i still whisper

ако все пак се съглася да пушим заедно, ще искам да си говорим. ще искам да мога да говоря с теб така, както бих могла с хората, с които малко или много си пасваме. а може би няма малко и много. просто си пасвате и точка.

ще искам да е светло, но същевременно да не бъде ден. ще искам да го няма това ужасно чувство, че след малко ще си тръгнеш. не защото те искам по онзи начин, а просто защото не харесвам чувството.

хм, може би няма да има проблем да не е ден, но ще искам прозорецът да е отворен. за да пусна време, простор и пролет през него. повече зима не мога да понеса.
повече зима, повече вина, повече неприятни задължения.

ще искам да си говорим, но това е рисковано. знам, че ако се отпусна, ако поискам да ти говоря почти свободно, както на другите, ще трябва да се държа по подвеждащ начин. ще седна срещу теб, на земята, ще протегна отворени длани и ще те помоля да ми разкажеш нещо. ще поискам да те докосна. а това е рисковано.

все още не знам какво да правя. звучи като добра идея. да се видим ей така. като приятели. като аз и просто някое момче.
да мога да ти звъня, да ти споделям свободно, да се смея в леглото на абсолютни глупости и всичко останало, докато сме приятели.
никога не сме били.
идеята не е лоша.
но.

---

иначе ми се искат повече цветни дрехи и по-малко пластове дрехи като цяло.
понякога се чудя дали ще е ужасно, ако шофирам или правя други неща полугола. не обичам многото дрехи.
не обичам да ме прекъсват, когато гледам филм, не издържам, когато всичко върви гладко прекалено дълго.

преди малко гледах take shelter и поставях ръка пред устата си, когато долната устна на майкъл шанън (страхотен) трепереше и лицето му се изкривяваше в лека паника.
гледах го и плаках, не знам защо. плаках и знаех, че ако някой е луд и му се привижда, и се буди потен, и подмокря леглото от кошмари, някой висок и силен мъж - ще го държа в ръцете си, докато спре да се тресе, ще го държа и ще плача с него. ще поставя главата му на гърдите си и ще го галя, докато се успокои. имам нужда да обичам така. поне понякога (ми се иска да лекувам рани).

отивам да пуша на терасата.

п.с. и се съгласих. ню левъл.

острови тъжни са наш'те съдби. дълбоки морета ни правят сами.

мили мои,

вие сигурно знаете много повече за живота от мен. напоследък ми го казват често.
аз знам, че стана модерно да си щастлив no matter what. това е донякъде хубаво, но има разни моменти, произволни или не съвсем, в които си пълен с горчилка, горчилка, горчилка.
и искаш да я излееш.

аз ще спра да вярвам във всичко детско, ще загубя чаровния си наивитет и ще започна да играя игри. ще се превърна в ирина от "тютюн". вече не ми се струва странно, че един женен мъж, който си има дете, може да е гей. не ми се струва голяма работа някой просто да прави секс с някого, без да има чувства към него. не е ли това най-добрата опция на модерната изневяра?
няма проблем, ако обичаш някого и се занимаваш с друг. имам предвид - сигурно съм пропуснала доста наистина, хората май правят такива неща постоянно. хората друсат, убиват, продължават да се унищожават, никога не се променят, лъжат, лъжат, лъжат.
някога вярвах, че има и друг начин.
и аз започнах да се потапям. чувствам се и жива, и объркана в големия хаос.

в живота ми се преплетоха някакви трагедии, невъзможности, много филмови реплики, самотни булки по средата на нощта, вина, желание, страх, вина, желание, страх, вина, желание, страх. и толкова малко моменти, в които да остана спокойна и да знам, че усещам със своята топлина нечия друга.
религиозни догми, счупени телефони, липса, отсъствие, бягства в 4 сутринта, познати, непознати, рискове, докосвания, паднали акумулатори, почти забравени хора. и същите, завръщайки се.
халки, дюшеци, голи тела, изтрити номера.
нищичко.

нищо за живота. не съм преживяла нищо, никога. жалко, че трябваше да се омърся. забавно е, но моментите, в които спираш и се оглеждаш, пораждат въпроси.

защото не съм преживяла нищо, никога. болка, кръв, разочарование, провал, любов, лъст, страст, изневери, плач, ужаси, страхове, параноя, болести, страх, любов, болка, кръв, нищо. стерилна съм. не съм повръщала от алкохол, не съм крещяла, излязла от собственото си тяло, не ме е спирала полиция, не са ме молили, не съм се молила, не съм лягала безпомощна в тревата, не съм била истинска грешница, не са ме наранявали, не съм наранявала. никога нищо. аз не мажа по ноктите лакове, не използвам боя за коса. и в тази връзка: червеното е съдба или избор. не знам какъв е първият случай, но вторият е огромна метафора, символ, код. нали така?


имам силни ръце, защото бутам инвалидна количка от достатъчно дълго време. не го казвам, за да пробудя някаква съжалителна реакция и досега не съм го казвала, защото бях малка и достатъчно свободна, за да мисля, че не е толкова важно. по-скоро го казвам, защото откривам как близки мои хора лъжат в публичното пространство и просто не искам да съм такава. виждам как го правят и ставам тъжна. не трябва да е така. страхът е горделивост, параноята е грях

защото не ме е страх да разтеглям границите на реалността.
затова всяка вечер се мъча да изсмуча живота от повечето възможни места и хора. искам да го изпия. като глътка в пустинята. като ракия, която ме гори.




here i am now, entertain me. "забавлявай ме" - това ще казвам вече.

промених се и виждам как всичко тепърва предстои.
дано остана чиста след това.

п.с. а може би съм живяла, но просто не се оковавам в клишета? и искам още, още, още.
а може би и тези, които знаят повече от мен за живота, също искат още. някъде там се разминаваме. и някъде там ще се срещнем.

and the music was like wind in your hair

бъркотията в стаята ми е безкрайна. направо е плашещо, като погледна часа и като погледна малко по-напред - към сутринта.

чувствам се като отражение, като отблясък, като част от утайка, издигнала се нагоре в леко разклатена чаша с течност, като нюанс, като щрих, като половин размах, като наполовина завито тяло, като обещаваща идея без реализация, като усещане за нещо, което е много, много близо и същевременно адски, адски далеч

о да, знам, че някъде тук огън гори. и запалката ми няма нищо общо с това.

..always one foot on the ground.

Странно е. Не е ли странно? Някак неудобно и неловко е, стар забравен навик, старо, заровено в тъмниците на съзнанието докосване, нещо, което си изхвърлил и на което си попаднал, не знаейки какво точно да чувстваш. Загубена вещ, която някога си обичал, но привързаността се е изпарила. Която откриваш и те обърква.

Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.

Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.

Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.

Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.

Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".

Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.



(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)

Come on, break my heart
I'm ready.

