Never seen the sea (be quiet and drive)

"Надяваме се правилата и мъдростта ти да те задушат"

Лежа на матрака с геометрични фигури, мама е в кухнята, слушам неподновена музика и не точно музика, разпиляла съм моливи, листи, химикал, тефтер и какви ли не други неща по бюрото, готвя се да се запътя към Йовков, който мисля, че харесах, не знам нищо за вечерта все още, боря се с компютъра си, който изправя търпението ми стоически, и не съм съвсем сигурна защо продължавам да не избухвам в нервен срив. Въобще не виждам какво пиша, защото съм много по-бърза от възпроизвеждането на буквите, и спирам, изчаквайки само когато искам да се върна назад и да изтрия нещо.

Преливам от думи - това не ми харесва, но реших този път да си угодя, да се разглезя и размия и да пиша колкото, когато и където искам. Реших да преодолея срама си от всекидневното публикуване на терапевтично, успокоително и излиятелно писане и да продължа с него, докато не успея да влезна в ритъм (нов ритъм).

Това обаче няма никакво значение. Важното е, че съществуват хора, на които можеш с цялото си сърце и съзнание да се възхищаваш, и то не защото са арогантни и манипулативни.

В колата.. в колата винаги си мисля. Побърквам се от мисли. Не мога да спра. И това ме навява на мисълта, че имам още нещо общо с мама - не искам да променя тази си черта.
От всичко, което съм мислила, че трябва да променя, опитвала съм и съм успявала да променя, никога не съм се замисляла, че трябва Наистина да спра да мисля. Че трябва да изключа за ден-два-три-седмица. Да пробвам, за да разбера. You gotta go there to come back.
Гледах Рила и Родопите, спускаха се над мен, зелени, гъсти и красиви, а аз се виех в смешната човешка машина някъде из тесните им, прашни и сиви артерии. В такива моменти, когато е все още необичайно рано, когато по същото време спя, стига да съм вкъщи, мога да дам шанс на всички онези песни, които съм качила с ясното съзнание, че може би изобщо няма да ги слушам. Музика и мисли. Мисли и музика. Слушалките ме отделят от разговори, на които може би трябва да отдам внимание. Дишам спокойно и сдържам предишното си отвращение от продължителните пътувания. Очите ми са вперени и втренчени в огледалото за задно виждане, гледам се, скланям глава на колана, косата ми пада, усмихвам се, гледам себе си, след това се изправям и гледам пътя. Музиката звучи.
Когато едва издържах и ми идваше да претопя времето и да се озова насред въздух и пешеходци, отново ме нападнаха мисли. От тях ми ставаше дори по-лошо. Адски лошо. Колкото по-стръмни ставаха пътищата, а завоите - резки, толкова повече се опитвах да замажа неизбежността и нетърпимостта с мисли. Мисли за всичко, изхвърчащи от подсъзнанието ми като бейзболни топки. Непоносимо.
Сега съм тук. Тук е различно. Толкова различно. Това се опитвам да кажа безуспешно още отпреди да се озова тук. Опитвам да побера чувствата си някъде, за да продължа напред или за да усетя някаква завършеност. Но вече няма какво повече да очаквам. Имам всичко, от което се нуждая, за да изхвърля мръсотията от себе си, да я рециклирам.. да се дестилирам.

