по дяволите. има моменти, в които нищо не ми изглежда възможно. моменти, в които съм се събрала със сетни сили, в които по някакъв начин опитвам да извадя тапата и мръсната пяна да изтече през сифона..
има моменти, в които нищо не ми изглежда възможно, защото се чувствам смазана. в добрия смисъл.
може би бавният ритъм, може би откриването на тишината отвъд тишината, може би времето, може би някой ще ми помогне да преглътна, да спра да обръщам внимание на тази буца трептящи нерви в гърлото и най-накрая ще успея да надвия всички многоточия, лутащи се и виреещи из кухината на емоциите ми.
така трудно е, повярвайте ми, така трудно е.
напоследък търся ред повече от всичко. ред в действията. и утре ще подредя. ще подредя чекмеджетата, ще изчистя, ще помогна на мама, ще чета, ще слушам музика, няма да се спра. ако имам тази възможност за утре, ако има утре, да, искам да направя това. а ако животът ми предложи нещо по-хубаво по-късно, тихо ще очаквам.
преди двадесет и четири часа в главата ми се въртяха думите "Искам да умра в китари".
(искам да умра в китари, хайде да умрем в китари, нека се стопим в акорди, моля ви, моля ви, моля ви)
Днес е друго. Ту главни, ту малки букви. По-хаотична съм от всеки друг път и по-добре ми се струва, че усещам (усещам, не разбирам) израза за владеенето на хаоса.
упоена съм, очите ми са широко отворени. нямам нужда от епитети и наноси от думи. просто не откривам каквото и да било и се чудя какво да правя тази вечер.
сега отново подреждам и-нет местата, които посещавам, и линкът за блогър е прекръстен на "Write".
Пиши, пиши, пиши, по дяволите. Твоят отдушник. Зарови болката и щастието, перфорирай всичко, прибери го в папка, не го оставяй да загние с ежедневието, не го оставяй да попие в забрава, не му позволявай да си тръгне.
Пиши, за да не загубиш усещането си за цялост. Пиши, за да има къде да се подпреш, когато навсякъде е пусто, а светът се върти над и под теб. Пиши, за да не рухнеш от незнайно как пролял се плач; пиши, за да оставиш нещо. Пиши, за да си мислиш, че създаваш, пиши, за да се почувстваш по-добре. За да си легнеш с чиста съвсет, по-лек и по-готов. За да прочетеш и препрочетеш собствените си думи. Пиши, за да ексфолираш душата си с фините частици на мръсната си суета.
не казваш и дума за това, което се страхуваш, че няма да стане. разбирам те.
тук при мен, някъде наблизо, нещо се счупи. сърце? не, твърде тривиално ( и все пак фатално?). счупи се нещо, за което няма да говоря, а просто ще продължавам учудено да вдишвам аромата на тютюн от пръстите си.
плачеш ли, когато слушаш алис ин чейнс и знаеш ли защо е окована въобще? плаче ли ти се, когато видиш, че часът е 5 и сутринта наближава? как ще ставаш в седем без двайсет след по-малко от месец, как ще забравиш тишината и сивотата на най-тъжното и все пак любимо място?
колко дни се опитвам да прибера разхвърляни страхове и колко безсрамно безстрашна ставам в някои моменти
боже, помогни ми да успея да... и ето, тук идва празното място, защото все още не съм сигурна какво искам
но пък се чувствам замислена по различен начин, вглеждаща се, втренчена
виждам тънката крива линийка огън, която поглъща отровата, отнема ми я.
"не, не си отивай", си казвам тихо наум, а може би дори на нежен шепнещ глас, "не искам да си тръгваш", защото имам нужда от тази отрова. за първи път в живота си.
пет и пет. намислете си желание.
i don't like to hurt but everyone gets weak
най-странното е, че почти всеки път, когато излизам и си пусна песен, която обичам, се чувствам така сякаш летя. а пък с "one love" се случва само когато съм вкъщи или когато спра. тази песен не работи в движение. а в нея има нещо толкова отиващо си. не, не знам коя дата е днес.
а най-тъжното е, че слушам линкин парк, които едно време обожавах, и мисля, че по този повод също си заслужава да се плаче
разплети възела и просто гледай безмълвен
confusing what is real
this lack of self-control I fear is never ending
съвсем след като написах всичко друго, което някой е прочел или ще прочете, вмъквам този абзац, защото този пост е каша. този пост е сутрешно гадене, много смях и думи, а понякога мълчание. нови срещи и по-други погледи.
не си говорим за прошка и възможности, не си говорим за нищо.
просто се страхувам, че ако кажа това, което напира да бъде казано, то ще се изпари. след като разкажеш за него, вече няма да има какво да трепти и да облива с топли вълни тялото ти. не че не търся някакъв покой в разбирането, просто не мога да се примиря с безредието и същевременно не искам да си представям какво би било, ако всичко се върне на старото си място.
съдейки по ежедневните си навици, не знам дали е логично да стане така. защото аз рядко се връщам към захвърлени неща. не, забравям ги, оставям ги, пускам ги, казвам им "сбогом".
колко хиляди думи чу днес, а лакираш ли ноктите си на светлината от свещ
танцуващ ли в нощните часове във вечно спрелите паркове
и затваряш ли очите си, за да се скриеш
my vision is distorted by my sleazy mind
сега наистина разбирам колко тежка може да е музиката. и как нямам нужда да слушам без спиране, защото тя се е впила в мозъчните ми клетки до такава степен болка, че трябва да правя средноголеми паузи, докато не прибегна отново до един от любимите си опиати
страхувам се да не сбъркам, като кажа нещо грешно, но животът е.. да.
сега, слушайки, мога да свърша само с това:
хайде да умрем
(защото да живееш, е до болка хубаво).
No comments:
Post a Comment