- Вземете която и да е книга, отворете я в началото на която и да е глава и започнете да четете. Аз ще стоя със затворени очи и ще ви кажа коя книга четете и кой е авторът.
И Джим посочва с ръка стотиците книги из цялата стая, натрупани на купчини върху мебелите или покрай стените.
Винаги познава!
(долното ъгълче на корицата й вече е пострадало, но цитатът е от "От другата страна", да.)
Не съм сигурна, че това е голямо интелектуално постижение, но съм почти сигурна, че някой ден ще правя същото и ще познавам.
Едва ли съм пример за човек, ясен, точен и конкретен, но сега е време да бъда. Поне няколко такива изречения се изискват от мен. Изисквам аз от себе си, за да подредя тихата еуфория.
Порите на бюрото ми са запълнени с книги, от които не могат да дишат, а аз ги гледам, гледам, разлиствам, гледам. Утопия и невъзможност трябва да бъдат те. Не бива да ги докосвам, далеч от мен, далеч, далеч, далеч!
А умъртвените дървета или този натюр морт в името на изкуството са всъщност умело сплетените в композиции или пък алогизми букви, подбрани от няколко знайни и малко по-малко знайни автори, които много, ама много направиха деня ми.
"Картини от три Българии" на Петко Бочаров. Какво знам за тази книга? Общо взето недостатъчно, освен че е за мама.
"Българска енциклопедия на народната медицина" на професор Христо Мермерски. Същото.
Другите подредих по големина и цвят, като най-отгоре оставих Кинг, въпреки че като малка трудно се ориентирах между идентичностите на Стивън Кинг, Стивън Спилбърг и Стивън Сегал.
Оставих Кинг и "За писането. Мемоари на занаята", понеже беше време и поради причината, че изглежда приветливо, светло и уютно. А и в заглавието фигурира думата "писане" (екзистенциална за момента).
Под нея лежи поетичната "Списъци" на Стефан Иванов, когото мога да чета и в интернет, но така ми се стори много по-правилно и много по-Аз.
Гледала съм "Fight Club" цели два пъти - един разбиващ и потрошаващ мислите и спокойствието шедьовър, чела съм малко Паланюк с неприкрита страст към текстове, които, когато бъдат преразказани, произвеждат смаяни, че и възмутени изражения. Тъй че, да, "Боен клуб" с неестетичната си корица е номер три.
Сега следват благодарности. Книгата, която едва се сдържам да не започна да чета сериозно, но знам, че моментът не е подходящ. А дори да можех, едва ли щях да започна с нея. Изглежда ми наистина специална. "Ужасно силно и адски близо" (Джонатан Сафран Фоер) - а как обичам, когато не всичко е текст, а и картини, когато посвещението е красиво, когато оформлението е стилно и вдъхва надежда за изкупление пред уморените очи.
Мартин Колев - "Кучето на терасата". Не мисля да обяснявам откъде знам за нея. Имам очаквания, скоро ще разбера. :>
"Аутопсия на една любов" - Пасков плюс благодарности номер две. Усмивка номер две.
И завършвам с една ухаеща на Паолу Коелю, но живописно и категорично напомняща ми за Маркес книга - "Малката светица и портокалите", Александър Секулов. Мога да я разгръщам и разглжедам, да я чета на порции, да я обичам, да я вдишвам по цял ден. Така ми се струва. Дано след време да съм сигурна.
А се оказа, че май обичам да чета на части - малки, средни и големи - художествената литература, че така по-лесно я приемам, по-лесно водя социалния си живот и не се трансформирам в ужасно непоносим елемент от чуждата обграждаща среда.
И като заключение на нетипичния за мен конкретен изказ добавям, че бюрото ми се задушава и от кичозното оранжево-зелено тяло на "Модни битки" (Карин Ямполски), която не искам да омаловажавам, но точно сега ми се струва почти неизбежно. Ако я желаете, купете си "Журнал".
А аз съм добре. Поне засега. Стискам си палци.
No comments:
Post a Comment