I usually put titles here

Следобед е, малко мрачен, но пролетен, чакам дъжд, днес е денят, който си избрах, времето днес според суеверието ще определи характера и нюансите на цялата ми година, затова чакам дъжд, пролетен дъжд, примесен с пролетен вятър, сливите още нямат листа, които да раздуха, но ако знаете как мирише, ще простите на нераззеленилите се дръвчета и ще разберете защо искам годината ми да се идентифицира с мирис на пролет, пролетен дъжд и пролетен вятър. Ще бъде жива и горяща, боляща и прекрасна, вечна и незапочнала, ще бъде самото начало, ще бъде бесен, бурен и луд копнеж, хормони, разтресени до изригване, ще бъде любов от тук до Йерусалим пр. Хр, от Йерусалим до тук и до безкрайност.
Следобед е, тихичко и накъсано си пея, седя на терасата и пуша бяло Виктори, каква идилия, най-средностатистическите цигари от всички, които можеш да си купиш, най-пристрастявящите, казват, най-хубавите, също са ми споделяли. Седя на терасата, сива и мозаечна, отдолу от време на време минават хора, малко от които поглеждат към мен, понякога минават и коли, бавно и невълнуващо ме. Мисленето ми се отключва още повече, въображението разтваря влажни стени, лигавицата му набъбва и започвам да редя мисли по петолинието, почти като музика, само че днес е тихо. Поглеждам настрани, към празното пространство до мен, и си представям, представям си така, че почти усещам. Живея във филм, качествен и реалистичен, пренасям се пред камерите, прожекторите, гледат ме статистите и случайните наблюдатели, режисьорът седи на ниското си столче, 1..2...3 Камера! Начало! И цялата публика изчезва, аз съм в своя филм, чудя се защо хората обвиняват киното за разбитите си представи за любов, омраза и така нататък изконни човешки движещи или възпиращи сили. Защо се оплакват, че няма принцове, принцеси, близки кадри, паузи и саундтрак, завръзка, развой, кулминация, развръзка, няма толкова драматични сцени като тези, заснети някъде под големите "H", "O", "L", "L" и така нататък, няма пречистващи и отрезвяващи финални надписи, пресушаващи сълзите, съпричастни към чуждата неземна болка или радост. Не са ли чували за социален реализъм, не могат ли да прозрат, че реалността е много по-богата от мечтите, че непринудеността й извира от всички възможни пролуки и дупки, че специални думи се разнасят насам-натам почти непрекъснато, сигурно всяка трета секунда някой плаче от любов, друг върви, без да знае къде отива, ражда се дете, умира дете, ражда се възрастен, умира възрастен, друг гълта хапчета, двама се напиват, някой простира изпраното си бельо, докато мисли за всичко, от което се е отказал, втори копнее да прегризе решетките на невъзможностите си, трети реже вените си, трепери, преди да го направи, сам се блъска пред въпросите "Как стигнах до тук?", "А исках ли го?", "Господи, аз наистина ли съм аз?". Тъпата и умъртвяваща идилия на спрелите вечери, малките градчета, сивите, миришещи умопомрачително зле подлези с ниските си тавани, долнопробните си магазини и флуоресцентното студено и прашно осветление - това е толкова реално и трудно за пресъздаване, че съвършенството на действителността понякога е просто недостижимо за киноиндустрията. Драмата и любовта са толкова много, за празнотата да не говорим, празнотата е тук и там, във всички пространства, където е останало място за нея, освободи ли се нещо, тя го надушва и засяда, за да не я изпревари някое чувство или заблудена и заблуждаваща мисъл.
Седя и се оглеждам, надясно, ето. Теб те няма, или по-скоро няма никого, но това не е важно, аз дърпам от цигарата, когато пуша сама, винаги е бавно и тежко, винаги е съкровено и прераждащо. Замислям се и разбирам, че всяко всмукване е стъпка към преждевременно състарила се кожа, пожълтели зъби, лош дъх, рак тук и там, рак там и тук - не ми пука. Питам се дали един такъв момент се оказва преломен, дали това е мигът, в който нещо се пречупва и се отказваш от идеята да спреш? Дали е така, защото във всички други моменти си вършил лошата дейност (каквато и да е тя) с малко притеснение, с подсъзнателния товар на знанието, че нещата трябва да бъдат други, че промяна трябва да настъпи? Питам се и си отговарям - не. Това не е преломен момент, никакъв обрат не е настъпил, това е просто момент, в който не ти пука, не те е грижа и толкова.
Отново се обръщам надясно и се чувствам спокойна, сякаш държа ръката ти, сякаш усещам топлината й, сякаш съм я научила наизуст, сякаш е текст, който знам, сякаш тихо си казвам наум "Да знаеш ти живота как обичам!/ И колко мразя празните химери..", сякаш е мирис, който усещам и в съзнанието си. Усещам те до себе си, ще ме бъдеш прегърнал, ще пушиш, ще ти казвам някакви неща, без да съм направила нищо повече, в този момент ще съм, ще бъда с мисълта, че всичко, което съм искала да е, вече е и с ясното съзнание, че още много, ужасно много може да бъде направено. Двете противоположности ще се сливат в някаква достатъчност, а дали тази достатъчност не се нарича празнота?
Дали аз се промених, дали е механизъм на самозащита всеки път, щом нещо премине относително добре, да започвам да го анализирам, да ровя с пръчка в него, да го човърквам, докато не го изведа до тихата красота на една прозаична формула?
Представям си как си до мен, как се опитвам да ти кажа всичко, което съм си представяла, че казвам, и всичко, което спонтанно съм изпитала нуждата да изрека. Все още е празно, пушим заедно, по-скоро аз пуша и ти пушиш, но димът ни не е едно, не образува хомогенна последица от дифузията. Застанал е между двама ни като завеса, която едновременно ни разделя и обединява в самотата ни. А тя обща ли е? Вероятно не. Жалко е, че съм способна да помогна на толкова много хора, думите, съветите, които ще им дам, погледите, докосванията дори, моята слабост пред тях, моята сила пред тях - всичко това ще ги окуражи, ще бъде важно за тях, ще ги замисли, вдъхнови, а пред теб, пред теб съм въздух. Всичко, което бих искала да направя, сякаш не е конструирано да помогне на някого като теб, говоря и се опитвам - с това, което е трудно, с това, което е лесно, за което към копнеела дълго, което ме е удряло като внезапен романтичен проблясък. И не се получава. Не е ли иронично тогава, че се намираш точно до мен, че ми задаваш въпроси, че искам да ме разбереш, че може би ти също искаш да те разбера, че сме почти до нужната граница, нужната точка на пропукване откровени, а е толкова празно? Като вектори с противоположен знак, ти отиваш на изток, аз тръгвам на запад, въпреки че не мърдаме. Искам да те помоля единствено да останеш, защото знаеш, казвала съм ти, че нещо в мен се къса и умира, нещо в мен се губи, когато знам и очаквам някой да ми каже "Тръгвам си". Има моменти, в които изпитвам непрежалимата нужда някой да остане, да ми каже "Не отивам никъде, спокойно". Такива дни има, такива нощи сигурно. "Ще бъда тук, няма да чакаме, няма да бързаме". Аз вярвам, че такива дни и нощи има, такива моменти съществуват, но вярвам и, че те се наричат последен път.
Отвъд цялата тази нормална честота на звуците - нито глуха, нито пищяща и заглушаваща - вярвам, има и нещо друго. Не знам дали това е болна надежда, дори като такава не ми изглежда, не изтръпвам, не се моля, сякаш просто знам. А винаги съм смятала, че човек знае. Някак въпреки всичко, което научих, всичко, което не съвсем докрай разбирам, аз усещам, а може би дори знам, че нещата ще бъдат други. Ще бъдем други аз и ти и топлината на ръцете ти ще се прероди, ще спре да бъде научена наизуст, ще я забравя, за да я пожелая пъти повече, а ти ще пожелаеш ключицата ми, твоите очаквания и разочарования от света ще се размият и ще се слеят със същите мои. Ще има момент, преломен момент, точка на кипене, граница, тънък лед и толкова. Ще бъда беззащитна, когато трябва, за да рухна поради липсата на проклети думи - може би тогава ще ме разбереш, може би тогава ще ме разчетеш, може би объркването ще се подпали и ще издими, може би ще ни задуши, но след малко кашляне ще се оправим. Така би трябвало да бъде, нали? И ще се събудим, вгледани в себе си, татуирани - аз на твоето тяло, ти на моето.

"...възпламенява нощта веднъж и завинаги."

Ако някой ден си нарисувам тематична музикална рокля, знам кои двама творци със сигурност ще присъстват на нея и кой ще обхване почетното място над сърцето ми.

Знам, че ако в лятна нощ ме накарат да си спомня за някого, ще погледна към небето и ще се почувствам някак тъжна. А някой ще се засмее.

Знам и, че loved track номер сто съвсем естествено и логично ще бъде подпечатан като такъв.

Вчера един непознат ми купи "От другата страна. The Doors". Толкова се радвах, че съм я открила, и то след почти доловимото примирение с факта, че няма да я намеря, съвсем случайно забила се в погледа ми. Гледах я, усмихвах се, разгръщах нежно прекрасно ухаещите страници, обсипани с приказен едър шрифт, възхищавах се на оформлението и снимките, а три минути по-късно ми я купи непознат.
Освен това започнах да прилагам умението си да виждам пространствено не само из пирамиди, но и насред улици и обширна градска среда.
Времето не спира да е меко и топло, а днес връзвах мартеници на китки. Всички мартеници ми се струват хубави. Остана само една, която не искам да вържа просто на някого, когото срещна. Мисля да я запазя някъде близо до себе си.

Представям си някакво уединение, но го саботирам още в зараждането му, срязвам крилата му и установявам, че "Не искам нищо. Нищичко." Никакъв джаз, никаква приглушена светлина, никакво време, нищо, нищичко.

Може би само една китара и възможност да пея.

.., Но..
Както винаги Но.

Ако някой умъртви една от най-мъгливите и упояващи меланхолии в живота ми, не знам какво ще я замести.
Междувременно привидно спокойно, дори пред себе си, аз пускам клепачите си и с някаква невъзможна да бъде определена като равнодушна усмивка забравям.

waiting for the sun, waiting for the sun, waiting for the sun

(...)

waiting for you to come along
waiting for you to tell me what went wrong

You're so stupid, Rose

Довърши ме с гайди, насочи внимателно енергията си, цялата, цялата, концентрирай я до изтезание и мъка, хвани звука и го изстреляй към сърцето ми - там боли най-много. Там, защото то е единственият барометър, който имаме, казва Крис Куупър, защото филмите са ме научили, когато ми се струва, че не ми остава нищо друго, или когато всяка логика и рационалност ме изоставят, да вярвам в тях.
Научили са ме на романтика и наивност, научили са ме, че не е пропиляно времето, посветено на Джеймс Хорнър вместо на изцерителен сън.
Научиха ме да правя от нищо нещо. Не само те. Но И те.
Имам цитати и примери за всичко - не само филмови. С диалози - "имагинерни", случили се и предстоящи - ще запълня празното пространство на последната страница на тетрадката ти. Ще изпиша мислите си с белите черти от ноктите си по сухата ти кожа, ще отъркам прясно избиващото мастило на новия пълнител в зимните ти, даващи се без преговори ръце. Нали сме приятели.
Нали сме приятели, ще наблюдаваш как рециклирам стари вдъхновения или погубвам съвсем нови с частичното им наслагване по материални и невидими повърхности.

Убий ме с гайди, изгори ме, стрий отломките на прах и я разпръсни над море или океан, защото хората обичат светлини и вода в големи количества, защото обичат радикалното, защото вярват в двете начала, защото понякога губят нишката на менталната си суета и извисеност и се превръщат в прах, пепел, която трябва да бъде разпръсната над море или океан, която трябва да се носи по вятър - солен и трагичен.

