Вече нося две обеци.

това трябва да направя. трябва.

трябва този път, тази година, след този период не да си легна, не да си позволя да се оставя на умората, не да затворя очи, не да заспя за броени секунди, а да се измъча, да достигна върха на изтезанието и мазохизма, на които съм способна, и да пиша.

какво ли, какво ли наистина знаят хората?
и кой Бог им е позволил да твърдят, че разбират всичко това?
защото..
защото..

защото вече ми се повръща от рейдиохед
защото не чувам бучене и по-скоро, защото не искам да чувам
защото те са тук - моята лампа, моята стая, но аз не им се радвам
и все пак е удобно, не знам къде другаде трябва да съм сега
но някак искам да не съм тук, защото..
защото ме е страх и искам да избягам от писането

не е ли побъркващо и противоречиво странно? толкова много думи извезвах и извайвах, толкова много пъти едва преодолявах жаждата си за писане и сега, когато мога, мога, наистина имам възможност да пиша, аз се мъча да избягам

непосилно ми изглежда да събера всичко в главата си и да го излея по някакъв начин. това откровено. но не би трябвало да разсъждавам по този деструктивен начин.
дали аз съм такава, или просто хората решават да се борят със страховете си, без значение дали от други хора или от насекоми? дали аз съм такава, или хората се поправят с измисления си червен химикал като тетрадка на първокласник?
съвсем не претендирам с уникалност, макар че много пъти съм се чувствала специална. снощи заспах с мисълта "колко съм нормална". и нямах проблем с това, просто заспах.
защо нямах проблем ли? защото знаех, че ще дойде моментът, в който ще разкажа за всички тези преплели се емоции, ще обсипя дупката във времето с думи, ще рисувам, ще чертая, ще се омотавам до припадък...

разбира се, аз не бих могла да искам някой да предполага как се чувствам, а чувствам ли се наистина, колко, защо, откога..
никой не трябва и не е длъжен, дори самата аз не съм.
наистина е все едно съм изпила тридесет и пет кафета, а умората е много по-неосезаема, макар че усещам как клепачите ми (въпреки че упорито се опитват да не го покажат) просто искат да се схлупят.

психическа и най-вече логична умора. цял ден подреждам и пия тонове вода, като изключим частта с пътя.
миналата година, само че два дни по-късно, бях също така шокирана, много по-различна, но все така откъсната.
тази година искам да прескоча себе си или да преодолея някаква бариера, като не лягам да спя ли? не знам. тази година хората успяха да покажат, че могат да бъдат по-студени от планинския климат, но какво ли знам аз за хората?
нямам заглавие, знаете ли.
и ето, сега имам.

вече нося две обици - да.
преди носех една. сбогом, 7-8-милиметрова дупка, свикнах с теб, свикнах да свалям обе/ицата, когато се къпя, и да я чистя, свикнах, но край. изхвърлям навици, дрехи, вещи и спомени - обичам да почиствам.

ако наистина някой подозира колко уморена съм. самата аз се опитвам да се хвана и да се уловя, докато изписвам тези безумни изречения. опитвам да се хвана, не усещайки как говоря произовлно истини за реални неща, и да се почувствам като в онези пъти, когато пиша насочено и съсредоточено. когато съм адекватна, когато съм готова да редактирам, когато..

аз просто мисля да спя.
толкова днес, утре ще се мъчим повече.