Изпитвам някаква полуизмислена страст към джаза. Но тъй като може да си измислиш дори любов и да потънеш горящ в нея, не я подценявам.
Изпитвам и някаква полуразгоряла се страст към музиката на Нина Симон.
Понякога просто си пускам нейни песни или пиша част от текстовете им, когато не знам какво да правя.
Заспивам под съпровода на прекрасния й женско-мъжки плътен, невземащ се на сериозно и флиртуващ глас и я чувствам по-своя отвсякога.
А и джазът е толкова очарователно поглъщащ точно защото е труден за слушане. Обожавам да открия трудна за слушане музика и да я обикна.
Какво друго е очарователно? Поток от думи, които не те задължават, а просто се подчиняват.
(Ако попитате някой зноен бразилски младеж какво е по-хубаво да чуеш - "Искам те" или "Имам нужда от теб" - той положително ще каже: искам те.)
Очарователни са ветровитите хедонстични вечери, в които, минути преди да излезеш, всички мрачни нотки на лошото настроение вият и се гърчат из действията и ужасната ти изнервеност. Но усетиш ли прилива на въздух и възможности, разбираш, че всичко би могло да се погледне от съвършено друг ъгъл.
Кратка дефиниция: непредвиден студ и навалица от хора, шум, музика и приятни светлини, които са толкова много и толкова накуп, контрастиращи на външната дълбока тишина, че не те преимат под крилото си. Озоваваш се в романтична, но непредразполагаща те да я усетиш атмосфера с текила сънрайз пред себе си и някакво кухо удовлетворение въпреки всичко.
По-късно се излива мерло там, където липсата на някой събужда усещането за празнота, дори да е единствено пространствена такава. Предфинална глътка от тъмното нещо в малката чаша и три минути свобода, която за всички е признак на лошо начало.
Завършваме с порой - тежък, есенен, на косъм да ни се размине, измиващ, изцеждащ, запомнящ се.
В целия студ, който се е пропил във всяка една тъкан на дрехите ми, в начупената коса и размазаните усилия, в смеха, който не мога да разбера защо е толкова логичен, и в забързаното ни размиване с облачната вода се чувствам просто щастлива. Поглеждам към пътя пред себе си и виждам как водата се лее толкова еднотипно - черна и бърза, повтаряща се в странни движения и очертания, като някаква компютърна графика, която се включва като скрийнсейвър.
Отлепяш мократа риза от себе си и за свое облекчение откриваш, че ще има топла вода, която да изстуди горещата стомана на изминалите няколко часа, за да я кали и запази цяла в съзнанието. Екологично кощунство и прекомерно разточение, докато си мисля колко е прекрасно да стоиш под душа с часове, да не бързаш, да не закъсняваш.. Да измиеш есенния воден студ, приемайки, че времето наистина ще се промени. Водата се излива гореща върху кожата, унася, приспива, успокоява, убива всичко черно - надежда и мир, топлина и въздишка.
След това откривам, че ми е останал още малко късмет и разни филми не са избягали от мястото, където ги бях оставила, за да ги възкреса в посветено време някога.
А като чуеш "европейско кино", нещо, донякъде от снобизъм, донякъде от любов към романтиката и меланхолията на непопулярното и отминалото, се пробужда в гърдите и нежно се пали, обаче всичко изминало се е насложило и нентрапчиво ти посочва съвсем различна дестинация.
Пускам си Фокс Лайф - "Клъцни/Срежи" - прекрасно. Преобличам се, гася светлината. Тази нощ няма да суша косата си, но и няма да заспя с дрехите. Оправям леглото, завивам се, топло и приятно, а и епизодът е заинтригуващ - мисля, че и целият сериал (рядко се лъжа за такива неща), но все пак сънят е по-силно притегателен. Заспивам в размити картини, които бавно и старателно рисувам, а на сутринта ми се гади от тях и не, не мога да ги взема, нямат чар, не струват в този проектиран вид.
И колелото се завъртя.
Днес мама откри пръстен, който мислих, че съм загубила преди малко повече от година, и то в чужбина. Не обичам да се случват подобни неща, защото съм някак глуповато-наивно устроена да им обръщам страшно внимание и да им отдавам незаслужено значение.
Чудя се дали всичко хубаво, което някога е било загубено, ще изплува по подобен начин, а след това спирам да мисля така, защото не ми изглежда градивно и пълноценно да се тровя с безсмислен оптимизъм от този род.
Откривам някои от старите си чернови и чета интересни неща. Препрочитам и последната, запаметана в бяло-червения телефон. Времето е сиво-есенно, от онова, на което почти винаги съм смятала, че принадлежа.
След малко ми се иска да се откъсна от оковите на четирите стени.
Не знам да се радвам ли, че утре е понеделник, но знам, че тези дни трябва усилено да вкарам в ред много свои планове и навици, защото едва ли другият вариант ще се отрази по-добре на всичко.
А и ужасно много ми се иска да седя щастливо на високите столове в подсигурено очакване, бегло усмихваща се на сладките тръпки в стомаха си и спазмите в щастливите мимики.
Рядко казвам какво искам, защото знам колко много допълнителни обстоятелства обособяват една ситуация и колко грешно може да бъде преценена, ако на линията на времето си стъпил по средата, на чертичката "Сега", но в мен се е родил поривът да искам повече от всичко и повече от всеки друг път да си търся накакво занимание, защото трудно понасям тишината. А настъпилата липса на усещане за бързане, задължетелна емоция и интензивност се опитва бавно да ме убие, докато галопирам измежду нов вид мисли, нов вид обърквания, нов вид въпроси.
Чета я бавно и този следобед заспах с нея буквално. Лили Иванова ме разплаква и много искам книгата също да успее.
Звучи наивно и повтаряно многократно, но страшно много се нуждая до десетина дни нещата да се подредят така, че да се уверя, че всичко е възможно, и да не ми се налага да обвинявам собствената си стресираност за фаловете и тъчовете в играта.
Просто нямам нужда, наистина нямам, да започвам каквото и да било с буца нерви в гърлото. По-добре бих се чувствала, ако мога да утоля дневната умора в заслужена почивка насред музика, хора, дим и светлина. А може би и някъде другаде.
Никой не ми липсва достатъчно осезаемо в момента, но открих нов силует, който ще ми е забавно да опитам да изуча.
Това беше кратка информация за случващото се, подредена във възможно най-отчетлив и разбираем вид, заобикаляща цялата неяснота, която ме обзема в смътните моменти, преди да заспя, и в други кухненски мигове, през които гледам невиждащо през прозореца или просто така виждам композицията в спомените си.
А също така днес е роден най-големият от близките ми братовчеди, за когото тайно се надявам, че след година ще се е превърнал в нова моя гордост, но дотогава ще си мълча.
И приключвам с нещо в съвсем мой стил, понеже невинаги съм фенка на бавните изречения - има дни, в които не съм способна да ги издържа.
Просто изпий две чаши студена вода и се върни към живота, защото ако не ти помогнат две чаши студена вода, аз едва ли ще мога.
No comments:
Post a Comment