Толкова много асоциации, толкова много възможни сцени, толкова много хора, толкова разминавания, грубости, диалози, нервничене, напрежение, скрити погледи, скрити, никога неизпращани към някого погледи, глупости, смях, вдетиняване, връщане назад, осъзнаване, прекрачване на границата, освобождаване, стабилизиране, започване, потегляне, съзерцаване, гадене, изтръпване, повдигане, треперене, умиране, прераждане, крещене, пеене, писане, рисуване, притваряне на очи, заглушаване на слуха само и само да не чуя ехото от писъка си. Писък от живот.

Гледай ме, докато яздя буквите със затворени сини очи и мирис на пролет се лее като диамантена кръв под ноктите ми; гледай я, докато целува пръстите ти, а после, готова и копринено първична, жадна, искаща и несломима, тайнствено и откровено властна, подчиняваща те и превърнала се в потни пари, те поглежда; гледай го несигурно, разтапяйки се в грях и вина, покълнала от забранен копнеж, докато ти рецитира английска поезия, застанал на крачка почти истинско кръвосмешение от теб; гледай напред, когато не от това имаш нужда; гледай през прозореца, когато се давиш в неизказаност, а тишината те притиска и задушава, тишината те изсмуква и лишава; гледай през сълзи, когато той композира, за да убие всички, които някога ще го обичат, за да ги убие на части, порции, за да ги убие постепенно във изкуство; гледай дребнаво, когато те е страх; гледай през мерник, начертан и разграфен, когато не си достатъчен; гледай на нещата с любов, стига да можеш; гледай отдалеч и отблизо това, което създаваш, и не го прави нечие копие, за да остане автентично твое.

(Бях на шест, когато тати ме заведе на кино за първи път в живота ми, и изобщо не успях да смогна със субтитрите.

Бях на 6 или 7, когато отидох за втори път на кино. Сега осъзнавам кой е бил първият ми филм на голям екран. Вторият беше същият и не ме е срам, че съм по такъв начин тривиална.

Бях на 6 или 7, когато раздирах гърлото си пред телевизора заедно със Селин Дион Чаках търпеливо кулминацията и съм сигурна, че съм правила това, което правя и сега - снишавах звука преди върховия момент, за да ме убие голямата амплитуда при "You're heeeeeeeeeeeeeeeeeere, there's nothing I fear..".

Бях много малка, когато рисувах жирафи, пеперуди и други животни в композиция и бродирах зайче, което яде морков.

Бях в седми или осми клас, когато госпожата по музика каза, че хора като Моцарт и Бетховен живеят толкова малко, а такива като нас ще стигнат 90, че и повече години. Когато ни разказваше с възхищение за Фреди Меркюри и се надсмиваше над контраста между закръглената Роуз и немощния Джак.

Бях на 14 или 15, когато чух "Where the wild roses grow" отново след толкова, толкова години и за мъничко умрях от необяснима пареща носталгия по всичко и по фрагментите от детските си, неясни спомени.

Бях на 17, когато увеличавах любимата, фигурираща във фантазиите ми за времето, когато ще свиря и пея на китарата си пред близки хора, "My best dress" на Florence and the Machine и чаках момента, в който да издигна глас за "...and I'm drunk and feeling fine, I'll go out there and find me another boy to pass the time. And as we're dancing cheek to cheek....."

Беше днес, когато отново отнех частица от нечие време, за да го запълня с мои си неща, и съвсем леко капитулирах.)

Може би скоро ще участвам в такъв разговор, част втора:
- Представи си, че променям хората.
- Добре. Представих си.
- Как ги променям?

(защото важното е да си представиш и имам още хиляда варианта на този "въпрос")

It's been 84 years, and I can still smell the fresh paint. The china had never been used. The sheets had never been slept in.

Такива цитати нямам право да копирам. Изписвам ги.

Закон.

целувах, че те сънувам

Знаех си. Не. Не си знаех, въобще не мислех, че като зарежа разказа на Йовков и включа лекомислено и безотговорно компютъра си, вместо да поправям грешни задачи по математика (математика, която за малко щях да превърна в перманентна своя любов, която все още ми е слабост, но..), ще ми се случи нещо приятно. И че когато си пожелая нещо обичайно на обичайния 11:11, другото, което мина през ума ми, но не поисках, ще ми бъде поднесено след някакви си минути.
О, какъв хубав живот, isn't it?

Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?

Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.

търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.

искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)

"hahahahaha"

1 пропуснати повиквания

По въздуха се е спуснала някаква розова нишка, студена, невидима и все пак уловима. Разпънала е крехкото си хилаво съществуване между избелялата червенина на тухлите на отсрещния гараж, ситуиран точно пред прозореца на стаята ми, между покривите на затоплените къщи и къщички със съвсем прясна изолация или без никаква такава. Между крехките, голи и хищни за човешки очи клонки на трите сестри сливи, брулени от вятъра. Нещо розово, нещо като капчица от залез се е просмукало в атмосферата и въпреки снега, въпреки хвърчащите фрагменти от януарския сняг, блъскащи се в предното стъкло на колата, в хорските крехки устои към студа, въпреки замъгленото огледало за задно виждане, въпреки ниския таван и близкоразположените седалки, закрития пепелник и закритата негодна запалка, която страшно изтощава пръстите, въпреки различното разположение на всичко, въпреки факта, че въобще не усетих пътя и не му се насладих, без да го осъзная - все пак долавям топлина.

Междувременно, само докато не съм убила някого, защото нарушава чупливото ми мимолетно равновесие и тишина, набирам скорост и преодолявам страха си. Вече съм готова да призная, че от седмица-седмица и ден-два не пиша наум, не пиша никъде, като изключвам нещо като изброителния си текст за 2009, заемащ 8 непълни сраници от любимия ми непретенциозен БТК тефтер. Изпитвам фобия, а още повече нарасна тя, когато аз, Аз Дребнавата, Аз Критичната, Аз Недоволната се впечатлих от текст, в който нямаше точки, нямаше запетаи, нямаше достатъчно "й", нямаше главни букви, имаше повторения и така, така, така нататък. Или поне бяха достатъчно липсите и ненужните допълнения, че да ги забележа. Но успях, успях да се сдържа. Стоях с молив и го четях, а пръстите ми се изкушаваха да посегнат, да принудят молива, да натиснат мекия графит върху бялото на листа и да коригират. Аз Поправящата прехапа устни и желанието й да убива само умря.
Пречупи ли се нещо в мен, самоунищожи ли се, някой друг ли го унищожи, или по-приемливата версия - роди ли се нещо у мен? Май, че е последното.
Не ми се беше случвало или не бях забелязвала с такава прецизност как сценарии, писани в тъмните ми нощи, в уморените ми прибирания, в спрелите ми взирания пред огледалото, в пяната, докато мия зъбите си, в дима, докато изсмуквам цигарите си, в пепелта, която тръскам извън пепелника, в усмивките, които машинално подарявам, в едва сдържания смях, който с любов се опитвам да потуша, в нервното тракане с нокти по стъклена повърхност, в нечленоразделните и незавършени начала на потенциален писък - всички тези сценарии се превърнаха в полуреалност. И съм благодарна, боже, благодарна съм, дори се радвам, че не станаха същинско копие на малките ми, съединени в една голяма фикции. Радвам се, че успях да се запазя, да си кажа "Стоп", да бъда с една тъничка и уж невзрачна идея по-търпелива. Радвам се, че бях. И въпреки че мъничко съжалявам и че осъзнавам как интерпретирането на тези пресни, но тленни спомени не е достатъчно автентично заради отлагането ми - все пак е хубаво.
Хубави са червените улични светлини и умението да слушаш. Да не говорим за умението наистина да слушаш. Хубаво е да попиваш уж ненужна информация, която по-късно, радостно ще забележиш, ще се окаже и нужна, и красиво напомняща.
Пълен нонсенс, мислила съм си сигурно. А сега и пътищата, и полицията, и солидарното включване на фаровете, и шофьорският език, и шофьорските термини и вицове, и цялата тази мъжка надпревара са ми толкова скъпи.
Скъпо е, хубаво е да знаеш, че някой обича нещо. Че някой притежава специално отношение към нещо, дори това да са капачки от бурканчета лютеница. Хубаво е да откриеш, че не си единственият, който си има страст, който е компетентен, който е надежден, който обича.
И, ах, колко прекрасно е да си момиче с видимо недоразвито чувство за ориентация или скрито такова поради една доза хормони и страха да не объркаш нещо; хубаво е да си такова момиче и някой, с цялала си компетентност, с отдадеността си и вродената вяра, че трябва да контролира, да гради и да спасява, че трябва да е лидер, да е силен и безстрашен, да е покровител - някой такъв да ти обяснява. Някое олицетворение на мъж.
Хубаво е понякога да си позволиш да не знаеш, да си позволиш да не мислиш, да си дадеш правото да изключиш и да се оставиш, да вървиш по инерция, да се пуснеш по течението, по пролетния топъл вятър в навечерието на идната година и да умреш от умопомрачителния мирис на носталгия и цялата любов на света, концентрирана толкова силно и нетърпимо, че ефектът й се е приравнил с този от отрова.
Няма сълзи, но за малко. Има глас в тишината, слушам го, моят ли е?
Има червени лапми, къде без тях, ще ги забравя ли, потракване по черна повърхност, ноктите ми, ето ги. Бели ръце, тъмни ръце. Контраст.
Представям си как имам възможността, вместо да потъвам във фетиша си към набюдаването на пътя, на къщите, на младежите, които вече са свили или след малко ще свиват, застанали на групички пред нонстоповете за бира - да пиша. И се мъча, а в главата ми звучат Смитс ("Shyness is nice and shyness can stop you from doing all the things in life you'd like to.."), а може би и Молоко, в главата си чувам смеха на приятелите си, идентифицирам всеки с присъщото му чувство за хумор, усмихвам се заради тях, а после се усещам и се спирам, отново рисувам и едва забележимо мисля, като успешно притъпявам тишината.
Сърцетуп-туп-туп.

