тази вечер ще заспя лесно. може би с някакви малки угризения на съвестта, но все пак лесно и бързо.
за утре не искам да мисля.
загубих го. загубих изпепеляващото усещане, че трябва да опиша ураганите, бушуващи в безсънието и въртенето ми из леглото. сега заспивам лесно. тръпките и бученето на тишината, неразбирането и красотата на нощта се загубиха.
новото е, че не съм загубила надежда и съм готова да ги посрещна отново. готова съм всеки ден и ще бъда готова всеки ден, заспивайки без угризения на съвестта.
не исках да кажа това. имам си нови въпроси, но и много по-малко мисли. и така е някак по-сигурно, по-спокойно, по-обещаващо и, най-вече, по-хубаво.
как се чувствам ли? ужасно, защото пиша. но май трябва да напиша нещо. не просто за да се отчета с дейност, а за да надраскам набързо като на залепващо се листче или последна страница от тетрадка, с две-три думи, просто да отбележа последните дни със съществуването им..
онази вечер ми се плачеше. усещах липса, яд, под който се криеше нещо съвсем различно, щастие, любов.
имаше нещо, което ме вбесяваше и едновременно с гнева и объркването, та дори и отвращението, което ми носеше, аз не можех без него.
тишината бучи, а аз се прибирам късно и дори не опитвам да отключа и да отворя вратата по най-безшумния възможен начин.
днес не ми се говори, но ми се слуша дори повече.
чувствайте се поздравени с be quiet and drive.
моят опит се провали за енти път.
за сряда имаме уговорка и ще продължвам да чакам безсъние плюс още нещо непознато и страшно хубаво. сигурна съм.
май само аз виждам падащи звезди.
Wake from your sleep
Today we escape.. we escape
Год блес Рейдиохед. Защото ми връщат главните букви, посоките, връщат ми нуждата да натискам бутони, да не спирам, да се стремя към структура и смисъл, да творя, градя, рисувам, обичам думите.
Онзи ден го усетих, усетих как превърнах песен в своя и колко хубаво е това.
Въпреки малките външни кръвоизливи и прекрачването на границата денят беше сравнително добър. Въпреки глупостите, свързани с равенство, за които малките дългокоси момченца говорят, и въпреки жарките лъчи, с които слънцето ме изгаряше към четири и половина.
Моля ви се, тихо.
Тихо. Допирам показелец до устните си и ви го казвам нежно: тихо.
We hope that you choke, that you choke.
We hope that you choke. That you choke.
Аз давам всичко от себе си да превърна най-тривиалните неща в интригуваща тема и гласът ми да не звучи по никакъв начин ироничен или преиграващо мил. Защото всъщност съм искрена.
И май ми е заложено да съм искрена поне в повечето ситуации.
Нека пропусна частта с разсъжденията, свързани с непрактичността на тази стратегия.
Искрена, откровена, спокойна. Защо?
Защо се побърквам от онази миризма и все още мога да я открия в мислите си, мога да я пресъздам и да я усетя. Но всичко започна постепенно да избледнява.
По-шумно е и ги обичам повече. И ми липсват, и този път мога да им го кажа и мога да ги прегръщам, мога да си представям как ще го направя и да притискам ръце към себе си сякаш искам да се счупя на парченца. А това е просто защото познавам прекалено много прекрасни хора и се случи така, че точно искреността ме отведе до точка осъзнаване и приливи любов.
Но не само това е достатъчно.
Побърквам се. И е тихо. Тихо е. Знам, знам, че е тихо, знам, че се прибирам късно и пак е тихо. Знам, че не умирам от някакъв абсурден срам и неудобство тъкмо когато съм разпръснала дрехи по паркета и умирам от смях и съм щастлива и не мога. Не мога, знаете ли.
И слушам нещата, които ми казват, а всъщност не чувам нищо. Реагирам бавно, говоря бавно, но ми се говори и разговрите приключват, когато трябва, а не когато единият излъже, че го викат, или тайно се моли да викнат другия.
На толкова много хора казах (може би дори малко повече, отколкото трябваше) и не смятам, че трябва да зачерквам темата отново, но някой път, когато реша да ровя из прашни архиви спомени и способност да пресъздавам чувства във ветровити летни вечери, в които се чувствам и жива, и разпиляна - тогава ще трябва да видя поне някакъв малък отпечатък, едва забележим белег, че съм попаднала на онзи поглед. Онзи поглед, който никога няма да забравя. И сега може би наистина трябва да ми е мъчно. Гледам си пръстите - адски бързи, шарят и натискат клавиатурата сякаш нищо не би могло да спре потока на мисълта, няма паузи, няма някой, който да почука, който да отвори, който да изкрещи, който да наруши тази светкавична скорост, с която гравирам мисли, които дори не мога да чуя. Просто прекрасно. За сряда имаме уговорка, да. Уговорка да размажем това, което наричаме текуща скука, а пък аз имам уговорка със себе си да я разбия и да я разбивам на парчета или поне наистина да се опитвам всеки ден. И все пак ще чакам, защото има очи, в които искам да гледам. Да гледам наистина. И има думи, които искам да слушам, да чувам, да разбирам, да усещам. Има хора, които искам да опозная и които искам да ми задават въпроси. И не съжалявам за нищо написано, наистина.
Все пак се завръщаш вкъщи. Там, където твоят най-забавен приятел се появява и веднага разбира какво си правила. Аз се смея, смея и не мога да спра, но това е, защото толкова много го обичам. Твоят друг приятел е също така положително съпричастен, но само ти се усмихва. А аз отново се смея и някак усмихвам, защото го обичам също толкова много.
Тогава си вкъщи. Когато кажеш всичко това и потънеш в изкривеното си щастие. Когато можеш да си го позволиш.
Но. И неудобните моменти, и всички неловки ситуации, всички те, в които мислиш за текущия момент и колко искаш да избягаш или за това как няма да го забравиш - те също важат. И ако не се чувствш всъщи - просто не си им дал втори шанс. А и човек не винаги се нуждае от дом.
Вкъщи си, когато си пуснеш "Exis music (for a film)", а може би и когато се завърнеш към "Outside" на Стейнд.
Но успееш ли да положиш уморена глава на нечие рамо, да се усмихнеш и да кажеш, че обичаш - тогава границите на твоя дом се разширяват и разширяват, и разширяват, докато не ги наречеш просто живот.
наистина нямам търпение и съм много сигурна.
не ме убивайте, трябва да дам толкова много
(и все пак внимавайте с възторжените викове)
No comments:
Post a Comment