Имам четири златисти гилзи, обрани след полъх на дисциплина и утопична идилия в острия девствен хлад. Искам да е студено. Но не сега. Сега е август. Макар че навсякъде виждам думи, които не искам да виждам, чувам ги и въпреки че се опитвам да се разминем и нищо повече, те се забиват злобно, неизбежно и болезнено някъде дълбоко. Хората слушат "Непознати улици", което допълнително ме натъжава и съвсем леко огорчава.
Аз не мога да си я пусна и да я изслушам по начина, по който чувствам всичко и всички, макар да не си позволявам да го покажа пред самата себе си. Винаги имам по някоя песен, някой разказ, някой тескт, някоя книга, някой портрет, някоя последна страница, някоя сцена, някой епизод, някой сериал, някой филм, някоя, обвита в паяжини страст, някоя картичка, някой сувенир, някоя бележка, някоя дреха, някоя снимка, някой подарък, някоя вещ, някой аромат, някой обичан, изтъркан и отхвърлен навик, някой разговор, някой смс, някой едва отронил се, но означаващ прекалено много жест, някоя случка, някой поглед, някое разминаване, някое очакване, някоя заровена мечта, някоя забрава, някое докосване, някоя тръпка, нечия топлина, нечия близост, нечие отдалечение, някое обещание, някое сбогуване, някоя промяна, нечия реплика, някое усещане, някой човек или просто нещо, което постоянно витае из съзнанието ми, но никога не увеличавам звука докрай, никога не спирам, за да се вгледам в него, никога не му позволявам да се вреже в мен както първия път, когато съм го усетила, преди да е дошло времето му. Когато времето дойде, разбира се, чувствата се объркват напълно, но нещо от мен пази желанието и тържествеността. Онази тържественост, с която допускаш нещо вътре, отключваш красивите златни порти, открехваш ги и пристъпвайки назад, с политаща в плавен и приветстващ реверанс ръка, с носталгично-щастлива и замъглена от полукристални капки усмивка, гледаш как сърцето ти преработва частичката живот, убива я, изпива дъха й и я превръща в спомен. Спомен, който можеш да променяш. Върху който можеш да се катериш, за да наблюдаваш по-ясно хоризонта. Върху който може да се катериш, за да строиш замъци и вили в готически стил с необичайни огради и заострени покриви. Спомен, който може да те облива в морски вълни човешка скръб или да величаеш напразно, когато не получаваш нужната доза достатъчност, копнеж и безсъние, когато са ти най-нужни - тоест винаги.
Разбира се, кой да предположи, че ще се окажа едновременно толкова студена и толкова разлагаща се от носталгия, когато се прибера след смях и жонглиране между плахи и очевидно студени реакции и жестове и когато застана по средата на малка уличка, осветена в булевардно-романтичната и вечно напомняща ми за Прага червена светлина, разливаща се от уличните лампи по средата на България.
Кой да предположи, че ще избягам от твърдото легло, за да слушам внезапните пристъпи разтърсващ шум от хладилника, когато всичко в мен кипи и бушува.
Че няма да кажа нито една инициативна дума, когато почти непознато лице се свива в хиляди младежки и изкуствени бръчки, кой знае дали от притеснение, или от отегчение.
Показалеца, средния и безименния държах плътно прилепени един до друг и с тях втривах силите си в болния й крак.
Затварям очи, когато се уморявам, когато дясното синьо петно ми даде знак, че толкова му стига и започне да сълзи. Не откривам това, което търся, а просто чувам трептенето на вътрешната си мембрана, разливащо се изпод горещината на клепачите ми. Мимолетно и некрайно. Уморително-приспивно и същевременно успокояващо.

Разотиват се хората, други пък идват за малко. За да ги видя (но не знам как ще се чувствам, когато и ако го направя), за да се слеят с миризмата на пуканки и скара, за да изкъпят в чалга хитове и някои от тях да си тръгнат с желание за другия си, обичаен живот, втори - с махмурлук, други пък - със спомени.
След това нямам силата и способностите да предричам и въпреки че напоследък не откривам нищо специално в него, му вярвам. Плановете трябва да се избягват понякога.

В сънищата си съм все същата - гротеска, реалност, ареалност и реалност в ареалността. Сълзи, смърт, мили, добродушни и любвеобилни кучета, Майкъл Джексън, негативи на хора, които слабо откривам да ме засягат, и съвсем други хора, за които в момента бих скъсала нишките на деня си от недоизказаност и вероятна невъзможност; които ме побъркват с тишината си и предположенията, които се раждат в главата ми. В шанс да направя крачка или да водя тази абсурдност, чакайки другият да направи същото.

Студенината не стопява ледове, но винаги когато се появи, всички го усещат. Хората усещат, усещат.
Може би понякога избирате слушатели, а не събеседници, оправдавайки се пред себе си, че няма за какво да говорите с вторите. Може би искате пиедестали, защото се страхувате от равнопоставеността?
Без преструвки и без излишно обтягане и украсяване на ситуацията (за да мога да чета някога този пост и да разбера какво наистина е било) -

много, много, много...

кога ще си говорим?
и какво ще чуем?

много, много, много.
усещам

не че не ми липсва пробуждащата и въртяща ме из леглото миризма, не че не ми липсва онзи глас и онова поведение, което ме превръща в малки частички руменина и в много по-малко глас, отколкото трябва.

не знам какво да мисля за липсите и подходящо ли ще е да вместя още една - стара, огромна и полузабравена..

понякога, въпреки че знам кой номер е песента, която искам да чуя, аз оставям случайността да я доведе при мен.
натиснах "random" бутона и я чух. веднага, без дори да смея да си я пожелая докрай.

Ask her if she wants to stay awhile..
and she will be loved.