Дядо Коледа е хвърлил чувала си с лирики, цитати и спомени право в комина ми и аз съм го побрала в себе си заедно с прахта, за да го използвам. Задавям се от всичко, кашлям и от мен хвърчат весели прашинки, цялата съм скъсана от мисли, скъсана, закърпена, изподрана, наранена. Колко съм мислила, колко съм полудявала, колко съм се изтезавала по собствено и ничие друго желание, колко пъти съм слушала песни с безобразни и достойни да бъдат осъдени за влиянието си върху такива като мен текстове. Слушала съм ги и съм треперила в леглото, ставала съм в студа на нощта, лягала съм отново. Опитвала съм се някак да издърпам Божията или която и да е воля.
А накрая се оказа, че просто е трябвало да си представя.
Но много зъби, много нокти, много настръхване ми отне, много напрегнати дни. И съм благодарна, защото съм малко слаба.
Събрах коледни подаръци, събрах нови усмивки, родени в споровете в три през нощта на бира, цигари и момичешко мрънкане, защото е студено. Събрах food for thought, и то доста тъжна такава, защото, както каза той, "вече няма интересни хора". При казването на което, разбира се, един квадратен милиметър от сърцето ми изгни и се стопи.
Събрах сладък страх и болки, за-за-зу, интересни неща за разглеждане, за ядене, за поставяне на разни места, за четене и за препрочитане.
Сега Молоко леко лигаво, но влажно и хлъзгаво като чисто удоволствие се спускат по небцето ми, оплитат ме в сладостта си. На 31-ви срещу 1-ви еуфорията завладя, никой не се напи, както се очакваше, аз имах имен ден (благодаря на патерица), за малко да заспя, мислих си добри и лоши неща, отново на терасата, отново вътре, липса на ток, свещи и уют, old school hip-hop, приятелство, ах, безценно приятелство (обещавам, някой ден ще събера любовта си и ще изкрещя на целия свят, че обичам, обичам, ОБОЖАВАМ приятелите си толкова много) и прибиране рано сутринта по мокрите шосета, из меките януарски мъгли.
Изведнъж неделите станаха такива, каквито бях свикнала да са. София, ще те обичам ли някога, или вече те?

Радвам се, че се преодолях, поне за малко. Сега ще мога да се препрочитам, защото, по дяволите, каквото и да съм премълчала или каквото и да не съм се престрашила да направя, казах, че обичам писането - много, много, много. Винаги, винаги, винаги.

За другото отново ще се моля. Защото съм малко слаба. А когато гориш, това те прави силен.

blue in the afternoon, orange in the evening

"Най-силната сцена е тогава, когато и двамата са надрусани, лежат, филмират се и нямат представа какво се случва. Чиста любов"*

* доста перифразирано.


Това е

..невероятно силно и си мисля, че ако други филми, книги, групи и така нататък страсти от пубертета си някой ден сметна за не толкова добри, колкото са ми се стрували, Реквиема няма как да забравя. А може би просто има неща, които не можем да си позволим да изгубим въпреки всичко, пазим ги, пазим всяка частичка любов към тях, скътаваме я, поставяме я под стъклени похлупаци, излагаме себе си на опасност заради нея, съмняваме се в промяната си и се чувстваме вдетинени или пък наивни, но просто не спираме. Човек трябва да си има нещо, а понякога го има и без да се опитва.
И ако мислите, че сте изгубили всякакво чувство към онзи, за когото не сте могли да дадете определение, когато сте били все още малки седмокласнички, зяпащи в тавана, току-що открили баланса във Вселената и други интересни продукти на "алтернативното" мислене - спокойно, чувствата не се губят толкова лесно. И всяко второ категорично "да" бива опровергано от едно категорично "не". Предполагам, и обратното.

Опитах с два текста + едно кратко блог включване на място, където преди пишех накъсано и на латиницаа, а айди-то ми е 62690778. Повече не мога. Знам какво искам, но ми е ужасно трудно. Някакви несподелени по начина, по който искам да споделя за тях, вечери са преплели шпаги под корените на косата ми и бавно ме убиват, крещейки "Няма ли да създадеш нещо от нас?" Какво да създам от тях, какви изводи да си вадя, до каква истина трябва да достигна? Може би се очаква да изведа формула, не знам. Обаче е болезнено да мислиш, особено болезнено е да мислиш, когато си част от макроскопичната система на сивите улици и отекващите в сградите гласове на няколко младежи, докато всичко друго спи и гасне в пустота и есен.
Просто болезнено.

Днес явно не става, както го искам. Това е от мен, макар да не трябва:

бях затворила очи, облегната на нейното рамо
и си мислех за червените улични лампи, зимните ветрове
и пражките кафената по ъглите на улиците
снежинки по кожата, увита в шал
влизам и се смея, слушайки някаква непозната лежерна музика,
настанявайки се до нови близки хора
в карамелено-червеникави светлинки окъпана, уют -
каква идилия
със затворени очи, свела глава на нейното рамо,
слушах тяхното дишане - на четирите момчета - знаех как изглежда тревата пред нас
знаех, че уличната лампа свети в жълтеникаво-сиво-бяло от лявата ми страна, че е студено и сме само ние и голата пейка,
че шосето е там и че няма нищо, което да ме предпази
и просто бях затворила очи.
- иска ли ти се да имаш лист и химикал? - попита ме момчето, което се намираше най-близо до мен и милата ми облегалка.
- на мен ли говориш? - едва отроних от умората на гласа си.
- на теб, много ясно. кой друг ще попитам такова нещо?
- искам, да. но нямам сила да пиша.
- пиши на глас. говори ни.
- да ви говоря?
- как ще пишеш сценарии, ако не можеш да говориш в такива ситуации? - включи се момчето, седящо до първото.
- но аз мога. мога да говоря. просто не знам какво искате да чуете - произнасях с простенваща болка, бавно и измъчено.
и в главата ми угаснаха всички включващи се и гаснещи дискотечни светлини. чупещи се в чупките на танцуващите, енергични, зашеметени, лъстиви тела. целият бийт, басът се стопи и стана тихо. а толкова мразя да е тихо. мразя, защото е по-ужасно и белязващо от няколкото секунди, в които свалям обецата от възпаленото си ухо и усещам как светът наистина изчезва и се стопява в търпима и неразбираема болка.
- говори за това, което чувстваш. ей така, каквото и да е, говори. не мисли. пиши без лист и без химикал. без клавиатура - отново се обади първият. второто момче палеше цигара с обичайната си намръщено-съсредоточена физиономия (знаех, без дори да го погледна), другите двама бяха тихи, а аз, уморена и отпаднала, не знаех дали са просто отлетели някъде далеч от нас, или не се интересуваха и грам от моето писане на глас.
наместих се още по-удобно на рамото й, отворих очи, за да се уверя, че светът не е спрял да се върти без нас, усетих как тя се притеснява от мен, от свободата, на която може би е изглеждало, че съм се подчинила, и отново затворих очи, за да не злоупотребявам с тях.
после заговорих. гласът ми се чуваше, беше силен, беше ясен, беше забавен:
- кажи ми, че си странен. моля те, моля те, моля те. кажи ми, че у теб има нещо странно. че си малко нещастен. че когато минаваш по тесни, сиви улички, не си мислиш обикновени неща. кажи ми, че си поне малко изкривен. че ти се е случвало нещо тежко, че в семейството ти има луди, че си бил травниран поне веднъж, че другите не могат да познаят какво си мислиш. че когато слушаш музика, те боли поне малко, поне понякога. моля те, моля те, моля те! - изчурулика тя с детински копнеж и хитра примамлива усмивка, хванала го за ръкава. но наистина искаше той да й отговори с "да, странен съм". изпитваше нужда.
- защо ти е да съм странен? - отвърна той с любопитна усмивка, когато тя приключи с въпросите, и се обърна срещу нея, за да успее да я изпита с очи.
- за да мога да ти споделям. и да ме разбираш. поне понякога. и да не се чудя как да опростя думите си така, че да придобият някакво реално звучене. за да мога да разбирам и теб.
- какво искаш от мен? да се събуждам в три часа, плувнал в студена пот, и веднага да грабвам четки и бои, за да се успокоя? да чета книгите отзад-напред? да страдам от клаустрофобия? но все пак да съм готов да се сбия, да изрева с мъжки глас? да съм различен, но не и флегматичен или пък апатичен и пасивен? да те моля да ми споделиш нещо, след като напук си мълчала повече от трийсет минути? не се опитвай да ме проектираш. може би няма да ме харесваш странен.
- аз просто.. съм страшно объркана, трябва ми някакво пристанище.
- ти можеш просто да подходиш с доверие към хората, без да планираш, без да мислиш, без да ги скицираш. дай им някакъв шанс. а ако те разочароват - ок, остави ги. какво ще се случи, ако съм странен, ако съм бил странен, ако съм минал през всичко, през което си минала и ти? винаги мога да те оставя, защото все още не си там, където съм аз. и съм почти убеден - хората минават през еднакви мисли, вървят по сходни пътища и слизат на еднакви спирки. повечето от хората, които си приличат. но аз си мисля, че си друга. затова не ме моли да съм странен.
и те вървяха мълчейки и тя мислеше, че може би ще го обикне. беше такъв, какъвто го искаше. повече от нея. и можеше да спре да рови сама из дълбоката пръст, докато не открие червеи, можеше веднъж да се остави и да се довери. да спре за малко. да си даде почивка.

