Със закъснение отговарям на Алекс, ах, винаги закъснявам :>
Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.
Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)
Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.
Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.
Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.
Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.
Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.
Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.
Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.
Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>
Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.
Showing posts with label книги. Show all posts
Showing posts with label книги. Show all posts
3/09/2010
"Нали се сещате - Просветлен."
- Вземете която и да е книга, отворете я в началото на която и да е глава и започнете да четете. Аз ще стоя със затворени очи и ще ви кажа коя книга четете и кой е авторът.
И Джим посочва с ръка стотиците книги из цялата стая, натрупани на купчини върху мебелите или покрай стените.
Винаги познава!
(долното ъгълче на корицата й вече е пострадало, но цитатът е от "От другата страна", да.)
Не съм сигурна, че това е голямо интелектуално постижение, но съм почти сигурна, че някой ден ще правя същото и ще познавам.
Едва ли съм пример за човек, ясен, точен и конкретен, но сега е време да бъда. Поне няколко такива изречения се изискват от мен. Изисквам аз от себе си, за да подредя тихата еуфория.
Порите на бюрото ми са запълнени с книги, от които не могат да дишат, а аз ги гледам, гледам, разлиствам, гледам. Утопия и невъзможност трябва да бъдат те. Не бива да ги докосвам, далеч от мен, далеч, далеч, далеч!
А умъртвените дървета или този натюр морт в името на изкуството са всъщност умело сплетените в композиции или пък алогизми букви, подбрани от няколко знайни и малко по-малко знайни автори, които много, ама много направиха деня ми.
"Картини от три Българии" на Петко Бочаров. Какво знам за тази книга? Общо взето недостатъчно, освен че е за мама.
"Българска енциклопедия на народната медицина" на професор Христо Мермерски. Същото.
Другите подредих по големина и цвят, като най-отгоре оставих Кинг, въпреки че като малка трудно се ориентирах между идентичностите на Стивън Кинг, Стивън Спилбърг и Стивън Сегал.
Оставих Кинг и "За писането. Мемоари на занаята", понеже беше време и поради причината, че изглежда приветливо, светло и уютно. А и в заглавието фигурира думата "писане" (екзистенциална за момента).
Под нея лежи поетичната "Списъци" на Стефан Иванов, когото мога да чета и в интернет, но така ми се стори много по-правилно и много по-Аз.
Гледала съм "Fight Club" цели два пъти - един разбиващ и потрошаващ мислите и спокойствието шедьовър, чела съм малко Паланюк с неприкрита страст към текстове, които, когато бъдат преразказани, произвеждат смаяни, че и възмутени изражения. Тъй че, да, "Боен клуб" с неестетичната си корица е номер три.
Сега следват благодарности. Книгата, която едва се сдържам да не започна да чета сериозно, но знам, че моментът не е подходящ. А дори да можех, едва ли щях да започна с нея. Изглежда ми наистина специална. "Ужасно силно и адски близо" (Джонатан Сафран Фоер) - а как обичам, когато не всичко е текст, а и картини, когато посвещението е красиво, когато оформлението е стилно и вдъхва надежда за изкупление пред уморените очи.
Мартин Колев - "Кучето на терасата". Не мисля да обяснявам откъде знам за нея. Имам очаквания, скоро ще разбера. :>
"Аутопсия на една любов" - Пасков плюс благодарности номер две. Усмивка номер две.
И завършвам с една ухаеща на Паолу Коелю, но живописно и категорично напомняща ми за Маркес книга - "Малката светица и портокалите", Александър Секулов. Мога да я разгръщам и разглжедам, да я чета на порции, да я обичам, да я вдишвам по цял ден. Така ми се струва. Дано след време да съм сигурна.
А се оказа, че май обичам да чета на части - малки, средни и големи - художествената литература, че така по-лесно я приемам, по-лесно водя социалния си живот и не се трансформирам в ужасно непоносим елемент от чуждата обграждаща среда.
И като заключение на нетипичния за мен конкретен изказ добавям, че бюрото ми се задушава и от кичозното оранжево-зелено тяло на "Модни битки" (Карин Ямполски), която не искам да омаловажавам, но точно сега ми се струва почти неизбежно. Ако я желаете, купете си "Журнал".
А аз съм добре. Поне засега. Стискам си палци.
И Джим посочва с ръка стотиците книги из цялата стая, натрупани на купчини върху мебелите или покрай стените.
Винаги познава!
(долното ъгълче на корицата й вече е пострадало, но цитатът е от "От другата страна", да.)
Не съм сигурна, че това е голямо интелектуално постижение, но съм почти сигурна, че някой ден ще правя същото и ще познавам.
Едва ли съм пример за човек, ясен, точен и конкретен, но сега е време да бъда. Поне няколко такива изречения се изискват от мен. Изисквам аз от себе си, за да подредя тихата еуфория.
Порите на бюрото ми са запълнени с книги, от които не могат да дишат, а аз ги гледам, гледам, разлиствам, гледам. Утопия и невъзможност трябва да бъдат те. Не бива да ги докосвам, далеч от мен, далеч, далеч, далеч!
А умъртвените дървета или този натюр морт в името на изкуството са всъщност умело сплетените в композиции или пък алогизми букви, подбрани от няколко знайни и малко по-малко знайни автори, които много, ама много направиха деня ми.
"Картини от три Българии" на Петко Бочаров. Какво знам за тази книга? Общо взето недостатъчно, освен че е за мама.
"Българска енциклопедия на народната медицина" на професор Христо Мермерски. Същото.
Другите подредих по големина и цвят, като най-отгоре оставих Кинг, въпреки че като малка трудно се ориентирах между идентичностите на Стивън Кинг, Стивън Спилбърг и Стивън Сегал.
Оставих Кинг и "За писането. Мемоари на занаята", понеже беше време и поради причината, че изглежда приветливо, светло и уютно. А и в заглавието фигурира думата "писане" (екзистенциална за момента).
Под нея лежи поетичната "Списъци" на Стефан Иванов, когото мога да чета и в интернет, но така ми се стори много по-правилно и много по-Аз.
Гледала съм "Fight Club" цели два пъти - един разбиващ и потрошаващ мислите и спокойствието шедьовър, чела съм малко Паланюк с неприкрита страст към текстове, които, когато бъдат преразказани, произвеждат смаяни, че и възмутени изражения. Тъй че, да, "Боен клуб" с неестетичната си корица е номер три.
Сега следват благодарности. Книгата, която едва се сдържам да не започна да чета сериозно, но знам, че моментът не е подходящ. А дори да можех, едва ли щях да започна с нея. Изглежда ми наистина специална. "Ужасно силно и адски близо" (Джонатан Сафран Фоер) - а как обичам, когато не всичко е текст, а и картини, когато посвещението е красиво, когато оформлението е стилно и вдъхва надежда за изкупление пред уморените очи.
Мартин Колев - "Кучето на терасата". Не мисля да обяснявам откъде знам за нея. Имам очаквания, скоро ще разбера. :>
"Аутопсия на една любов" - Пасков плюс благодарности номер две. Усмивка номер две.
И завършвам с една ухаеща на Паолу Коелю, но живописно и категорично напомняща ми за Маркес книга - "Малката светица и портокалите", Александър Секулов. Мога да я разгръщам и разглжедам, да я чета на порции, да я обичам, да я вдишвам по цял ден. Така ми се струва. Дано след време да съм сигурна.
А се оказа, че май обичам да чета на части - малки, средни и големи - художествената литература, че така по-лесно я приемам, по-лесно водя социалния си живот и не се трансформирам в ужасно непоносим елемент от чуждата обграждаща среда.
И като заключение на нетипичния за мен конкретен изказ добавям, че бюрото ми се задушава и от кичозното оранжево-зелено тяло на "Модни битки" (Карин Ямполски), която не искам да омаловажавам, но точно сега ми се струва почти неизбежно. Ако я желаете, купете си "Журнал".
А аз съм добре. Поне засега. Стискам си палци.
3/01/2010
"...възпламенява нощта веднъж и завинаги."
Ако някой ден си нарисувам тематична музикална рокля, знам кои двама творци със сигурност ще присъстват на нея и кой ще обхване почетното място над сърцето ми.
Знам, че ако в лятна нощ ме накарат да си спомня за някого, ще погледна към небето и ще се почувствам някак тъжна. А някой ще се засмее.
Знам и, че loved track номер сто съвсем естествено и логично ще бъде подпечатан като такъв.
Вчера един непознат ми купи "От другата страна. The Doors". Толкова се радвах, че съм я открила, и то след почти доловимото примирение с факта, че няма да я намеря, съвсем случайно забила се в погледа ми. Гледах я, усмихвах се, разгръщах нежно прекрасно ухаещите страници, обсипани с приказен едър шрифт, възхищавах се на оформлението и снимките, а три минути по-късно ми я купи непознат.
Освен това започнах да прилагам умението си да виждам пространствено не само из пирамиди, но и насред улици и обширна градска среда.
Времето не спира да е меко и топло, а днес връзвах мартеници на китки. Всички мартеници ми се струват хубави. Остана само една, която не искам да вържа просто на някого, когото срещна. Мисля да я запазя някъде близо до себе си.
