Why don't you weep when I hurt you?

Сега ми се струва, че съм знаела за тази песен отдавна, много преди да я чуя в някаква реклама.
Не, не тази на Skunk Anansie.

И така, измежду TOEFL разгрявката и бясното удряне по клавишите, някъде между застоя ми вкъщи because of the rain и сутрешното прозрение, че това отиване към училище е есенно, мракът - също, следобедът - още повече - там някъде се пропуках.
И някъде там, малко след като разлях лак за нокти в ярко черешов цвят на килима, ми се стори, че вече ще се пръсна или просто ще се застрелям. От колко време не ме беше заливала такава гневно-хормонална вълна, от колко време не бях крещяла на създатели и месии, задето всичко ми се струва срутено и преобърнато, и аз, като един слаб в момента човек, избирам да не поправям себе си, а да крещя на някого, за когото дори не знам дали съществува.
Наум си мисля какво се случва и какво не се, разливам лакове, размазвам ги по светлите шарки с ацетон, пускам щорите, свалям райбера, слушам Skunk Anansie, решавам кръстословица, получава ми се, да.

И едва се сдържам, всяка секунда е като мъжки бой, в който някой винаги застава между двете страни или пък се опитва да обуздае побеснелия младеж с изпъкнали вели, изопнати жили и потно чело. Аз съм същата - идва ми да разкъсам и да опустоша всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки въпрос, който не звучи достатъчно заинтересовано, всеки намек за незадоволително отдадена интонация, всеки признак за нехипнотизиращо разширени зеници.

Не ми се беше случвало да съм такава от ужасно много време, не ми се беше случвало да пиша по това време и по такъв повод или поне не по the exact same way.

Музиката е хубаво нещо, с нея можеш да викаш и според Род Стюарт можеш да бъдеш с някого, стига да затвориш очите си. Щом имаш нужда от него.

Бих казала "Ако усетите, че съм решила да правя нещо мило за някого или пък просто да проявя загриженост и симпатия, спрете ме." Бих го казала, бих го казала, бих, бих, бих...

Но съм младежът с изпъкнали вени и изопнати жили, младежът с потно чело.. и се опитвам да се сдържа.


И само по рамката си личи, прозрачно е, само да се откъснеш от вникването в контекста, ще видиш колко ясно, кристално ясно очертано е ядрото на цялата абсурдна ситуация.
Обяснение на затварящите се очи, под които се разливат топли вълни, обяснение на нуждата да се заключиш в банята, обяснение на ноктите, впили се в дланите, обяснение на толкова много неща. Възможно ли е нещо подобно да е изначално?

А той лежи полумъртъв на сцената и феновете му, малки флегматични наркомани, го благославят, обожават и боготворят.
И той, гаден патетичен наркоман, лежи на сцената и може би опитва с остатъците от сетивата си, с трохите, запазили се през начупването на и без това изкривената му съзнателност, да запази момента такъв, какъвто е в онова пространство, наречено от чистите, праволинейни, умерени и непорочни хора "реалност".
И всичко това е едно огромно признание, колкото и необичайно да е.

А някакви спазми ту ме тласкат, ту рязко ме дърпат назад от решителната крачка, която съм на път да направя. И трезвомислието ми се възвръща под формата на видения в бъдещето, под формата на реална преценка за обстоятелствата и евентуалните последствия, а нещо ме бута, ръчка и злобно ми напомня, че нямам достатъчно думи за своя малък свят, а какво остава за останалия..
И никой никъде не прошепва с глас, прецеден през парченца гордост, объркани в горчиви, бесни и неизплакани сълзи, никой никъде не прошепва "Знаеш ли какво е най-хубавото нещо, което ще чуеш?"
Не го прави, но може би ще го направи, и тогава гласът наистина ще е такъв, но и уверен, че трябва да звучи, да прокънти из тишината, из влажния студ, из есенните наелектризиращи нотки шизофрения и копнеж, промиващи въздуха.
Защото този глас трябва да бъде чут, трябва да бъде чут и възприет от едно относително чисто съзнание, трябва да има къде да отекне и къде да се вмести, трябва да открие частица памет, в която да впие нокти, да хване и да не пусне.

и признай си "искам я" и дръж!


- Няма ли да ме попиташ кога ще си дойда?
- Не.
- Защо?
- Защото искам да видя силуета ти случайно някоя вечер, в която съм спряла да си спомням, че все още съществуваш.

...
(стига да е скоро)


If I opened my heart, there'd be no space for air.