спрях да говоря не за да помисля, а за оставя топлината да се стече по клепачите ми. ръцете ми бяха студени, лицето ми беше студено - не горях. и продължих.

- и всеки път думите напират, изкачват се на ръба на устните, но са толкова пъзливи и дребни, че не смеят да скочат оттам. и винаги прехапвам устни или нарочно бутам малко от тях. достатъчно, за да стане ясно, че има и още, и недостатъчно, за да пробудят картини в чуждите съзнания.
стояхме в затъмнената стая. главата ми върху гърдите му. той ми каза:
- не си толкова студена, знаеш ли?
- кога съм била студена?
- никога не си била така отпусната досега. не си казвала нищо мило, не си правила нито едно признание. никакво. винаги си била сдържана.
- не може да е вярно. била съм мила с теб.
- не си ми казвала нищо мило.
- казвала съм ти.
- не, не си - заключи той с простота, която не можех да оборя, без да показва, че е обиден. сигурно си е мислел "такава си, но няма нищо, аз те харесвам".
преди да стане време да си ходя, отидох в банята и на огледалото написах с червеното си червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш".

всички ме бяха слушали внимателно или просто се успокояваха от хомогенността на обстановката, от краткото статукво. нямаше какво друго да правим, закъде да бързаме, всички трябваше да слушат и това ги беше успокоило. опитваха се да си преведат думите ми, да разберат защо точно тях така внезапно съм създала. а аз всъщност просто ги бях изровила от мисловните си чернови.
третото момче, което мислех за напълно откъснато от нашия малък защитен слой, се изправи. отворих очите си, затворих ги, а после отново ги отворих и се почувствах будна. той ме погледна и каза:
- може ли да повториш последното?
опитах се да се върна минута назад във времето, да осъзная какво се е случило, за какво съм говорила. мисълта ми всеки път се губеше, падаше безтегловно, а аз се мъчех да я уловя, наистина имах чувството, че ми се изплъзва и се спуска надолу, пропада в бездна, отива си.. и все пак някак я видях, хванах я и я задържах.
- ..на огледалото в банята написах с червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш"
след 10-15 секунди тишина последва отговор:
- хайде да се разходим. стоим тук от толкова дълго време.
всички се съгласиха, но аз и той отбихме в друга посока.

Здравей, Маделин. Просто се отбивам

..за да видя как си.

Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.

Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.

Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.

On sleepless roads the sleepless go

Когато го прочетох миналата година, потръпнах, защото не помнех къде съм го чувала, а имаше някаква странна сила, някакво дежа ву в цитата.
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors."

Диалозите представляваха нещо такова:

- Гледала ли си "The Doors"?
- Не.
- Гледай го.

и

- Гледал ли си "Doors"?
- Да.
- И хубав ли е?
- ...Наркомански. Много наркомански.

Това не са думи на предубеден човек или пък на някого, който няма вкус и не цени изкуството, особено по-изкривеното и екстравагантно такова. Това е най-първичното и реално описание, което мога да дам за 140-минутната лента.

"The Doors" е филм на Оливър Стоун, който е на цели 18 години. Вал Килмър се превъплъщава (отгатнете колко добре) в Джим Морисън, Мег Райън е неговата може би любима Пам, Кайл МакЛоклън пък - Рей Манзарек. Образите са учудващо действителни, не видях сериозни пропуски от биографията и живота на Джим (като изключим онова страшно демонстративно и нереално "Girl, we couldn't get much HIGHER"), а връзките и малките моменти, от които се ражда огромната история на Доорс, са много смело, достоверно, но ненатрапчиво вплетени във филма, без да създават излишна изкуственост и осезаемо дращене към постигането на истинско въздействие.
За режисурата е трудно да се говори, защото тя съвсем се смила и претопява в сцените на пламенност, екстаз, транс и тотално пробиване от другата страна. Сцените, в които публиката приема да бъде обидена, хората приемат да бъдат роби, стига музиката и шоуто да не свършат.
Най-хубавото е, че филмът е наситен с подходящите песни на подходящите места и всичко, което сте усещали, че може да е бил Джим Морисън, но никога не сте си представяли и доразвивали докрай чрез въображението си, тук, във филма, е сякаш довършено. Нишките са хванати, разплетени и завързани на възел, където трябва. Липсата на излишните "Но възможно ли е да е било така?" и "Не, не, преувеличават ужасно много" е почти стопроцентова.
А усещането..

Усещането.
Преди да изпаднете в безсъзнание, няма да поискам още една целувка или проблясващ шанс за блаженство, а просто да запомните образа на Вал Килмър, да го запечатате добре някъде на сухо, тъмно, сигурно и хладно и да се влюбите в него. Имате пълното право да се побърквате по Вал Килмър и бавната му провлачена походка, по цялата тази свръхдоза младост и неизчерпаема духовна и физическа способност да не спира, да се захласвате по гласа му, кожените панталони, спокойния, безкрайно блуждаещ и някак превъзхождащ останалите поглед, по вечните му транспътешествия из времето и пространството. Трябва да си намерите поне една малка, една нищожна причина да обикнете безпорядъка на неадекватността му, поетичния хаос от думи, изплували по необясним ред. Простете му, че понякога прекалява, че не е верен, че раздава прекалено щедро любовта си, а после забравя да го е правил, че ви кара да се чувствате единствени, а след това провокира сълзи и омраза, претопяващи се отново в безвъзвратна, мъчителна и неизлечима зависимост, че бяга по най-лесния и опасен начин и че се друса, че се друса до припадъци на сцената, до свирепа агония и оргазъм със свобода.
Простете му, че за моменти поставя примката на вратовете ви и мислите, че го разбирате, а малко по-късно изгася светлините и драсва клечката на едно ново начало. На поредното лутане из лабиринтите на гърчещата се действителност на един поет, на един фалшив идол, на един велик наркоман.
Косата, очите, цигарите, коза, пурите и брадата в последствие - запомнете всички тях.
И онази някак детска откъснатост от света, която изглежда непокътната и неразбрана от никого. Защото има сцени, в които не можех да остана спокойна - имаше бавни, плавни и относително тихи сцени, в които аз не можех да бъда спокойна и неразвълнувано-съсредоточена и нещо ме тресеше и разбъркваше през почти цялото време.
Изтръгнете, опитайте някак да изкорените склонността си към причинно-следствена дисекция и прекомерно търсене на обяснения и приемете, че точно пълното отсъствие на такива дава криле, упоява, разклаща и накрая изхвърля човека свободен. За жалост, като парцал, преминал през центрофуга. За щастие, всички те оставят полъх на безграничност и любов след себе си. Всички те те мотивират просто да си и да бъдеш, а не да планираш какъв и как да си и да бъдеш. Всички те те бутат към изсушените растения и към малките хапчета, към сподавения писък на стриктно събраните върху гладка повърхност магистрали от прахчета, когато нещо не достига или когато повярваш, че тяхната деформирана романтика прекрасно ще пасне на твоето искащо да бушува в нови експерименти и усещания съзнание.
А те - те просто достигат заветните 27. И това е.

Ако гледате филма само защото искате да гледате филм, но не сте фенове на Доорс, Морисън, рока, музикалната история и епохи или на тази малка революция от 60те - не очаквайте да ви се стори такъв, какъвто се стори на мен, и какъвто е изглеждал и ще бъде в очите на всички като и много повече от мен в това отношение.
Трябва у вас да вирее нещо такова, да сте такъв човек, дори тази ви страна да е дълбоко скрита, защото кадрите са твърде лични, а някои сцени няма как да бъдат попити от някого, ако не се е докосвал поне малко до едно подобно себезагубване и погубване, до подобни полети, до подобна безкрайност и вечно безсмислие на всичко и всички. До такива извори на любов, спокойствие и хармония. До разрушителната нужда от разкъсване, протриване и изкрещяване на белите дробове, на имунната система, на цялото същество. До такова безжалостно и нерационално присъствие, до такъв риск и болезнено-сладко безумие.