Представям си някакво уединение, но го саботирам още в зараждането му, срязвам крилата му и установявам, че "Не искам нищо. Нищичко." Никакъв джаз, никаква приглушена светлина, никакво време, нищо, нищичко.
Може би само една китара и възможност да пея.
.., Но..
Както винаги Но.
Ако някой умъртви една от най-мъгливите и упояващи меланхолии в живота ми, не знам какво ще я замести.
Междувременно привидно спокойно, дори пред себе си, аз пускам клепачите си и с някаква невъзможна да бъде определена като равнодушна усмивка забравям.
waiting for the sun, waiting for the sun, waiting for the sun
(...)
waiting for you to come along
waiting for you to tell me what went wrong
Знам, че ако в лятна нощ ме накарат да си спомня за някого, ще погледна към небето и ще се почувствам някак тъжна. А някой ще се засмее.
Знам и, че loved track номер сто съвсем естествено и логично ще бъде подпечатан като такъв.
Вчера един непознат ми купи "От другата страна. The Doors". Толкова се радвах, че съм я открила, и то след почти доловимото примирение с факта, че няма да я намеря, съвсем случайно забила се в погледа ми. Гледах я, усмихвах се, разгръщах нежно прекрасно ухаещите страници, обсипани с приказен едър шрифт, възхищавах се на оформлението и снимките, а три минути по-късно ми я купи непознат.
Освен това започнах да прилагам умението си да виждам пространствено не само из пирамиди, но и насред улици и обширна градска среда.
Времето не спира да е меко и топло, а днес връзвах мартеници на китки. Всички мартеници ми се струват хубави. Остана само една, която не искам да вържа просто на някого, когото срещна. Мисля да я запазя някъде близо до себе си.
Представям си някакво уединение, но го саботирам още в зараждането му, срязвам крилата му и установявам, че "Не искам нищо. Нищичко." Никакъв джаз, никаква приглушена светлина, никакво време, нищо, нищичко.
Може би само една китара и възможност да пея.
.., Но..
Както винаги Но.
Ако някой умъртви една от най-мъгливите и упояващи меланхолии в живота ми, не знам какво ще я замести.
Междувременно привидно спокойно, дори пред себе си, аз пускам клепачите си и с някаква невъзможна да бъде определена като равнодушна усмивка забравям.
waiting for the sun, waiting for the sun, waiting for the sun
(...)
waiting for you to come along
waiting for you to tell me what went wrong
9/11/2009
малка нощна музика, поне така си мисля
Не, не, не, определено нещо не се получава.
Пускам си музика - не издържам. Спирам музиката - непоносимо.
И сега какво?
Сега е студено. Сковавам се и ми е трудно да разбера как въобще пилея енергия чрез писане, вместо по някакъв начин да я концентрирам в затоплянето си.
Може би е защото напоследък дните, макар и страшно приятни, взеха да се повтарят, но вместо да свиквам с тях и да ги приемам за даденост, аз се мъча по всевъзможни начини да се дообъркам и дозагубя из отдавна построения лабиринт.
Връхна дреха и шоуто продължава.
В диалози - неписани.
Малко грубо, не ти ли се струва? Малко повърхностно, не ти ли изглежда, да замажеш липсата на съсредоточение в хаотични изповеди?
Кой ме смути със странен глас?
Кой ме гори в сън студен?
Един монах, една жена..
Това е. Това е нещото, което ме гореше, докато четях, докато се откривах в мислените, малко истерични, малко болезнени, малко егоистични и до краен предел отчайващи монолози на Фани.
Как да не те боли? Как да не избереш да те боли? Какво ще избереш тогава? Да се втренчиш в колоната, докато усещаш единствено студа, а вътре в теб няма място за нищо друго, нищо освен празнота..
Знам, че не биха се зарадвали, че вместо да записвам исторически факти, аз драскам с молива - който си купих от града, където отново открих връзката с близките си - "жалък и ненужен отломък от старото", "неизкоренимия навик на егоизма" и "страшна, ледена пустота".
"Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде наум да затвори очите му."
Опитвам се да мисля трезво, да открия някакъв подслон сред ураганите, да усетя, че мъглата много скоро ще се вдигне, и да почувствам действителността, земята - стабилна, твърда и неизменна. Опитвам се да намеря отговори на всичките си въпроси, да намеря смисъла на този ден, който вече е минал просто защото 00:00 беше.
Тъгувам, тъгувам.. по Испания. Мисля, че харесвам Димитър Димов. Още с първото изречение го осъзнах.
"Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе."
Дисекция на чувствата, обожавам.
Лили Иванова и Митко Щерев пък те разкъсват, както разкъсват смелите испанци в трагизма на вярата им. Дисекция на чувствата. Обожавам.
Неадекватно? Къде си тръгнал и ще ме изчакаш ли? Хайде да споделяме и да се изтрием от говорене. Да се изличим от разтрисащата ни нужда да бъдем пред някого. Да разкрием себе си зад декорите, да отмием грима, да застанем пред голямото, осветено с десетки кръгли лампи, поставени по рамките огледало, и да се самосъжаляваме, мислейки за изгубени време и шансове.
Затова може би не мога да слушам музика в този момент - защото няма да ме боли. Нямам търпението, нито жизнеността да се раздера бясно и истерично, докато не отркия извора от топла, лепкава кръв.
Ще заспят ли всички тази нощ, за да остана с тишината си? С тишината на малките букви, на познатия шрифт, прелистените навици, спомените за дните с много вина.
Искам да я преценя без предразсъдъци, да напрая напречен разрез и да открия вътрешностите й такива, каквито са. Какво очаквам от книгите? Чета, за да разбера какво ще стане по-нататък, защото се чувствам вплетена в историята?
Не, чакам промяната. Книгите трябва да променят. Хората трябва да променят. Всичко, създадено и появило се на пътя ти, трябва да те промени.
Да те усуче и извие до неузнаваемост. Тогава ще видиш приятелите си и онези, които винаги са те свързвали с определена усмивка, определена интонация, определен начин на мислене.. Ако не те познаят, значи си отишъл някъде, някъде далеч. И сега се връщаш като непознат.
Луташ се из цигарите с опиум, луташ се из неспирното си желание за още, из нощната глъч на опитите, из сладките решения на загадките, из тайните на сънищата, някъде там из радостта и огорчението, из преодолените гордост и страхове, из пещерата, в която вечно ще бъдеш затворен. О, да, простете ми.
Върни се към нещо, което обичаш, то винаги ще ти е нужно. Щом някога е отнемало времето ти, отклонявало е вниманието ти от останалото, значи никога няма да го забравиш. В природата няма празни пространства. И съжалявам, че не мога да ти отговоря точно сега.
Много е просто, разбира се. Защото исках да открия някъде връзката, някъде ритъма, някъде порива, а понякога ми трябват само думите, за да си кажа "Ето нещо завършено, дишай".
Ти си моето малко нощно закъснение, което ще прерасне в остри погледи сутринта и бъдещи съмнения през другите нощи.
Ти си топлата вода, която благославя ръцете, когато навън студът чупи мечти и надежди, топлата вода, която донася забравата. Ти си усмивката в най-тежките моменти. Усмивката, която пристига секудни преди края, като финал на абсурдно драматичен филм. Такъв трябва да бъдеш, никой не бяга от драмата.
Ти си димът от цигара - този, който не понасям, и този, в който се влюбвам. Който ме изпеплява на части и погубва във времето. А после ме връща, разклатена, упоена, вглъбена и донякъде спряла.
Ти си всичко, което жадувах да напиша, но заради неустойчивост, леност или проклетата вяра в "след малко" никога не записах.
Ти си удоволствието от проливащите се близки спомени, докато не дойде момент за вмъкване на още, за попправки и попарване на емоцията.
Ти си черновите, за които отделих минути и действие, за които никога не бих съжалявала. Небето, което те изпива в хладния летен мрак. Под което откриваш, че нямаш думи, нямаш нищо, черупка ли ще бъдеш? Не, не завинаги.
Ти си и думите, които умоляваха да бъдат освободени, но точно тогава им остана само килията, а целият друг свят се стопи като мираж в изсушаващия зной на една неочаквана и изпросена липса.
Проклетото стечение на обстоятелствата, което е виновно за цялата болка и цялото щастие на света.
Ти си всяка малка спънка, всяко гаснещо и разгрящо се противоречие, което води волята ми до самоубийствени мъки, което я калява и което не й подава ръка, когато вижда, че едва се крепи на ръба на пропастта.
Ти си митът, че за да бъдеш писател, трябва да пропаднеш. Сенките под очите и огромните количества кафе. Ти си моят отроводетектор - търсиш в сушата капка вода, а откриваш вино, изпито на екс. За какво ти е?
Прочети ме, разбери ме. Ако го сториш, ще си топлата вода, твърде дълго стичаща се, стигнала тъжната точка на свикването. Пуснеш ли студената, горещината ще ти липсва. Какво, по дяволите, искаш? Не казвай "Нищо", ще е ужасно лицемерно. Не ми казвай и нещо конкретно, ще ме излъжеш, без сам да го разбереш.
