Nothing really matters

Strangers on a train и вторник следобед, покрит със задушен дневен мрак, ухае на дъжд и посоки.
Щом включих компютъра си, за да опитам да открия какво искам да направя, значи наистина небето е паднало ниско и с ръце се мъча да избутам похлупака, за да усетя прилив на чист кристален леден кислород. Няма дъжд, няма слънце, няма вятър дори.
Стрейнджърс он ъ трейн. Изваждам гривните, купувам си нови, чакам обеци, слушам Мадона, моливът не пише хубаво в почти изписания тефтер, лежа на килима, гледам леглото, не чувам правилно лириките, днес чаках около половин час, не трябва да закъснявам повече.

Решавам игрословицата на предпоследната страница на едно списание - толкова безполезно и изцеждащо възможности занимание. И мразя да го правя, когато двигателят е изключен, а ние чакаме в колата, слушайки някакво радио, аз, вдишваща мръсния въздух, неспособна да го изкореня от възприятията си поради липсата на движение, молеща се да пуснат някоя хубава песен. Прегъвам вестника, защото вестниците не са като списания, а са по-скоро огромни и неудобни. Ужасна хартия и обикновен шрифт, обикновени снимки, обикновени статии - средно, средно, средностатистически. Огромни и неудобни за разгръщане, особено ако си в кола и чакаш, молещ се да пуснат някоя хубава песен, която да отвлече вниманието ти от липсата на чист въздух и от нажежената обедна гледка към хора, потни, викащи, уморени, забързани, размазани, напечени, обикновени.

А пък цветните хора наистина си струват и не е лошо да прибавиш цвят и контраст към себе си дори в най-сивата вечер, дори във вторник вечер, когато един куп хора не са, където трябва, а и други хора също не са, но не си сигурен трябват ли ти, или просто нощта, ветровете и хладът са те залъгали.

Ако ти липсва доминиращият и отнасящ изказ, намери го, но моля се на себе си, нека спра да си давам съвети, тъй като почти никога не ми служат.
Всичко, което някога е било научено, ще влезне в употреба. Може да възкресиш разговорите, в които си отсъствал не физически, и да чуеш думите по-силни от всякога, по-мъдри, по-изпълнени.
Може да се гмурнеш в детството си и да си признаеш всичко - ще се изчистиш. Поне малко.

Е, ще слушаме ли Елиът Смит, спомняйки си септември, или ще строим нови замъци? А крепостите? Вече не ги искаш, така ли? А смяташ ли, че с това променяш нещо? Смяташ ли, че отразяваш случки, или просто пориви? А може би тези мрачни следобеди не могат да се разтворят достатъчно, за да поберат шума и детския плач? Може би са проекции на примирения и затишия, може би не са вдъхновени, може би са просто думи и нищо повече, нито пък по-малко.
Кого ще излъжеш днес и знаеш ли своята посока?
Защото все пак, ако не говориш за това, което те дращи, без значение колко красиво опитваш с другото, не, не успяваш.

Стани алкохолик и ще изгубиш половината от живота си в опити да се излекуваш (ако си от тези хора, разбира се).
Стани художник и ще прекараш живота си, създавйки, рушейки, блъскайки се, чупейки се и събирайки се.
Стани някакъв, за да посветиш живота си на нещо.
А после си задай въпроса: не изгубих ли страшно много време?
А как иначе би могло да бъде?
Ако не станеш алкохолик, наркоман или просто някакъв, какво ще правиш?
Ще живееш правилно? Няма да изгубиш половин живот в поправяне на грешки?
Ще давам съвети, за да не направят това, заради което аз бих или съм съжалявала, но когато дойде моят ред, няма да се опитам да се предпазя. Ще скоча, за да ме боли и за да помня. Имат ли право да ме слушат тогава?

Прилошава ти от вестника и от тънката второкачествена хартия. Прилошава ти от главната страница, на която новините винаги звучат отегчаващо обикновени. Разминаваш се с безцветни хора, осъзнавайки, че едва ли правиш нещо, като мислиш по въпроса. Уморяваш се дори в мислите си. Моят съвет беше: влюби се. И без да има нужда да потвърждава, че съм права, аз знаех, че съм.

Ще си говорим за пунктуация и песни на Софи Маринова или ще прегръщаме, когато исмаме да прегърнем, ще извикаме, когато искаме да викаме, ще останем, когато усетим, че трябва?

Извади тефтера и гривните, Мадона и Маркес, молива от онази книжарница и опитай.

Няколко кратки и същевременно дълги дни потисках наплива в себе си, не го нарисувах, дори не опитах. Останаха ми Deftones и внезапната нужда да спра да лежа на килима и да ви кажа това.