защо да не си измием ръцете и не напишем нещо умопомрачително оригинално в блоговете си, за да забравим, че не може да перифразираме пет смешнолесни изречения, свързани с една Османска империя, отслабване на централната власт, анархия, региони, българска буржоазия, надежди, Русия, Австрия, XVIII век

може би мога, а може би не.

защо да не измием ръцете и нервите си и не постнем в блоговете си колко -някакъв- е светът?
така всичко ще е по-лесно.

Да, Хапя.

Не се опитвайте, защото знам кога някой ме лъже. Знам кога някой ме лъже нагло и безочливо, студено и хладнокръвно, пронизващо и догарящо. Знам кога някой ме лъже. Знам го толкова добре, а ако този някой е прекрасен и усмихнат, ако се будя насън и събуждам след кошмари, ако притварям очи и отново се гмурвам в тях - значи това ме убива.
Какво искам ли? Може би да не бъда лъгана?
Не, просто искам да унищожа всичките причини за тази, онази или някоя бъдеща лъжа.

Но все пак, ако някой изявява неутолимо желание да ме излъже, нека дойде и се опита. Безразлично ми е.
Безразлично.
Обичайте или мразете - това е и е толкова просто. Ако застанете по средата на оста, ако стъпите не кръглата нула, ще убиете човек. Безразличие.

Пишеше, пишеше някъде, че не трябва да пишеш, ако не ври и кипи в гърдите ти; ако не можеш да правиш нищо, абсолютно нищо друго, освен да пишеш.
Аз не се чувствам така. Дори виновна не се чувствам. Не чувам какво ще напиша, още преди да съм докоснала някой случаен клавиш, който да даде начало на неизмислена мисъл и да бъде зародиш на генерален извод, който да изхвърля в килера с полезни съвети и заключения, които обожавам да пренебрегам.
Така ли пиша?
От всички земни чувства и емоции, които познавам и някога съм познавала, най-най-най-много мразя да съм ядосана. Целият свят потъва в черна плазма и дори сладките птички, които по подразбиране почти никой никога не чува, започват да лазят по наелектризираните ми нерви, които за жалост не биват омотани около игла, готова да ги изтръгне, мигновено и жестоко, пръскайки стонове и кръв.

И ако сега сгреша /а аз съм почти убедена, че ще/, ще ми се наложи да пусна всичките си очаквания за хората по вятъра с надежда да открият някой, който прилича на моята наивна версия, и да опарят него.
Всичко минава, нали? И с всичко се свиква?
Умориха се от грешките си и след многократното им болезнено повтаряне се научиха.
Научиха се.
Искам да спра, да спирам понякога.
Кое - да и кое - не?
С всичко се свиква, а това не говори добре за мен, за вас, за тях, за всички, които някога някъде сте срещали и ще срещнете.
Сложете никотиновата лепенка и изхвърлете кутията цигари в кошчето. Сложете лепенката за забрава и изхвърлете спомените на боклука.
Малко воля, "мога" и готово.
Защо тогава, по дяволите, всички се скъсват от рев и мрънкане, депресии и отчаяния, тъги и меланхолии?
Искам да ме уверят, че има такива срещи, които траят вечно и не се забравят. Че хората не са цигари, навик, шоколад или пък бира. Искам да ме уверят, че има крайни процеси и че ако не съм успяла, това не е защото не съм способна да се адаптирам - сляпа и неспирна.

Живея в ужасноустроен свят. Дори не мога да напиша за всички онези малки, счупени и оздравели мисли, които, може би или може би не, се разхождат в сивите, каменни коридори на престореното ми безразличие.
Сънувам кошмари, мъчно ми е за Ани, а има такива, които не подозират колко добре знам, че ме лъжат.

Писма и вдишвания, дълбоки и с характер. Докога, докога, докога?

Криви 2

"Не изпитвам страаааах от твоя смях
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"

Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.

Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.

*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям

Опаковки и боклуци

ПИСЪК! ПИСЪК! ПИСЪК!

Не ме е страх.. просто.. Писък!
Да, стоя си, да - абсолютно спокойна, но.. Няма повече "да".
Май съм твърде сляпа, толкова сляпа, че не забелязах как няколко месеца, които бяха вкарани в какви ли не всевъзможно дървени, бронзови, позлатени рамки, се изнизаха. Направо отлетяха. И ще продължава да се случва точно същото. Април, Май? Все едно, ще полетят покрай мен, а докато се обърна, няма да е останала дори следа от следите им.
Ето това ще се случи.
Номер 1.
Номер 2 е всичко останало. Което ми изглежда адски много, уможено по 10 на степен седемнадесета, разделено на някоя константа на непредвидените събития.
Просто... Да.
Преди две-три седмици мислех да излея всичките бушуващи вълни наяве чрез някакви прости съждения, малко застопорени изповеди и притихнал, бездействащ глас.
Не го направих преди две-три седмици, не го направих преди месец, не го направих и предишния месец. Месеците се натрупаха един върху друг под формата на сутрешно ставане пет минути по-късно, отколкото обикновено; под формата на безброй наполовина надраскани листове, събрани на камара непрочетени издания. И така, и така, и така.

Ако цената да напиша нещо нормално е да се успокоя и да се опитам съсредоточено да разкажа за всяка една мъничка точица съществуване, то аз няма да я платя.
Ако това е цената да успееш, то, моля, оставате ме на мира.
Та все едно не ви се е случвало? Знам, че сте кроили малки планове за неосъществени мечти; знам, че не сте смеели да кажете на никого, за да не развалиите магията. А когато не сте удържали на напрежението, споделяйки глуповатите си илюзии, сте се чувствали като предатели на най-съкровените си желания.
Разбира се, днес се прибрах и гледах Фокс Лайф на килима. Хванах края на "Спешно отделение", който представляваше следното: руса жена, обляна в сълзи, казва "Молих се на Господ, опитах да се да му покажа колко много искам.."
Да, това е, нали? Опитваш се да покажеш колко много искаш? Това е важното, нали? Колкото повече искаш, толкова по-голям е шансът разбърканите парчета да се подредят.
Страхуваш се да се откажеш, защото ако имаш тази смелост, не искаш достатъчно, а не искаш ли достатъчно, не заслужаваш.
Боже, свещени глупости!
Толкова много искам да викна на някого, толкова много искам част от всичко, което става, да е по нечия вина. Толкова много искам, а какво..
Човек винаги може да отлага слабостта си, винаги има един момент, в който избираш да устоиш или не.
Но няма да се чувстваме хора, ако винаги успяваме да устоим? Няма да има любов, ако свикнем да не изгаряме в някой произволен върхов момент. Няма върхови моменти, има върхови илюзии, има върхови заблуди.
Имам Нина Симон, която мога да слушам милиони пъти, но точно сега си търся друга песен.
И той, той съвсем не е там, а другите трябва да се научат кога е време да престанат да слушат напомнящи песни.
И като стана дума за спомени, аз много съжалявам. Съжалявам, че те забравих, въпреки че не исках.
Винаги има някой или нещо, което не искаме да забравим, и винаги се случва така, че ги забравяме, оставяме ги доброволно да вдигнат платна, да се понесат по течението и да се скрият зад хорозинта. Не, аз не исках да забравям, дори понякога все още помня, но от ден на ден става все по-безсмислено и напук на всичко и на своето огромно нежелание ще кажа: Лари няма да се върне.

disenchanted

Бъдете така добри да съберете остатъците от остатъците и ако е възможно да сътворите една нова, цяла и здрава играчка от тях.
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.

Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:

"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"

За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.





ох