Спри времето, спри тази нощ, но само за няколко секунди, за да мога да прочета написаното.
Чуй вибрациите във въздуха, мисля, че някой те търси. Малка илюзия, вече тишината звучи като мелодията на телефона ти.
една жена, отрекла себе си
Те бяха еднакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Не можеха да се върнат назад, не знаеха защо живеят. У тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги правеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата.
- Това е голяма добродетел - да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.
Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.
Не е хубаво да четеш думите на някого само защото не ти харесват и искаш да се убедиш, че до самия край положението няма да се подобри. Ако не го правиш, за да разбереш как не трябва, а с простата цел да погалиш собственото си его, значи си жалък.
Не, не обичам да се връщам назад.
Филмът ми започна. Музиката. Дисекция на чувствата. Обожавам.
Пускам си музика - не издържам. Спирам музиката - непоносимо.
И сега какво?
Сега е студено. Сковавам се и ми е трудно да разбера как въобще пилея енергия чрез писане, вместо по някакъв начин да я концентрирам в затоплянето си.
Може би е защото напоследък дните, макар и страшно приятни, взеха да се повтарят, но вместо да свиквам с тях и да ги приемам за даденост, аз се мъча по всевъзможни начини да се дообъркам и дозагубя из отдавна построения лабиринт.
Връхна дреха и шоуто продължава.
В диалози - неписани.
Малко грубо, не ти ли се струва? Малко повърхностно, не ти ли изглежда, да замажеш липсата на съсредоточение в хаотични изповеди?
Кой ме смути със странен глас?
Кой ме гори в сън студен?
Един монах, една жена..
Това е. Това е нещото, което ме гореше, докато четях, докато се откривах в мислените, малко истерични, малко болезнени, малко егоистични и до краен предел отчайващи монолози на Фани.
Как да не те боли? Как да не избереш да те боли? Какво ще избереш тогава? Да се втренчиш в колоната, докато усещаш единствено студа, а вътре в теб няма място за нищо друго, нищо освен празнота..
Знам, че не биха се зарадвали, че вместо да записвам исторически факти, аз драскам с молива - който си купих от града, където отново открих връзката с близките си - "жалък и ненужен отломък от старото", "неизкоренимия навик на егоизма" и "страшна, ледена пустота".
"Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде наум да затвори очите му."
Опитвам се да мисля трезво, да открия някакъв подслон сред ураганите, да усетя, че мъглата много скоро ще се вдигне, и да почувствам действителността, земята - стабилна, твърда и неизменна. Опитвам се да намеря отговори на всичките си въпроси, да намеря смисъла на този ден, който вече е минал просто защото 00:00 беше.
Тъгувам, тъгувам.. по Испания. Мисля, че харесвам Димитър Димов. Още с първото изречение го осъзнах.
"Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе."
Дисекция на чувствата, обожавам.
Лили Иванова и Митко Щерев пък те разкъсват, както разкъсват смелите испанци в трагизма на вярата им. Дисекция на чувствата. Обожавам.
Неадекватно? Къде си тръгнал и ще ме изчакаш ли? Хайде да споделяме и да се изтрием от говорене. Да се изличим от разтрисащата ни нужда да бъдем пред някого. Да разкрием себе си зад декорите, да отмием грима, да застанем пред голямото, осветено с десетки кръгли лампи, поставени по рамките огледало, и да се самосъжаляваме, мислейки за изгубени време и шансове.
Затова може би не мога да слушам музика в този момент - защото няма да ме боли. Нямам търпението, нито жизнеността да се раздера бясно и истерично, докато не отркия извора от топла, лепкава кръв.
Ще заспят ли всички тази нощ, за да остана с тишината си? С тишината на малките букви, на познатия шрифт, прелистените навици, спомените за дните с много вина.
Искам да я преценя без предразсъдъци, да напрая напречен разрез и да открия вътрешностите й такива, каквито са. Какво очаквам от книгите? Чета, за да разбера какво ще стане по-нататък, защото се чувствам вплетена в историята?
Не, чакам промяната. Книгите трябва да променят. Хората трябва да променят. Всичко, създадено и появило се на пътя ти, трябва да те промени.
Да те усуче и извие до неузнаваемост. Тогава ще видиш приятелите си и онези, които винаги са те свързвали с определена усмивка, определена интонация, определен начин на мислене.. Ако не те познаят, значи си отишъл някъде, някъде далеч. И сега се връщаш като непознат.
Луташ се из цигарите с опиум, луташ се из неспирното си желание за още, из нощната глъч на опитите, из сладките решения на загадките, из тайните на сънищата, някъде там из радостта и огорчението, из преодолените гордост и страхове, из пещерата, в която вечно ще бъдеш затворен. О, да, простете ми.
Върни се към нещо, което обичаш, то винаги ще ти е нужно. Щом някога е отнемало времето ти, отклонявало е вниманието ти от останалото, значи никога няма да го забравиш. В природата няма празни пространства. И съжалявам, че не мога да ти отговоря точно сега.
Много е просто, разбира се. Защото исках да открия някъде връзката, някъде ритъма, някъде порива, а понякога ми трябват само думите, за да си кажа "Ето нещо завършено, дишай".
Ти си моето малко нощно закъснение, което ще прерасне в остри погледи сутринта и бъдещи съмнения през другите нощи.
Ти си топлата вода, която благославя ръцете, когато навън студът чупи мечти и надежди, топлата вода, която донася забравата. Ти си усмивката в най-тежките моменти. Усмивката, която пристига секудни преди края, като финал на абсурдно драматичен филм. Такъв трябва да бъдеш, никой не бяга от драмата.
Ти си димът от цигара - този, който не понасям, и този, в който се влюбвам. Който ме изпеплява на части и погубва във времето. А после ме връща, разклатена, упоена, вглъбена и донякъде спряла.
Ти си всичко, което жадувах да напиша, но заради неустойчивост, леност или проклетата вяра в "след малко" никога не записах.
Ти си удоволствието от проливащите се близки спомени, докато не дойде момент за вмъкване на още, за попправки и попарване на емоцията.
Ти си черновите, за които отделих минути и действие, за които никога не бих съжалявала. Небето, което те изпива в хладния летен мрак. Под което откриваш, че нямаш думи, нямаш нищо, черупка ли ще бъдеш? Не, не завинаги.
Ти си и думите, които умоляваха да бъдат освободени, но точно тогава им остана само килията, а целият друг свят се стопи като мираж в изсушаващия зной на една неочаквана и изпросена липса.
Проклетото стечение на обстоятелствата, което е виновно за цялата болка и цялото щастие на света.
Ти си всяка малка спънка, всяко гаснещо и разгрящо се противоречие, което води волята ми до самоубийствени мъки, което я калява и което не й подава ръка, когато вижда, че едва се крепи на ръба на пропастта.
Ти си митът, че за да бъдеш писател, трябва да пропаднеш. Сенките под очите и огромните количества кафе. Ти си моят отроводетектор - търсиш в сушата капка вода, а откриваш вино, изпито на екс. За какво ти е?
Прочети ме, разбери ме. Ако го сториш, ще си топлата вода, твърде дълго стичаща се, стигнала тъжната точка на свикването. Пуснеш ли студената, горещината ще ти липсва. Какво, по дяволите, искаш? Не казвай "Нищо", ще е ужасно лицемерно. Не ми казвай и нещо конкретно, ще ме излъжеш, без сам да го разбереш.
Спри времето, спри тази нощ, но само за няколко секунди, за да мога да прочета написаното.
Чуй вибрациите във въздуха, мисля, че някой те търси. Малка илюзия, вече тишината звучи като мелодията на телефона ти.
една жена, отрекла себе си
Те бяха еднакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Не можеха да се върнат назад, не знаеха защо живеят. У тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги правеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата.
- Това е голяма добродетел - да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.
Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.
Не е хубаво да четеш думите на някого само защото не ти харесват и искаш да се убедиш, че до самия край положението няма да се подобри. Ако не го правиш, за да разбереш как не трябва, а с простата цел да погалиш собственото си его, значи си жалък.
Не, не обичам да се връщам назад.
Филмът ми започна. Музиката. Дисекция на чувствата. Обожавам.
6/22/2009
Me2 (2)
Напоследък е много тихо. Звукоизолирала съм се от налудничавите мисли, че би трябвало да запиша всичко. Не трябва. Нямам нужда. Единственото, което ми трябваше, беше малко истина. Без значение как е постигната, дали е проста и банална; без значение, че авторът звучи дразнещо модерен, а понякога едва ли не комерсиален. Въпреки че след това обръща представата за себе си на сто и осемдесет градуса с едно-единствено хубаво изречение. Толкова много се нуждаех от истина, нищо че беше така аматьорско и нелитературно поднесена.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.
Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..
You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.
Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.
Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..
You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.
Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.
6/15/2009
"Der Vorleser"
.. или "The Reader". За пореден път.
От февруари насам това заглавие се затвори херметически в главата ми и е доста трудно да го изкарам оттам. Гледах филма цели два пъти, най-вече заради Кейт и ролята й, трепетно чаках номинацията на Оскарите, слушах трейлъра около трийсет пъти и ето че сега прочетох и книгата.