"The Doors" е много личен, специален и пробуждащ асоциации с реални хора, действия и картини от живота. Поне за мен. Доорс (и филмът, и групата) са символ на историята такава, каквато винаги съм искала да бъде, на неопорочената от докосване мечта и още една причина да мисля по-често за Джим Морисън по начин, непознат от мен преди, да слушам лириките на песните по-внимателно и да си представям как е писал в полупълна неадекватност след поредната линийка. Как останалите са го гледали и как не е имал сили да се интересува от това, осъзнавайки, трезвен, чист, изкъпан и изпразнен от целия боклук, от който прелива. Причина силно да искам някой ден да посетя гроба му в Париж, да му оставя цвете и портрет и да му говоря. Защото не знам как се случи, но нещо в Доорс и обстоятелствата покрай тях ме дръпна неусетно, привлече ме и ме накара да се интересувам от тях, да увеличавам докрай или да заспивам с тихата им музика следобед, да заспивам с гласа на Джим понякога и вечер, да си откъсна частичка от това, което са, и да я прикрепя към себе си. А превръщането на каквото и да било в мое е дълъг, сложен и леко болезнен процес. И след това ми е ужасно трудно да го забравя, камо ли да го изтрия.

We'll meet again, we'll meet again.

"No more buttered scones for me, mate. I'm off to play the grand piano."

...For life is quite absurd and death's the final word.




(http://www.youtube.com/watch?v=4G4XrCZISGQ
http://www.youtube.com/watch?v=RBm_eT9uiSQ
http://www.youtube.com/watch?v=JZZrOYZSr0Y
http://www.youtube.com/watch?v=fsHk9WC7fnQ)

Двайсет години от смъртта на Мъртвия Пайтън.
(за малко да забравя)

Няма да ви казвам какъв е бил Греъм Чапман и какъв е могъл да не бъде, за да е жив все още. Няма да ви преразказвам живота му или пък да ви копирам филмографията му. Няма да описвам какво е забележителното в присъствието му на екран и кои от ролите му са ме разсмивали най-много. Няма да карам никого да гледа клипчето, в което от него са останали само кожата, костите и прекрасната усмивка и в което говори за бъдещите си проекти все едно не осъзнава, че след абсурдно крехък период от време, сякаш равен на мигване, ще "хвърли топа", ще "гушне букета" и така нататък емблематични Пайтън фрази за "ще умре".

Въобще не е важно, няма го.

Аз го "познавам" отскоро, но през едни две седмици беше едно от малкото неща, които ми вдъхваха живот. И го обичах, обичах, обичах. И ме топлеше, усмихваше, радваше, отнемаше част от времето ми, с вглъбени нощни часове можех да замазвам света си в Монти Пайтън, когато ми се налагаше.



Усмихвам се :) Нека не злоупотребявам със суперлативите или пък с големите думи?
Много го обичам и съм емоционално привързана към него. Съвсем нормално за мен.

Well, I feel that I should say, "Nonsense. Good riddance to him, the freeloading bastard! I hope he fries. " - John Cleese

Добре, че сме се отървали от копелето, нали?

"Anything for him but mindless good taste." - John Cleese

Life is piece of shit when you look at it. Life's a laugh and death's a joke, it's true.

Ето такива хора липсват.

Little girl needs blood

Когато чувам дишането си, не мога да сънувам.

Имаш вкус на болки в гърлото, аз пък - на домашни дрехи.

Опитвам, но не успявам дълбоко и упояващо да заспя, обградена от хиляди смачкани носни кърпички. Дишам тежко и се заслушвам - изсмуквам въздуха през ноздрите и устата, изпивам го, вакуумирам го в себе си, защото свършва твърде бързо и е жизнено важно да се запася с огромни количества за оставащите нощни секунди и минути.
Очите парят, клепачите тежат, зениците са минуси, ирисите са потънали в червени тънки нишки. Боли ме от кашлицата, гърлото ми леко се изпилява със стържеща и простенваща болка. Обръщам сe наляво, после надясно. Продължавам да не сънувам и да се събуждам периодично, за да вдишам, отчаяна от напуканите си, пресъхнали устни.
Четка, гребен, топла вода. Спринцовка във вената. Там, където кожата изглежда плашещо ефирна и тънка. Където всяко докосване е способно да направи път на извираща гореща кръв, като разкъса и раздере прозиращата тъкан рязко и жестоко, докато не се отвори мътна и дълбока рана.
Спринцовка във вената. Взема, не дава.
Разни жълтеникави телца под микроскопа, кръгли и продълговати бактерии. Стъклото за задно виждане и прозорецът са се маскирали във водни капки. Търся отражението си - знам къде са устните, знам къде са очите, косата, носът - но не ги виждам. С носна кърпичка попивам влагата. Отново не съм там. Главата се свежда, с плавно движение надрасква галеща полуокръжност и се подпира на предпазния колан. Не ми се говори. Навсякъде вали. Октомври?
В ушите се чува тихо бучене, а на неговия плътен фон се откроява звучно и ритмично пукане. Светът изчезва за секунда, нямам нужда от лампа в банята, искам да ми е топло и да се събера, да гледам снимки на Ленин, защото преди, когато сънувах, подсъзнанието ми прожектираше образа на Ленин и изразителното му лице.
От друга страна, снощи беше топло и макар че нормалният начин на говорене беше изпитание, ще открием нещо, за което да се хванен и в тази вечер, когато стане тихо, празно и всичко, на което мирише, е мастика от кръчмата по пътя вляво.
Ще пишем думи, които звучат правилно, редно, които трябва да се изпишат, за да подредиш, каквото ти се струва, че трябва да се подреди.
На никого не му пука за сока ананас и останалите течности в жълтеникавия коктейл, не му пука за обикновените грозни, но изключително работещи и удобни запалки с пиезо кристал. Не му пука за влажността на въздуха, за пластмасовите ресни, висящи на входа на магазина, които онзи малкият винаги дърпа встрани, щом влезнат момичета.
Кейт Мос, Нина Симон, Лоурин Хил и онези по средата. Да си спомняш за нещо, което обичаш?

Вятърът пръска светлина и сенки по кожата под формата на пресечени щрихи, тъмни извивки и криви около носа, графитни затъмнения, скрити от хвърчащите кичури коса, и мъглива тъмнина, разливаща се по цялото лице, силно контрастираща на слънчевите петна, блестящи и избеляващи под полилеите.
Отваряш вратата и откриваш, милата ти крепост е консервирала присъствието ти като топлина, освободена енергия и заразни вирусни издишвания.
Вълна се е понесла от колоните, на нея ноти, които успокояват, приспиват, изравняват, вдъхват сигурност и спират времето с дъждовно униние, есенна инертност, смъртен съботен уют.
Винени суетшърти и нокти си играят с хората и представите им за света, носните кърпички се множат. Няма нищо за казване, защото е трудно сега. Улицата, по която се прибирам от толкова много време, никога не е красива, когато вали. Не се потапя в синьо-зеления филтър на водата, не покрусява със сивота, а става някак невидимо прозрачна и безсмислена, еднаква, безхарактерна, нищожна, незабележима.

Функции и усещането, че мозъкът ми се свива. През нощта се случва същото. Търся си тунел, през който да избягам, като си представям хармонично жестикулиращата ръка, държаща дълга цигара.
Тананикам и си пея постоянно, въпроси за миналото, изследване и търсене. Окончателно усещане за край и жаден порив часове по-късно. Нужда, желание, да, не, не знам, рано е да се каже, докато не отпиеш без страх, но кога и ще се случи ли? (Да, да, да, казвам с увереност на човек, който е открил и ще открие различна причина...) Шт.

Плоски равни очи, бездушни рисунки, достойни за изложба на талантливи седмокласнички.
Оживейте и бъдете истински, не чрез банална меланхолия, а чрез истина, истина, истина.

Фюджийс (I play my enemies like a game of chess, where I rest. NO STRESS!), джаз, реге и така нататък нова за обличане в и усещане чрез музика.
Пътуваме бавно, а аз си спомням за един епизод на един сериал, докато сънят ме дърпа за лилавия ръкав, а в същия момент другите говорят, смеят се или просто са, там, на пейката, плуват из сивата локва на уж удавените си отегчение и безнадеждност. Квадратно пакетче, последвал аромат на рози и късмет, стъпалата зад училище, оld school "графитът" FAK и защо чак сега виждам всичко това.
Счупено стъкло, къдрици, моите и чуждите, влажен въздух, въртене в леглото, чай с мед и може би без ром, тишина, тишина, Лари няма да се върне, а за Джейк не знам какво да мисля.

P.S. А положителна съм - нищо чудно след няколко месеца някой да заживее с малко от моята кръв. But beware because I'm special.

