(съвсем не знам дали това заслужава такъв живот)
Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.
Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.
Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.
Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.
Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.
Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.
Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.
И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.
А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.
благодаря
(ти)
No comments:
Post a Comment