Книгата.
При нея всъщност нещата стоят по коренно различен начин.
Като за начало, тя е доста малка, със симпатична корица, на която Крос чете на Уинслет, а след като разгърнах, открих и Ралф Файнс, самотен, тъжен и замислен до едно езеро.
Проблемът при мен беше, че вече имах изградени образите на всички герои, имах един куп добри впечатления от сюжета, въпросите, които поставя филмът, актьорската игра, режисурата, развръзката и така, така, така нататък. Нямаше много за представяне, макар че се опитвах да нарисувам моментите, които не са заснети и вмъкнати в сценария.
Книгата не е филм, филмът не е книга, и този път не съм убедена в чия полза работи фактът.
Бернхард Шлинк пише толкова статично. Статично, едва ли не неутрално. На моменти ми беше трудно да проследя чувствата на главния герой, най-вече защото самият той упорито ги изопачава, изкривява, замаскира и буквално си играе с тях чрез силата на мисленето и въпросите. Въпроси, много, много, адски много въпроси.
Което прави тези 208 страници за мен по-ценни, отколкото самата повествователна част, на която липсва искра, жар, чувство, а може би просто сама съм се подвела, знаейки какво и кога ще се случи.
Рядко срещам такова привидно спокойствие и уравновесеност в някакво произведение, било то и точно такова, в което са вплетени милиони противоречия, недоизяснения; такива едва доловими болка, страдание, чувство въпреки огромната въпросителна, която е надвиснала над почти всяка страница. Всичко е под знака на съмнението и опита субективното да се превърне в обективно.
Любовта от първата част се губи и сякаш потъва в съвсем различна книга, като последното, на което може да се надява читателят, е все нещо да е останало живо след изпепеляващата сила на забравата, „упойката”, която, съзнателно или не, си поставяме, защото може би опустошителните чувства са точно в кръвта ни, а химията не е вечна.
На места страстта и топлината ги има, а самият контраст между студенината на закона, морала, мислите е този, който създава тръпката и усещането, че има какво да очакваш като развитие у героите до последната страница.
Темите започват от началото до плюс безкрайност. Вината и кой и защо я изпитва, отговорността – чия трябва да е и има ли задължителност при поемането й. Влиянието на личност, появила се в крехък период, промените, манипулациите на човешкото поведение, контролирането на останалите, налагане на мнение, надмощие, егоизмът, удобството, заблудите, спомените и нелечимостта им.. Правилно, грешно, човечност, съдба, история, последствия, срам, страдание, действителност?
„Обективно” и „реалност” са две антидуми в хартиения „Дъ рийдър”, който може би не е разтърсващ, но бях права, когато усетих, че ще има значение чела ли съм книгата, или не.
Няколко важни момента липсват във филма, а мисля, че с тях той би бил още по-наситен, особено любовната история и частта с разкаянието и подчертаването на трагизма на Холокоста.
Холокостът като черна страница в историята, човешка жестокост, гибел, борба. Холокостът, който не винаги е в състояние да предизвика емоциите, които се очаква да предизвика, и въобще всички явления в живота, които са проста част от момента, а ние усещаме тежестта им или пък просто ги изменяме с времето и пространството така, че да усетим тежестта им, когато са отлежали и можем да ги възкресим в полза на трупането в живота си.
И четенето, разбира се. Като увертюра, като любов, като препятствие, като товар за едно цяло битие. Като възникналата благодарение на страха дистанция между личността и останалия свят.
«Четецът» не успя да ме докосне толкова, колкото се очаква от една книга – дали заради последователността, ярките съобщителни изречения, които наистина само съобщаваха, и тук-там вместените описания, придаващи някаква худежественост на борбата на автора със създадения хаос и породилите се мъгли в живота.
Нямам никаква идея, но към филма, трейлъра, цитата от „Одисеята” и спомените от катарзисното му влияние прибавям и книгата, която няма как да забравя, а и сигурно ще се завръщам към нея пак и пак.
От февруари насам това заглавие се затвори херметически в главата ми и е доста трудно да го изкарам оттам. Гледах филма цели два пъти, най-вече заради Кейт и ролята й, трепетно чаках номинацията на Оскарите, слушах трейлъра около трийсет пъти и ето че сега прочетох и книгата.
Книгата.
При нея всъщност нещата стоят по коренно различен начин.
Като за начало, тя е доста малка, със симпатична корица, на която Крос чете на Уинслет, а след като разгърнах, открих и Ралф Файнс, самотен, тъжен и замислен до едно езеро.
Проблемът при мен беше, че вече имах изградени образите на всички герои, имах един куп добри впечатления от сюжета, въпросите, които поставя филмът, актьорската игра, режисурата, развръзката и така, така, така нататък. Нямаше много за представяне, макар че се опитвах да нарисувам моментите, които не са заснети и вмъкнати в сценария.
Книгата не е филм, филмът не е книга, и този път не съм убедена в чия полза работи фактът.
Бернхард Шлинк пише толкова статично. Статично, едва ли не неутрално. На моменти ми беше трудно да проследя чувствата на главния герой, най-вече защото самият той упорито ги изопачава, изкривява, замаскира и буквално си играе с тях чрез силата на мисленето и въпросите. Въпроси, много, много, адски много въпроси.
Което прави тези 208 страници за мен по-ценни, отколкото самата повествователна част, на която липсва искра, жар, чувство, а може би просто сама съм се подвела, знаейки какво и кога ще се случи.
Рядко срещам такова привидно спокойствие и уравновесеност в някакво произведение, било то и точно такова, в което са вплетени милиони противоречия, недоизяснения; такива едва доловими болка, страдание, чувство въпреки огромната въпросителна, която е надвиснала над почти всяка страница. Всичко е под знака на съмнението и опита субективното да се превърне в обективно.
Любовта от първата част се губи и сякаш потъва в съвсем различна книга, като последното, на което може да се надява читателят, е все нещо да е останало живо след изпепеляващата сила на забравата, „упойката”, която, съзнателно или не, си поставяме, защото може би опустошителните чувства са точно в кръвта ни, а химията не е вечна.
На места страстта и топлината ги има, а самият контраст между студенината на закона, морала, мислите е този, който създава тръпката и усещането, че има какво да очакваш като развитие у героите до последната страница.
Темите започват от началото до плюс безкрайност. Вината и кой и защо я изпитва, отговорността – чия трябва да е и има ли задължителност при поемането й. Влиянието на личност, появила се в крехък период, промените, манипулациите на човешкото поведение, контролирането на останалите, налагане на мнение, надмощие, егоизмът, удобството, заблудите, спомените и нелечимостта им.. Правилно, грешно, човечност, съдба, история, последствия, срам, страдание, действителност?
„Обективно” и „реалност” са две антидуми в хартиения „Дъ рийдър”, който може би не е разтърсващ, но бях права, когато усетих, че ще има значение чела ли съм книгата, или не.
Няколко важни момента липсват във филма, а мисля, че с тях той би бил още по-наситен, особено любовната история и частта с разкаянието и подчертаването на трагизма на Холокоста.
Холокостът като черна страница в историята, човешка жестокост, гибел, борба. Холокостът, който не винаги е в състояние да предизвика емоциите, които се очаква да предизвика, и въобще всички явления в живота, които са проста част от момента, а ние усещаме тежестта им или пък просто ги изменяме с времето и пространството така, че да усетим тежестта им, когато са отлежали и можем да ги възкресим в полза на трупането в живота си.
И четенето, разбира се. Като увертюра, като любов, като препятствие, като товар за едно цяло битие. Като възникналата благодарение на страха дистанция между личността и останалия свят.
«Четецът» не успя да ме докосне толкова, колкото се очаква от една книга – дали заради последователността, ярките съобщителни изречения, които наистина само съобщаваха, и тук-там вместените описания, придаващи някаква худежественост на борбата на автора със създадения хаос и породилите се мъгли в живота.
Нямам никаква идея, но към филма, трейлъра, цитата от „Одисеята” и спомените от катарзисното му влияние прибавям и книгата, която няма как да забравя, а и сигурно ще се завръщам към нея пак и пак.
6/11/2009
Jazz tunes thru this misery
Разни слънчеви резки са се процедили и полепили по пердето, докато аз слушам Боб Дилън, без да знам дали ще ми хареса скоро, или не.
Безбожно уморена съм, кръвното ми е паднало някъде надолу, имам нужда да надраскам няколко щриха, защото сънувам Робърт Дауни подстриган и картините на дядо ми, но се чувствам смачкана и изцедена от жегата или от нещо друго. Не знам.
Все пак май дойде моментът да прибавя етикет "книги" и то не само защото на бюрото ми има единайсет.
Струва ми се невъзможно да не се похваля, така че отпадналата ми ръка е призована да се вдигне, за да извърши поне едно полезно нещо в поредния зноен ден.
Бледа слонова кост, не чак толкова бледа слонова кост, нещо между кремаво, охра или бежово, светлооранжево, наситено тъмнооранжево, черно-златиста, бяло-златиста, розово-лилава и черно-бяла с цветни примеси.