Like a father to impress, like a mother's mourning dress

Земята се въртеше, но този път и аз го усещах. Цялата стая преливаше в ярки и заглушени светлини. Гласовете на всички останали отекваха от другата стая, от храма на алкохола, музиката и хашиша като размазани, провлачени или изведнъж рязко усилени мелодии. Седях, свита на кълбо на дивана, сякаш бях останала сама в помещението. Опитвах се да мисля по някакъв начин, исках да мисля. Гледах напред, все едно не забелязвах, че той се е подпрял на облегалката и не откъсва очи от мен. Защо искаше да останем само двамата, а сега не казваше и дума? Миговете, докато чаках да изпуши цигарата си, бяха вечни. Безкрайни. Мъчителни. Не знаех дали и неговият свят така агонично е спрял и се е откъснал от момента, или е останал адекватен и му е интересно да види каква ще е реакцията ми.
Очите ми се пълнеха. Нямаше какво повече да изскубя от волята си. Исках да избягам от пустотата, затова очите ми се пълнеха. Обърнах се и го погледнах. Горделиво, обвинително и уморено.
В обгърналото ме непоносимо бучене на тишината осъзнах, че той продължава да ме гледа. По-втренчено, по-съсредоточено, с някаква привързаност, без да се влияе от това, което опитвах безгласно да предам. Очаквах да каже нещо нескопосано, да ме попита защо плача, а после, неуспял да стигне до друго решение, да ме прегърне с една ръка, докато с другата всмуква отрова в дробовете си. Той не го направи. Помислих, че ако не стори това, трябва просто да дойде и да ме прегърне, защото и преди се е случвало, защото познава и други като мен, защото не се страхува, че ще сбърка. Да ме прегърне в тишината, в безтегловността на предметите, в разклатената полуреална обстановка, за да мога някога да я събирам в очертанията й, да й придам значение, въпреки че никога няма да мога да си спомня момента ясно. Но не направи и това.
Не усещах колко стремглаво се стичаха сълзи по бузите ми, леко потрепваха, прецедени през долните мигли и разбъркани като есенни листа от вила, когато се престрашавах да мигна. Просто се лееха - бързи, гонещи се, мокри.
А той ми каза, напълно спокойно, докато издишаше разтеглени къдрици дим:
- В момента всичко, което искам да направя, е да докосна лицето ти. Да избърша следите. Но знам, че никога не би ми позволила.
Погледнах го с цинично недоверие и тъга, сякаш казвах "Толкова се нуждая да ми подадеш ръка сега, просто не знам дали ще го усетя". Плачех все повече и повече, без да издавам звук, без да опитвам да създам усещане за драма. Него вече го имаше - изчистено и ненатрапчиво. Като филмов шедьовър. Погледнах надолу, а след това отново вдигнах умоляващ, но неразбиращ за какво поглед. Понечих да срутя влажните траектории с пръстите си, но осъзнах, че ще се размажа.
- Бих ти позволила - с усилие отроних. - Просто не ме познаваш.
Последна жадна дръпка, изгаси цигарата в пепелника и го остави на масата зад дивана. Отиде до вратата и пусна райбера. Намали осветлението, огледа се, разбра, че всичко вече е както трябва, и ме погледна за секунда, застанал по средата на стаята с ръце в джобовете. Приближи се бавно и седна на дивана до мен. Обърна се надясно и ме погледна, без да прави каквото и да било друго нещо.
Сложих краката си върху неговите и се облегнах на рамото му, изплашена от възможността да чакам, отвратена от силата на тази си горделива упоритост. Опитах се да избягам от подобни мисли и с бавен, шепотен глас казах:
- Моля ти се, говори ми. Моля те.. Не искам да е тихо.
- Защо? - попита той, без да променя по никакъв начин позата, която беше заел.
- Защото, когато стане тихо, всичко изчезва. И е толкова, толкова празно.
Погледна ме по начин, който не изразяваше никакво отношение към това, което му казвах, към тези толкова важни нишки от живота ми, за които му споделих. Изглеждаше щастлив, безмълвно тържестуващ, сякаш бе готов да ме поведе там, където отдавна е искал.
- Винаги съм знаел.. Винаги съм знаел, че някой ден ще ми позволиш да се приближа достатъчно близо.
Тогава ме прегърна. И усетих топлината му.

Whatever they tell you, you're bigger than words

чувствам ли се предала самата себе си, или просто имам нужда да отприщя всичко, затворено в правила и норми; всичко, скрито в спокоен тон и интонация..?

бясна съм. тихо бясна. незнайно защо бясна, искащо бясна. копнеещо бясна, мислейки бясна.

точно това е. вбесяват ме толкова много неща. едно от тях ми харесва, харесва ми фактът, че нещо подобно ме вбесява, но разбирайки колко много и колко неприятно може да се почувстваш, когато погледнеш ситуацията от различен ъгъл или напреднеш в нея до точка разочарование, започвам да се плаша.

все още не знам дали за добро, или зло, нещата никога не остават еднакви - цял живот се изменят и си противоречат в спомените и представите ни за тях, оставяйки ни без дъх и без онзи хъс, благодарение на който сме вярвали, че всичко би могло да бъде друго.
как би могло да бъде друго, като целта коренно се видоизменя с приближаващите те към нея стъпки? и колко много тежат понякога хората с погледите, мъдростта, мислите и опита си? така плътно увиващи се около уж твърдата ти, непречупваема устременост, че забравяш всичко, което някога е било на теория и на ум, започваш да разбираш всички с причините им, болките им, раните им, любовите им.. И ги оставяш да те погазят с човешкия си чар.

толкова бездушни, безлични, студени и отдалечени понякога изглеждат мечтите, когато започнеш да вървиш към тях, следвайки онзи план, който винаги е изглеждал утопично, когато си го скицирал с въображаеми моливи.
и как все пак, въпреки известните разсъждения по вечното незадоволение и копнежа за най-труднопостижимите неща, важи и надеждното: а може би е трябвало да издържиш още съвсем малко, за да покориш Еверест.

това са едно и две.
третото нещо не знам как да тълкувам и трябва ли да го тълкувам, след като то напълно отсъства.
явно в кръвта ми текат подобен тип изречения, явно не мога да пиша спокойно и прибрано. явно, когато имам нужда да изкрещя всичко пред света, нямам време за украса. не мога да уплътня смисъла, който влагам с тонове епитети и метафори, не мога да шлифовам думите си. мога просто да пиша разхвърляно и хаотично, а накрая отчаяно да се примиря, че това съм аз, такава.

тежко е да знаеш, че се бориш с повторенията, както и с жаждата да започнеш следващото изречение с "истината е, че..", а през това време, някъде из цялата тази каша, се вмъква и мисълта, че някога сериозно ще ти се налага да пишеш, vesela, you know that?

и така, тихомълком блъскайки се в себе си, дори не смея да мисля какво ще правя утре, но ме гони някакво усещане, че нещо трябва да се случи. и аз си мисля и се надявам за нещо хубаво.

наистина, толкова ядосана съм, че започнах да гледам хората в колите с надеждата да разпозная някого. толкова бясна съм, че се плаша, когато объркам нечия усмивка с друга, която ми се иска да видя.

И полудвам.
Полудявам заради всичко.

заради целия този хаос и заради страха от това, че ако подредя, няма да се почувствам готова да кажа "стоп".
мисля, че ми се слуша музика повече от всичко. слуша, слуша, слуша.
както слушах онзи път, когато разглеждах със смирено, наивно и донякъде детско възхищение една цигара в ръката си и разбрах какво е да не се мръщиш, когато се докосваш до подобни покваряващи човечеството боклуци.
слуша ми се музика до мозъка на костите, така че лириките да останат в главата ми и да открия всяко едно от обсебващите и обладаващи ме напоследък чувства, отпечатано върху мелодия, соло, момент, думичка, кулминация, акорд.. нещо.
говори ми се за полиетиленовия свят, без да се замислям накъде вървя, и трябва някой път да опитам да кажа още многото, което потискам в ъгълчета, чернови и изречения, появяващи се out of the blue.

вече дори не става въпрос за преглъщане на гордост.
или пък, кой знае, може след малко вратата на банята да се тръшне и залости и аз удобно да се свклека до нея, защото съм фенка на такива сцени, такива описания в книги, такива персонажи - разклатени и специфични, чувствителни и ексцентрични, красиви в тъгата, лудостта, скептицизма и разяждащата си упоритост.

да, драмите са просто неустоими. не ви ли се е искало да не ядете с дни от любов и да изплачете цяла кутия с носни кърпички от онези, които се вадят през процеп, приличащ на процеп на огромна касичка?
и как да не ти се прииска да не спиш цяла нощ, мислейки и полудявайки наум, докато слушаш нещо умопомрачително тежко.
не си ли представяте как в тази тъмносиня и хладна нощна картина ще излезете под откритото есенно небе и ще плачете тихо с цигара в ръка, наблюдавайки как димът й протяга ръце към небето, а цигарата бавно угасва? не ви ли се иска да пеете шепнешком "спри, не си отивай, ще ми бъде тъжно" и сълзите да се стичат по бузите ви, а през това време да изплува егоцентричната режисьорска мисъл "Това е момент!".

за жалост, дори действителността да е разклащаща малките ти очаквания, когато не се припокрива със скицираните вече, човек трудно осъзнава колко много му е било подарено.
но кога ще можем да се видим отстрани, да напишем предварително думите, които искаме да кажем; диалозите, които ще ни сринат като стара сграда, но заради които сутрин се събуждаме или прибираме, заради които понякога просто живеем?
кога ще можем да усетим докосването и погледите така, както при близките кадри, и ще осъзнаем ли, че не животът е прототип на филмите, а точно обратното?
кой ще доваби музика, за да ни осени идеята, че така прословутото стечение на обстоятелствта вече се е погрижило за трагедята и комедията, за паузите, завръзката, кулминацията и развръзката в нашите уж недостатъчно грабващи моменти?

и докато мислех за това, открих най-хубавия отговор.

никой няма да режисира осъществаването на желанията ти. но ако много копнееш да се случи, едно нещо може да ти помогне. Киното.
(тогава разбрах, че понякога, дори да тлее, тя още е жива и аз още пязя в сърцето си частичка за киното - макар понякога да нямам нужда от него, макар понякога да се крия и спасявам в него, макар понякога да го чувствам като аксесоар към личността си, а да знам, че не трябва..)

