ще давам съвети, за да не направят това, заради което аз бих или съм съжалявала, но когато дойде моят ред, няма да се опитам да се предпазя. Ще скоча, за да ме боли и за да помня. Имат ли право да ме слушат тогава?

Прилошава ти от вестника и от тънката второкачествена хартия. Прилошава ти от главната страница, на която новините винаги звучат отегчаващо обикновени. Разминаваш се с безцветни хора, осъзнавайки, че едва ли правиш нещо, като мислиш по въпроса. Уморяваш се дори в мислите си. Моят съвет беше: влюби се. И без да има нужда да потвърждава, че съм права, аз знаех, че съм.

Ще си говорим за пунктуация и песни на Софи Маринова или ще прегръщаме, когато исмаме да прегърнем, ще извикаме, когато искаме да викаме, ще останем, когато усетим, че трябва?

Извади тефтера и гривните, Мадона и Маркес, молива от онази книжарница и опитай.

Няколко кратки и същевременно дълги дни потисках наплива в себе си, не го нарисувах, дори не опитах. Останаха ми Deftones и внезапната нужда да спра да лежа на килима и да ви кажа това.