На черното ми бюро стоят думите на Набоков, Клуун, Шлинк, Камю, Уелш, Моъм, По, Адеър и "1000 film to change your life". :)
(Хубавото е, че точно днес обмислях как, ако някога пиша, няма да цитирам Данте или Гьоте преди самото начало на книгата си, а някоя песен. Ето как Клуун ме впечатли, още повече като видях Рейдиохед.)
Прибавяме и една тънка и остаряла "Хроника на една предизвестена смърт" + биография на Лили Иванова и малка, сладко-симпатична, стилна и художествена благотворителна книга за мигове на разни български жени за мама.
Пълно удоволствие, идилия.
И въпреки целия този книжен антураж аз нямам силата да напиша две големи изречения, две истински изречения, две докосващи изречения. Какво правя в такива моменти ли? Това.
Липсва ми Буковски. Да, Буковски. Непредвидимо, но ужасните му, умопомрачителнореални, изгнили истории с недоразвити диалози; разказите, в които преобладават двайсетина думи като "вино", "бира", "жена", "уиски", "мъж", "кучка", хазяйка", "портвайн", "цигари", "чукам", "безработен", "копеле", "живот" и така нататък ми липсват.
Липсва ми усещането, че творчеството му не струва, след което някак успява да ме опровергае, после обратното и така, докато не се почувствам потънала в бохемско-отчаяния му, страдалчески-хедонистичен, тривиално-лаконичен американски стил. И тъй като напоследък и киното ми липсваше, а и аз му липсвах, Буковски ме вкара в своя филм. Все едно си бях пуснала долнопробен филм по кабелната, в който участват неизвестни актьори или пък Деми Мур на младини. Действието се развива в пропаднал, задимен бар, на никого на му пука за нищо, а животът се вие във вино, уиски, размазан грим, удари, писъци, стонове, жартиери, провиснали чорапи, разкривена походка и цигарена мъгла.
Липсва ми Буковски и жалкият му песимизъм, култовите изречения, които бях на косъм да си запиша, всепоглъщащият му едва ли не спрял стил, баналните фрази, с които не знам как привикнах и се съгласих да чета. Липсва ми начинът, по който се дразнех, разкривайки простите му похвати. Липсват ми диалозите без пояснения. Липсва ми мракът и неразбираемата свобода, която открива в алкохол, след който избира да плува в още тонове алкохол, а аз, неразбираща, се питах: "И кое е хубавото във всичко това? Все едно да преядеш с нещо тежко, а след това да продължиш с нещо леко?".
Няма го Буковски, но може би отново ще го има; не бях съгласна с Буковски, но може би някъде е прав; за мен разказите му са самотна вечер, прекарана в очакване в някой пропаднал, задимен, твърде алкохолен бар, но ето че изписах толкова много за мръсното копеле и липсата.
В един момент дори можех да напиша цял разказ в негов стил.
"When I go forwards, you go backwards
Somewhere we will meet"
Безбожно уморена съм, кръвното ми е паднало някъде надолу, имам нужда да надраскам няколко щриха, защото сънувам Робърт Дауни подстриган и картините на дядо ми, но се чувствам смачкана и изцедена от жегата или от нещо друго. Не знам.
Все пак май дойде моментът да прибавя етикет "книги" и то не само защото на бюрото ми има единайсет.
Струва ми се невъзможно да не се похваля, така че отпадналата ми ръка е призована да се вдигне, за да извърши поне едно полезно нещо в поредния зноен ден.
Бледа слонова кост, не чак толкова бледа слонова кост, нещо между кремаво, охра или бежово, светлооранжево, наситено тъмнооранжево, черно-златиста, бяло-златиста, розово-лилава и черно-бяла с цветни примеси.
На черното ми бюро стоят думите на Набоков, Клуун, Шлинк, Камю, Уелш, Моъм, По, Адеър и "1000 film to change your life". :)
(Хубавото е, че точно днес обмислях как, ако някога пиша, няма да цитирам Данте или Гьоте преди самото начало на книгата си, а някоя песен. Ето как Клуун ме впечатли, още повече като видях Рейдиохед.)
Прибавяме и една тънка и остаряла "Хроника на една предизвестена смърт" + биография на Лили Иванова и малка, сладко-симпатична, стилна и художествена благотворителна книга за мигове на разни български жени за мама.
Пълно удоволствие, идилия.
И въпреки целия този книжен антураж аз нямам силата да напиша две големи изречения, две истински изречения, две докосващи изречения. Какво правя в такива моменти ли? Това.
Липсва ми Буковски. Да, Буковски. Непредвидимо, но ужасните му, умопомрачителнореални, изгнили истории с недоразвити диалози; разказите, в които преобладават двайсетина думи като "вино", "бира", "жена", "уиски", "мъж", "кучка", хазяйка", "портвайн", "цигари", "чукам", "безработен", "копеле", "живот" и така нататък ми липсват.
Липсва ми усещането, че творчеството му не струва, след което някак успява да ме опровергае, после обратното и така, докато не се почувствам потънала в бохемско-отчаяния му, страдалчески-хедонистичен, тривиално-лаконичен американски стил. И тъй като напоследък и киното ми липсваше, а и аз му липсвах, Буковски ме вкара в своя филм. Все едно си бях пуснала долнопробен филм по кабелната, в който участват неизвестни актьори или пък Деми Мур на младини. Действието се развива в пропаднал, задимен бар, на никого на му пука за нищо, а животът се вие във вино, уиски, размазан грим, удари, писъци, стонове, жартиери, провиснали чорапи, разкривена походка и цигарена мъгла.
Липсва ми Буковски и жалкият му песимизъм, култовите изречения, които бях на косъм да си запиша, всепоглъщащият му едва ли не спрял стил, баналните фрази, с които не знам как привикнах и се съгласих да чета. Липсва ми начинът, по който се дразнех, разкривайки простите му похвати. Липсват ми диалозите без пояснения. Липсва ми мракът и неразбираемата свобода, която открива в алкохол, след който избира да плува в още тонове алкохол, а аз, неразбираща, се питах: "И кое е хубавото във всичко това? Все едно да преядеш с нещо тежко, а след това да продължиш с нещо леко?".
Няма го Буковски, но може би отново ще го има; не бях съгласна с Буковски, но може би някъде е прав; за мен разказите му са самотна вечер, прекарана в очакване в някой пропаднал, задимен, твърде алкохолен бар, но ето че изписах толкова много за мръсното копеле и липсата.
В един момент дори можех да напиша цял разказ в негов стил.
"When I go forwards, you go backwards
Somewhere we will meet"
6/01/2009
What a quiet world after all..
Или хората като него са безумно прави, или аз съм безумно глупава, не осъзнавайки, че като им вярвам, се отклонявам в безкрайно грешна посока.
Няма да си пусна "Chop Suey", за да се навия напук, знам това, което ми е нужно от текста, и самият текст пониква в мен под формата на осезаемо различно отношение.
Ах, как ми се иска да не съм безумно глупава...
Забравям и не допускам. Такава съм си, имам нужда от танцуващ непознат свят, тракащ и шепнещ из обичайните ми ежедневни мисли. Открих новата си любов. "Майстора и Маргарита".
Спомням си онзи не точно "небивало горещ", но приятен априлски залез, отново на един площад, когато аз разгърнах страниците й за първи път. Спомням си как осъзнах, че ще харесам тази книга, как ми се стори сравнително заинтригуваща, а след името "Пилат Понтийски" безгласно я обикнах. Вярно, че я влачих из часовете, в които трябваше да спя, и понякога ми се отразяваше под формата на пет минути удължен сън или отнесени разсъждения пред незаинтригувани родители. Както и да, беше прав - "На теб ще ти хареса" - да, хареса ми.
И страшно много ми липсва. Не чувствам, че трябва да пиша някакво ревю, че трябва да обобщя проблемите, които засяга творбата, че трябва да вмъквам творческа история и прочие ненужни факти, които ще откриете на някое по-подредено място или в Уикипедия (английска или руска, моля). Разбирам, че започна ли да говоря за книгата така, както я усетих, шансът да предам впечатленията си, че и повече, е много по-голям.
И страшно ми липсва. Не плаках на края, както често плача на последните страници на други книги. Но едва се сдържах пред златния град, пред сина на краля звездоброец, едва се сдържах на места, крайно необичайни, но жестоко ранили крехката ми психика.
Никой не влезна, не ме прекъсна. Да, имах чувството, че стъпките, отекващи из коридорите и спалнята на втория етаж, ще се пренесат на метри от мен и някой изведнъж ще нахлуе, когато аз очаквам моя духовен екстаз. Но нищо.
Стоях и прелиствах с онзи хъс, който ще те доведе до края. Краят, който те оставя за малко безмълвен, потънал в тишината му, тишината на последното изречение. Четеш предпоследната страница, преместваш поглед на другата страна, докато с леко потрепващи пръсти закриваш последните изречения, за да не успееш да уловиш някоя произволна думичка от тях и да убиеш магията. Пръстите постепенно се смъкват надолу, погледът също, четеш и може би не разбираш толкова ясно какво четеш, но знаеш, че чувстваш прекалено силно. Потъваш в своята малка придобита страст. Последното изречение вече е на фокус, толкова кратко и същевременно толкова дълго. Поемаш си дъх, прочиташ го още веднъж. Издишаш. Затваряш книгата, вдигаш главата си и се усмихваш. Усмихваш се. Свърши. И ще ти липсва толкова много.
"Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да се позамислиш над въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шпага. Но има и сенки на дървета и на живи същества. Или искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав."
Този път разделителят беше бежов, от онези малки листчета за бележки, които не се лепят. За всяка книга си правя такъв в цвят, който смятам, че ще й отива, или пък в двойка цветове. След като я прочета, го изхвърлям. Много ми е мъчно, че това бежово листче сега лежи самотно на бюрото, без да разделя каквото и да било.
"..в бяло наметало с кървава потплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранна утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан..., в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Юдея Пилат Понтийски."
Няма да си пусна "Chop Suey", за да се навия напук, знам това, което ми е нужно от текста, и самият текст пониква в мен под формата на осезаемо различно отношение.
Ах, как ми се иска да не съм безумно глупава...
Забравям и не допускам. Такава съм си, имам нужда от танцуващ непознат свят, тракащ и шепнещ из обичайните ми ежедневни мисли. Открих новата си любов. "Майстора и Маргарита".
Спомням си онзи не точно "небивало горещ", но приятен априлски залез, отново на един площад, когато аз разгърнах страниците й за първи път. Спомням си как осъзнах, че ще харесам тази книга, как ми се стори сравнително заинтригуваща, а след името "Пилат Понтийски" безгласно я обикнах. Вярно, че я влачих из часовете, в които трябваше да спя, и понякога ми се отразяваше под формата на пет минути удължен сън или отнесени разсъждения пред незаинтригувани родители. Както и да, беше прав - "На теб ще ти хареса" - да, хареса ми.
И страшно много ми липсва. Не чувствам, че трябва да пиша някакво ревю, че трябва да обобщя проблемите, които засяга творбата, че трябва да вмъквам творческа история и прочие ненужни факти, които ще откриете на някое по-подредено място или в Уикипедия (английска или руска, моля). Разбирам, че започна ли да говоря за книгата така, както я усетих, шансът да предам впечатленията си, че и повече, е много по-голям.
И страшно ми липсва. Не плаках на края, както често плача на последните страници на други книги. Но едва се сдържах пред златния град, пред сина на краля звездоброец, едва се сдържах на места, крайно необичайни, но жестоко ранили крехката ми психика.
Никой не влезна, не ме прекъсна. Да, имах чувството, че стъпките, отекващи из коридорите и спалнята на втория етаж, ще се пренесат на метри от мен и някой изведнъж ще нахлуе, когато аз очаквам моя духовен екстаз. Но нищо.
Стоях и прелиствах с онзи хъс, който ще те доведе до края. Краят, който те оставя за малко безмълвен, потънал в тишината му, тишината на последното изречение. Четеш предпоследната страница, преместваш поглед на другата страна, докато с леко потрепващи пръсти закриваш последните изречения, за да не успееш да уловиш някоя произволна думичка от тях и да убиеш магията. Пръстите постепенно се смъкват надолу, погледът също, четеш и може би не разбираш толкова ясно какво четеш, но знаеш, че чувстваш прекалено силно. Потъваш в своята малка придобита страст. Последното изречение вече е на фокус, толкова кратко и същевременно толкова дълго. Поемаш си дъх, прочиташ го още веднъж. Издишаш. Затваряш книгата, вдигаш главата си и се усмихваш. Усмихваш се. Свърши. И ще ти липсва толкова много.
"Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да се позамислиш над въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шпага. Но има и сенки на дървета и на живи същества. Или искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав."
Този път разделителят беше бежов, от онези малки листчета за бележки, които не се лепят. За всяка книга си правя такъв в цвят, който смятам, че ще й отива, или пък в двойка цветове. След като я прочета, го изхвърлям. Много ми е мъчно, че това бежово листче сега лежи самотно на бюрото, без да разделя каквото и да било.
"..в бяло наметало с кървава потплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранна утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан..., в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Юдея Пилат Понтийски."
1/29/2009
Книги, чайки и летене
Ако Малкият Принц не беше умрял, книгата може би щеше да бъде втората любима на манекенките след "Алхимикът". Нямам нищо, нищо, наистина нищо против "Малкият принц". Обичам я, много. Първия път, след като я прочетох, просто я затворих и започнах да плача.
Но това, че тя е хубава, не прави останалите книги лоши. Някак идеалистичното и сведено до абстрактна простота и алегория е много осъждано и подценявано от хората. Или защото всичко е казано с пет думи и не би могло да е толкова лесно, или защото се водят по тенденцията да осмиват този тип книги. Което и да е, съветвам ви първо да помислите без предразсъдъци, ако е възможно.
И не създавайте нов писък на модата в критиката - да харесвате всичко, което е било обект на присмех/подигравка. Може пък да е заслужено.
Тааа, както и да е.
Просто като отговор на въпросите ми по-долу "Трябва ли да спра? И аз ли съм от онези, които.... .. ...?" и т.н., един уърд документ ми напомни за себе си. Реших да прочета 20 страници, изписани с нормален, видим шрифт. По-точно - на 20 безполезни листа от едната страна напечатах "Джонатан Ливингстън Чайката" и я прочетох. Едва ли бих могла със сигурност да кажа, че това е книга, вземайки предвид, че е закрепена чрез телбод.. Но беше от онези "impossible is nothing" творби, в които фигурират Понятия с Главни букви, никакви граници и идеалистична насоченост. От една страна, докато четеш, може да откриеш много от собствените си опити - падания и ставания. От друга, след като я затвориш, се изпарява от съзнанието ти, както се изпарява водата от съда с липов чай в стаята ми. И подозирам, че хората съзнателно пускат съдържанието й да отлети, защото знаят, че това не е "Малкият принц", дори "Алхимикът" не е, а толкова ясно, кратко и просто няма възможност да бъде.
Много по-удобно и лесно е да си разочарован и да си циник. Не пропагандирам вечна вяра или пък борба за Съвършенство. Не казвам, че, ние, хората, сме безкрайни същества и сме способни на Всичко, защото сме Свободни.
Тц. Аз доста често прибягвам до краткия изказ на яда, неразбирането и наполовина прекратените опити. Сравнявам всеки процес с еволюцията и се убеждавам в много нисши теории. Но си мисля, че може малко повече. След това още малко. И отново. Винаги има "отвъд" и след като някой има правото да потвърди обратното и да убеждава всички във вечната несправедливост, то трябва да има друг /равен по големина.. .. физика/, който да убеди хората в противоположното.
Твърде неясната ми мисъл е, че всичко, което ни влияе и манипулира, е измислено от хора, а те като цяло са еднакви. Вярно е, че някои достигат къде-къде по-отвъд, но все пак човек сам определя границите си. Не ми се иска в този живот някой, който прекалено дълбоко е като мен, да ме кара да бъда или да не бъда. Всеки може, стига да има глас.
Това май нямаше никакво значение.
Трябва да прочета 2-килограмовите си книги, с тези не се получава.
Все пак..
"Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си..."
Струва ми се, че това е така. :>
П.С. Съжалявам за "Малкият принц". Там няма Големи Възможности, просто истина и меланхолия.
Но това, че тя е хубава, не прави останалите книги лоши. Някак идеалистичното и сведено до абстрактна простота и алегория е много осъждано и подценявано от хората. Или защото всичко е казано с пет думи и не би могло да е толкова лесно, или защото се водят по тенденцията да осмиват този тип книги. Което и да е, съветвам ви първо да помислите без предразсъдъци, ако е възможно.
И не създавайте нов писък на модата в критиката - да харесвате всичко, което е било обект на присмех/подигравка. Може пък да е заслужено.
Тааа, както и да е.
Просто като отговор на въпросите ми по-долу "Трябва ли да спра? И аз ли съм от онези, които.... .. ...?" и т.н., един уърд документ ми напомни за себе си. Реших да прочета 20 страници, изписани с нормален, видим шрифт. По-точно - на 20 безполезни листа от едната страна напечатах "Джонатан Ливингстън Чайката" и я прочетох. Едва ли бих могла със сигурност да кажа, че това е книга, вземайки предвид, че е закрепена чрез телбод.. Но беше от онези "impossible is nothing" творби, в които фигурират Понятия с Главни букви, никакви граници и идеалистична насоченост. От една страна, докато четеш, може да откриеш много от собствените си опити - падания и ставания. От друга, след като я затвориш, се изпарява от съзнанието ти, както се изпарява водата от съда с липов чай в стаята ми. И подозирам, че хората съзнателно пускат съдържанието й да отлети, защото знаят, че това не е "Малкият принц", дори "Алхимикът" не е, а толкова ясно, кратко и просто няма възможност да бъде.
Много по-удобно и лесно е да си разочарован и да си циник. Не пропагандирам вечна вяра или пък борба за Съвършенство. Не казвам, че, ние, хората, сме безкрайни същества и сме способни на Всичко, защото сме Свободни.