бясна съм и така съжалявам, че няма да се откажа, няма да върна назад намерението си и ще кликна върху "публикуване".
просто някои моменти отчайващо силно ме принуждават да не издържа, да скъсам въжетата, с които хлабаво се държа към относителното благоприличие и последователност, които уж са пътеводните табели на разкъсаните ми части. знаците, които трябва да следват, когато се учат как да карат из пътищата, магистралите и еднопосочните улици на живота.

не, не става въпрос за гордост, а за капитулация. за уморено свличане на леглото, за очакване на сутринта с лека уплаха, с която ще видим какво ще правим.
не става въпрос за гордост, понеже понякога се хващаш за толкова абсурдни обстоятелства, така че после да не можеш да повярваш как си могъл да очакваш нещо немислимо за очакване.


мъчно ми е, и когато някой ден, надявам се, чета написаното горе, ще бъда още по-бясна на себе си, че през септември 2009, също като през 2008, отново умирам да изкрещя "мъчно ми е".
и "мразя те", и цигари и рев в заключената баня, и викове, и писъци, и укротяване след десетминутна истерия, и отпускане на глава върху рамо, и тъжни и очарователни откровения, но преди това просто опияняваща гордост. защото не бихме си позволили да отидем твърде далеч, нее.. имаме достойнство.


(сега вече е празно, нали?
внимавайте с отдушниците. когато приключите, всичко изглежда покъртително различно и вече ви остава само пътят напред.)

You know her better than me, am I right?

Върви да я видиш. Върви да й кажеш, че когато спиш в хотелска стая с безобразно меки възглавници, се сещащ за нея. Питай я как е. Погледни я много настойчиво в очите и й кажи нещо, което ще запомни. Защото от това се нуждае тя, която и да е. От нещо, което ще запомни. Нещо трагично-хубаво.

С ключодържателя дрънча и разливам металното звънтене из цялата къща, из полупразното й голямо пространство. Търся убежище и се чудя къде ще избера да бъда приютена след някакви минути. Драскам безразборно в новия си непретенциозен тефтер с гъвкаво нетвърди корици, мисля си.

Навън е прашно и припича. Дърветата са ниски, бледозелени, сенки на природата, сенки на цветовете, топящи се сенки под размитото, изпотяващо стъкла слънце. Хората видимо остаряват по всички очевидни и отличителни признаци. Ненатрапчива нужда от уединение и покой прокарва пръсти по слепоочията ми, впива меки възглавнички в тях и започва да се движи дълбоко, плътно и кръгообразно. Вкусът на динята и аспартамът разливат сокове из устната ми кухина, насърчавайки таланта ми да се заблуждавам и да си въобразявам, че върша нещата по-различно.

Ще се усмихвам - от учтивост, заради голямото преди, искрено, тъжно, от неудобство, от щастие, защото ще ми е смешно. Ще търся погледи. И ще отбягвам. Ще открия, а ще има моменти, в които няма да има от кого да се крия. Още от сега предполагам, че няма да харесам тези моменти.

Стъпки навътре-навън дразнещо отекват в най-спокойните мигове. Сещам се за времето, в което без право и може би без достатъчно тръпка се изстисквах като лимон, за да завърша един разказ. Ако разтопя заскрежалото търпение към безконечната си инертност, ще видя какво се крие зад завоя. Засега се доверявам на дъвката с вкус на диня и спомените за пронизващо леден, прозрачен, чист въздух. Програмирах се с непрекъснато повтаряне наум и безгласно рецитиране на научени наизуст цели да виждам по различен начин, с невидими вградени лещи.
Болезнено скъпи са (но не и невъобразимо) и постоянно се отлепват, но ако се научиш да не мигаш и затваряш очи толкова бързо и лесно, започваш да свикваш с тях, а и те с теб.

Снощи не заспах веднага, колкото и да ми се искаше, колкото и отпаднало-разклатен да беше светът. Познато ви е, знам. Чувство на немощ, но и прилив на енергия, които със зъби и нокти са се впили в дилемата - да станете или да дадете последен шанс на съня. В такива случаи знам, че ако избера първото, ще се движа безтегловно, правейки безславни опити да направя нещото, което искам. Затова притъпявам изблиците на начинаещия, полужив творец в себе си, леко виновна, че съм потушила малкото си вдъхновение, концентрирам тежестта на деня, на мислите, лютенето и сълзенето на очите - всичко това събирам в главата си, за да я положа, клюмнала от изтощение, върху едно сгънато, дебело одеяло. Защото не обичам безобразно меките възглавници.

Nothing really matters

Strangers on a train и вторник следобед, покрит със задушен дневен мрак, ухае на дъжд и посоки.
Щом включих компютъра си, за да опитам да открия какво искам да направя, значи наистина небето е паднало ниско и с ръце се мъча да избутам похлупака, за да усетя прилив на чист кристален леден кислород. Няма дъжд, няма слънце, няма вятър дори.
Стрейнджърс он ъ трейн. Изваждам гривните, купувам си нови, чакам обеци, слушам Мадона, моливът не пише хубаво в почти изписания тефтер, лежа на килима, гледам леглото, не чувам правилно лириките, днес чаках около половин час, не трябва да закъснявам повече.

Решавам игрословицата на предпоследната страница на едно списание - толкова безполезно и изцеждащо възможности занимание. И мразя да го правя, когато двигателят е изключен, а ние чакаме в колата, слушайки някакво радио, аз, вдишваща мръсния въздух, неспособна да го изкореня от възприятията си поради липсата на движение, молеща се да пуснат някоя хубава песен. Прегъвам вестника, защото вестниците не са като списания, а са по-скоро огромни и неудобни. Ужасна хартия и обикновен шрифт, обикновени снимки, обикновени статии - средно, средно, средностатистически. Огромни и неудобни за разгръщане, особено ако си в кола и чакаш, молещ се да пуснат някоя хубава песен, която да отвлече вниманието ти от липсата на чист въздух и от нажежената обедна гледка към хора, потни, викащи, уморени, забързани, размазани, напечени, обикновени.

А пък цветните хора наистина си струват и не е лошо да прибавиш цвят и контраст към себе си дори в най-сивата вечер, дори във вторник вечер, когато един куп хора не са, където трябва, а и други хора също не са, но не си сигурен трябват ли ти, или просто нощта, ветровете и хладът са те залъгали.

Ако ти липсва доминиращият и отнасящ изказ, намери го, но моля се на себе си, нека спра да си давам съвети, тъй като почти никога не ми служат.
Всичко, което някога е било научено, ще влезне в употреба. Може да възкресиш разговорите, в които си отсъствал не физически, и да чуеш думите по-силни от всякога, по-мъдри, по-изпълнени.
Може да се гмурнеш в детството си и да си признаеш всичко - ще се изчистиш. Поне малко.

Е, ще слушаме ли Елиът Смит, спомняйки си септември, или ще строим нови замъци? А крепостите? Вече не ги искаш, така ли? А смяташ ли, че с това променяш нещо? Смяташ ли, че отразяваш случки, или просто пориви? А може би тези мрачни следобеди не могат да се разтворят достатъчно, за да поберат шума и детския плач? Може би са проекции на примирения и затишия, може би не са вдъхновени, може би са просто думи и нищо повече, нито пък по-малко.
Кого ще излъжеш днес и знаеш ли своята посока?
Защото все пак, ако не говориш за това, което те дращи, без значение колко красиво опитваш с другото, не, не успяваш.

Стани алкохолик и ще изгубиш половината от живота си в опити да се излекуваш (ако си от тези хора, разбира се).
Стани художник и ще прекараш живота си, създавйки, рушейки, блъскайки се, чупейки се и събирайки се.
Стани някакъв, за да посветиш живота си на нещо.
А после си задай въпроса: не изгубих ли страшно много време?
А как иначе би могло да бъде?
Ако не станеш алкохолик, наркоман или просто някакъв, какво ще правиш?
Ще живееш правилно? Няма да изгубиш половин живот в поправяне на грешки?
Ще давам съвети, за да не направят това, заради което аз бих или съм съжалявала, но когато дойде моят ред, няма да се опитам да се предпазя. Ще скоча, за да ме боли и за да помня. Имат ли право да ме слушат тогава?

Прилошава ти от вестника и от тънката второкачествена хартия. Прилошава ти от главната страница, на която новините винаги звучат отегчаващо обикновени. Разминаваш се с безцветни хора, осъзнавайки, че едва ли правиш нещо, като мислиш по въпроса. Уморяваш се дори в мислите си. Моят съвет беше: влюби се. И без да има нужда да потвърждава, че съм права, аз знаех, че съм.

Ще си говорим за пунктуация и песни на Софи Маринова или ще прегръщаме, когато исмаме да прегърнем, ще извикаме, когато искаме да викаме, ще останем, когато усетим, че трябва?

Извади тефтера и гривните, Мадона и Маркес, молива от онази книжарница и опитай.

Няколко кратки и същевременно дълги дни потисках наплива в себе си, не го нарисувах, дори не опитах. Останаха ми Deftones и внезапната нужда да спра да лежа на килима и да ви кажа това.

I've watched you change

like you never had wings...
Now you feel so alive

I've
watched you
change

like you neved had wings


and I've watched you changed

like you never had wings.