Тц. Аз доста често прибягвам до краткия изказ на яда, неразбирането и наполовина прекратените опити. Сравнявам всеки процес с еволюцията и се убеждавам в много нисши теории. Но си мисля, че може малко повече. След това още малко. И отново. Винаги има "отвъд" и след като някой има правото да потвърди обратното и да убеждава всички във вечната несправедливост, то трябва да има друг /равен по големина.. .. физика/, който да убеди хората в противоположното.
Твърде неясната ми мисъл е, че всичко, което ни влияе и манипулира, е измислено от хора, а те като цяло са еднакви. Вярно е, че някои достигат къде-къде по-отвъд, но все пак човек сам определя границите си. Не ми се иска в този живот някой, който прекалено дълбоко е като мен, да ме кара да бъда или да не бъда. Всеки може, стига да има глас.
Това май нямаше никакво значение.
Трябва да прочета 2-килограмовите си книги, с тези не се получава.
Все пак..
"Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си..."
Струва ми се, че това е така. :>
П.С. Съжалявам за "Малкият принц". Там няма Големи Възможности, просто истина и меланхолия.
12/26/2008
disenchanted
Бъдете така добри да съберете остатъците от остатъците и ако е възможно да сътворите една нова, цяла и здрава играчка от тях.
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
7/31/2008
Холера
Явно Маркес е благ човек, щом не се е почувствал страшно засегнат след екранизацията на "Любов по време на холера." Дори е помагал за сценария, който не бих казала, че е чааак толкова лош, но не блести с голяма оригиналност, която да спаси филма от така очаквания крах. Какво да кажа - не съм тотално разочарована, което е много добре, като се има предвид, че книгата е една от най-хвалените книги евър. Точно затова и никой не е очаквал филмът да се превърне в шедьовър, но пък можеше поне малко по-добре да се стекат обстоятелствата. Ако не бях чела оригиналното произведение, почти сигурна съм, нямаше да издържа и половината от филма, защото е точно, както някой каза, "мелодрама". Не че това е толкова лошо, но цялата тази изпепеляваза и неугасваща любов изглежда толкова обикновена, дори скучна ... Малко режисьори могат да пресъздадат емоциите в душите на всеки един от героите, защото не са просто някакви чувства, а ужасно силни емоции, свързани не само с любовта между главните герои, а любовта като цяло, любовта като спасение, любовта като смисъл на живота. Никой не може да покаже на зрителя онези описания на Маркес, които те карат да се чувстваш не само преживял всичко, а преживял всичко по абсолютно същия начин. Затова няма да обвинявам екипа.. Не, ще го обвиня в много лош подбод на актриса, която да играе Фермина Даса. Липсва твърдостта на харектера, надеменността, гордостта, опърничавостта, грацията, чувството за вина, нещастието, погледът, цялото излъчване.. почти навсякъде. Но съм доволна от д-р Урбино. Има приятен подбод на музика на места, което е едно хубаво нещо, но незнайно защо аз се отчайвах и молех да свърши, защото имах усещането, че това е една огромна боза. И май бях права ?
7/05/2008
Precious
Всеки ден започва с отчаян опит да спя още малко, но не мога. Обяснение все още търся и се чудя дали се крие в така честата употреба на кофеин. Но се съмнявам. Може би някъде по-дълбоко се крие отговорът на тази загадка, която продължава да ме държи с уморени очи в топлите дни. Тъмнината с цвят на карамел е изкушаваща, но не стига, за да задоволи нуждите ми от почивка и същевременно огромна заетост. Моля ?
Непрестанно се чудя и откривам, че в чуденето няма смисъл, след като няма резултат. Понякога няма нищо по-ефикасно от това да спреш. И да се ослушаш. Да усетиш. Може би тогава наистина разбираш. Усещаш.. Ако има поличби, може би една от тях е да повярваш на вътрешния си глас и да спреш цялата динамика, движение, поток от мисли. Колкото и да мислим и да обясняваме с психологични анализи и термини - дори да е вярно, да е така - няма значение. Защото на повърхността нещата са по-прости. А простите неща са най-сложни. Звучеше хубаво. А сега е истина.
Малка и гланцирана, аромат на нова хартия, прекрасен шрифт и посвещение. А простотата и лекотата на изказа - колкото и банални на моменти - всъщност са малки парченца злато.
Докосване, пренасяне на друго място. Място, където времето е спряло и чуваш само вземането на решения - спокойно, напред към мечтата.. към Личната легенда.
Непрестанно се чудя и откривам, че в чуденето няма смисъл, след като няма резултат. Понякога няма нищо по-ефикасно от това да спреш. И да се ослушаш. Да усетиш. Може би тогава наистина разбираш. Усещаш.. Ако има поличби, може би една от тях е да повярваш на вътрешния си глас и да спреш цялата динамика, движение, поток от мисли. Колкото и да мислим и да обясняваме с психологични анализи и термини - дори да е вярно, да е така - няма значение. Защото на повърхността нещата са по-прости. А простите неща са най-сложни. Звучеше хубаво. А сега е истина.
Малка и гланцирана, аромат на нова хартия, прекрасен шрифт и посвещение. А простотата и лекотата на изказа - колкото и банални на моменти - всъщност са малки парченца злато.
Докосване, пренасяне на друго място. Място, където времето е спряло и чуваш само вземането на решения - спокойно, напред към мечтата.. към Личната легенда.
6/25/2008
We found each other in the dark.
We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long.
Сега съм аз. "Зеленият път", който надцених, "Зеленият път", който подцених и "Зеленият път", който някак обикнах..
За книгата или за филма - дилемата е голяма, а това, което може да се каже надвишава много от количеството смислени работи, които някога съм казвала, но все пак заслужава поне малко отделено време, дори после да се окаже загубено.
Започвам с историята си за книгата, която винаги ще помня, може би заради дъжда и онова огромно желание в мен, каращо ме да прелиствам въпреки ужасната и непоносима влага на летните капки. Беше нещо нормално, всъщност, като други симпатични истории, но само за усещане, не и за разказване. Освен ако не си писател. Както Пърси Уетмор в книгата и неговият, меко казано, противен характер, но все пак описан толкова завършено от Кинг, толкова че човек забравя, че е просто един антигерой, а го приема като произведение на изкуството. Така и аз се влюбих в любовта си към "Зеленият път" още първия път, когато я отворих и хубавото беше, че тя не ме подведе.
В един забързан и накъдрен мокър ден реших, че трябва да си купя книга. Изборът не беше огромен, но накрая се оказах държаща "Братя Карамазови" и "Панаир на суетата". Както става в такива случаи не си взех нито една от двете, а внезапно се сетих, че съм мислила и за "Зеленият път" на Кинг. Имаха я, беше сравнително евтина, но не беше това въпросът. На външен вид също не беше прекрасна, просто тогава и заради практическо мислене, и заради някакъв инстинкт /да, онзи мой инстинкт, в който понякога си струва да вярвам/ си я купих. Дъждът шибаше и ние се скрихме под един чадър в заведение, но все пак не спря да бъде мокро и капчиците да се промушват през тази "защита". Поръчах минерална вода, която беше адски студена и от нея всичко стана още по-мокро. Тогава реших да отворя книгата, за да убия поне малко от това така водно време.. Оказа се, че въведението от автора започва интригуващо, почти поглъщащо. Понякога тези въведения могат да бъдат по-интересни и за няколко дни аз бях почти убедена, че и с тази книга може да се случи същото, но тогава, до и почти под дъжда - не. Тогава четох. Четох доста малко, защото трябваше да тръгваме, но в мен се роди неутолимата жажда за още прелистени страници, за още Кинг. Някои не толкова прекрасни впечатления се загнездиха в главата ми, но не беше страшно, почти не се усещаше..
След това имаше пауза, после четене. Пауза - четене. И някакъв кратък период, който не изглеждаще толкова кратък, но думите не проникваха така както трябва да проникнат, когато си опиянен. Аз бях разсеяна, книгата беше добра. Аз бях съсредоточена - някой разваляше момента. Книгата беше хубава - аз заспивах. Аз четях внимателно и открих част от своя стил, което може би влоши нещата. Процесът на четене беше интересен, с кратки анализи от моя страна, много сравнения, опити да си представя героите и неизграрящото желание да гледам филма, което беше плюс. Да, беше. Страниците започнаха да наламяват с по-голяма скорост.. и с по-голяма.. и да, идваще краят. Не съвсем, но го виждах. И малко преди края - може би 100 страници - се случи. Разбрах, че съм грешала. Видях, че в кратките изречения с точка има смисъл и то не изкуствен. Видях, че в книгата има магия, чувство, живот. Видях, че това явно не е бил моят стил. И се разплаках. Да, разплаках се за него.. странно, но.. за Мистър Джингълс. И да, щях да плача и преди това, оставаше толкова малко, но не съжалявам. Не съжалявам, защото остави следа. А всяко нещо, което оставя следа, има значение. Мисля, че я обикнах. Пропита от чувството, че е свършила, започна да ми липсва. Така както, когато имаш нещо, което те отвежда от реалността и прави всичко малко по-различно. Малко, но достатъчно. Дори да беше ужасна, дори да не ми харесваше, както в началото - аз имах нужда от нея. Започнах да гледам филма случайно - без обичайната дълга подготовка.
И той ме изненада. Приятните изненади са едно от най-хубавите неща, които се случват в живота, дори смело мога да кажа, че понякога те, и само те, ни правят щастливи.
Естествено като човек вложил част от себе си във филмите аз няма как да не критикувам, но този път е много малко, защото са дребни неща. Детайлите са важни, но тези в "Зеленият път" не бяха изгубени - грешките бяха просто дребни.
Не искам да навлизам в подробности, за да не убия всичко с конкретност. Просто ще спомена: прекрасният Том Ханкс, добрите "по-малки" роли, атмосферата и дори странното решение за музика в някои моменти, което се оказа всъшност логичнчо. И да … очите на Кофи.
Това е от мен за Пътя. Харесах тази адаптация, както харесах и оригинала.. И за да не се отклонявам от моята линия на писане, ще свърша с нещо банално, но вярвам - искрено.
We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long
Пореден път, в който се влюбих в частица въображение, в частица изкуство ... Пореден път, в който остана само споменът .. и ме остави с разбито сърце.
Сега съм аз. "Зеленият път", който надцених, "Зеленият път", който подцених и "Зеленият път", който някак обикнах..
За книгата или за филма - дилемата е голяма, а това, което може да се каже надвишава много от количеството смислени работи, които някога съм казвала, но все пак заслужава поне малко отделено време, дори после да се окаже загубено.
Започвам с историята си за книгата, която винаги ще помня, може би заради дъжда и онова огромно желание в мен, каращо ме да прелиствам въпреки ужасната и непоносима влага на летните капки. Беше нещо нормално, всъщност, като други симпатични истории, но само за усещане, не и за разказване. Освен ако не си писател. Както Пърси Уетмор в книгата и неговият, меко казано, противен характер, но все пак описан толкова завършено от Кинг, толкова че човек забравя, че е просто един антигерой, а го приема като произведение на изкуството. Така и аз се влюбих в любовта си към "Зеленият път" още първия път, когато я отворих и хубавото беше, че тя не ме подведе.
В един забързан и накъдрен мокър ден реших, че трябва да си купя книга. Изборът не беше огромен, но накрая се оказах държаща "Братя Карамазови" и "Панаир на суетата". Както става в такива случаи не си взех нито една от двете, а внезапно се сетих, че съм мислила и за "Зеленият път" на Кинг. Имаха я, беше сравнително евтина, но не беше това въпросът. На външен вид също не беше прекрасна, просто тогава и заради практическо мислене, и заради някакъв инстинкт /да, онзи мой инстинкт, в който понякога си струва да вярвам/ си я купих. Дъждът шибаше и ние се скрихме под един чадър в заведение, но все пак не спря да бъде мокро и капчиците да се промушват през тази "защита". Поръчах минерална вода, която беше адски студена и от нея всичко стана още по-мокро. Тогава реших да отворя книгата, за да убия поне малко от това така водно време.. Оказа се, че въведението от автора започва интригуващо, почти поглъщащо. Понякога тези въведения могат да бъдат по-интересни и за няколко дни аз бях почти убедена, че и с тази книга може да се случи същото, но тогава, до и почти под дъжда - не. Тогава четох. Четох доста малко, защото трябваше да тръгваме, но в мен се роди неутолимата жажда за още прелистени страници, за още Кинг. Някои не толкова прекрасни впечатления се загнездиха в главата ми, но не беше страшно, почти не се усещаше..
След това имаше пауза, после четене. Пауза - четене. И някакъв кратък период, който не изглеждаще толкова кратък, но думите не проникваха така както трябва да проникнат, когато си опиянен. Аз бях разсеяна, книгата беше добра. Аз бях съсредоточена - някой разваляше момента. Книгата беше хубава - аз заспивах. Аз четях внимателно и открих част от своя стил, което може би влоши нещата. Процесът на четене беше интересен, с кратки анализи от моя страна, много сравнения, опити да си представя героите и неизграрящото желание да гледам филма, което беше плюс. Да, беше. Страниците започнаха да наламяват с по-голяма скорост.. и с по-голяма.. и да, идваще краят. Не съвсем, но го виждах. И малко преди края - може би 100 страници - се случи. Разбрах, че съм грешала. Видях, че в кратките изречения с точка има смисъл и то не изкуствен. Видях, че в книгата има магия, чувство, живот. Видях, че това явно не е бил моят стил. И се разплаках. Да, разплаках се за него.. странно, но.. за Мистър Джингълс. И да, щях да плача и преди това, оставаше толкова малко, но не съжалявам. Не съжалявам, защото остави следа. А всяко нещо, което оставя следа, има значение. Мисля, че я обикнах. Пропита от чувството, че е свършила, започна да ми липсва. Така както, когато имаш нещо, което те отвежда от реалността и прави всичко малко по-различно. Малко, но достатъчно. Дори да беше ужасна, дори да не ми харесваше, както в началото - аз имах нужда от нея. Започнах да гледам филма случайно - без обичайната дълга подготовка.
И той ме изненада. Приятните изненади са едно от най-хубавите неща, които се случват в живота, дори смело мога да кажа, че понякога те, и само те, ни правят щастливи.
Естествено като човек вложил част от себе си във филмите аз няма как да не критикувам, но този път е много малко, защото са дребни неща. Детайлите са важни, но тези в "Зеленият път" не бяха изгубени - грешките бяха просто дребни.
Не искам да навлизам в подробности, за да не убия всичко с конкретност. Просто ще спомена: прекрасният Том Ханкс, добрите "по-малки" роли, атмосферата и дори странното решение за музика в някои моменти, което се оказа всъшност логичнчо. И да … очите на Кофи.
Това е от мен за Пътя. Харесах тази адаптация, както харесах и оригинала.. И за да не се отклонявам от моята линия на писане, ще свърша с нещо банално, но вярвам - искрено.
We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long
Пореден път, в който се влюбих в частица въображение, в частица изкуство ... Пореден път, в който остана само споменът .. и ме остави с разбито сърце.
5/30/2008
"редактиране"
Някой казваше, че филмите, правени по книги, не са хубави? Много хора го казват. И донякъде са прави. Една от последните ми находки беше трилърът по романа на Томас Харис - "Червения дракон".
Цялостното ми впечатление не е кой знае колко добро, но има някои малки фрагменти in this motion picture, които ме карат да не го презирам.
Като начало добра интерпретация и сценарий въпреки някои доста големи промени - все пак няма много възможности за пресъздаването на всички сцени. Добро начало също. Уил Греъм .. Ами, Едуард Нортън дава всичко от себe си, играе определено нелошо, но просто той не е Греъм. Харви Kайтел - да, по-вписващ се, особено в тази "първа" част, в която героят му не е съкрушен от живота. Но кое ме впечатли най-много? Подборът на актьора, играещ злодея. Франсис Долархайд не е от простите образи, а в книгата - доста противоречив, будещ различни чувства.
И тук за класата на Ралф Файнс и как се издигна в очите ми с точно 3 филма.
Четох, че в погледа му има добро и лошо - да има. Че може да играе и положителни, и отрицателни герои. Да може. Но не точно. Във всеки образ, в който се въплъщава, Файнс не е просто добър, или лош - той вплита човешкото, а никой не е само добър или лош. В погледа му се чете много повече от простота на характера - в погледа му се четат всички качества, трудни за описване, но лесни за усещане и обратното. Гласът му допринася към цялостната представа за достоен и различен актьор в това време на масова филмова продукция. Излъчва интелект и ум, скрити в мистерията на поведението му. А като добавим и това, че е англичанин, рейтингът му се покачва все повече.
Страхотен.
Цялостното ми впечатление не е кой знае колко добро, но има някои малки фрагменти in this motion picture, които ме карат да не го презирам.
Като начало добра интерпретация и сценарий въпреки някои доста големи промени - все пак няма много възможности за пресъздаването на всички сцени. Добро начало също. Уил Греъм .. Ами, Едуард Нортън дава всичко от себe си, играе определено нелошо, но просто той не е Греъм. Харви Kайтел - да, по-вписващ се, особено в тази "първа" част, в която героят му не е съкрушен от живота. Но кое ме впечатли най-много? Подборът на актьора, играещ злодея. Франсис Долархайд не е от простите образи, а в книгата - доста противоречив, будещ различни чувства.
И тук за класата на Ралф Файнс и как се издигна в очите ми с точно 3 филма.
Четох, че в погледа му има добро и лошо - да има. Че може да играе и положителни, и отрицателни герои. Да може. Но не точно. Във всеки образ, в който се въплъщава, Файнс не е просто добър, или лош - той вплита човешкото, а никой не е само добър или лош. В погледа му се чете много повече от простота на характера - в погледа му се четат всички качества, трудни за описване, но лесни за усещане и обратното. Гласът му допринася към цялостната представа за достоен и различен актьор в това време на масова филмова продукция. Излъчва интелект и ум, скрити в мистерията на поведението му. А като добавим и това, че е англичанин, рейтингът му се покачва все повече.
Страхотен.
Subscribe to:
Posts (Atom)