(относително старо и годно за тонове реадакция, с които не ми се занимава..)
Побърквах се в тишината. Всяка мъничка вибрация преминаваше през тялото ми като ураган, след който никога не успявах да се съвзема навреме. Тъкмо когато се изправях, ме връхлиташе ново торнадо – по-бурно, по-силно и по-несломимо. Битието ми беше като на вейка; найлонов плик, намерил убежището си на някой посърнал клон, докато ветровете безжалостно го брулят и разкъсват отвътре.
Така тишината се опитваше да се отърве от мен всеки божи ден. Събуждаше ме рано или пък прекалено късно сутрин – когато и да се случваше, обичаше да надвисва над главата ми и кротко да ме гледа. Аз никога не успях да свикна и да преодолея този й ужасен навик. Зорките й, коварни очи ме следяха уж мило и загрижено, но всъщност просто бяха внимателни. Търсеха пролуката, през която сноп унищожение да премине и да превърне привидното ми спокойствие в история.
Отивах в банята, за да измия зъбите си – тя заставаше зад гърба ми и зловещо издаваше своето присъствие. Отражението в огледалото никога не се променяше – бях сама, но знаех, че някъде там, на сантиметри зад мен, чуждо съзнание витае.
Глътка горещо, ароматно кафе бе единствената обнадеждаваща мисъл в тези светли по модул дни. В главата ми чашата сама се рисуваше – от дъното до извитата дръжка, която щеше да е единствената хладна част от съда. Нямах търпение да затворя очи, а след като отново открехна клепачите си за света, да го направя с онази упояваща течност под съпровода на утринните лъчи, вещаещи изненади и много, много по-малко тишина.
Животът ми започна да се върти. По-скоро животът ми започна да се задвижва. Явно оста, на която се крепеше, се бе оказала твърда и не особено лесна за прекършване. Като дете, настанило се на удобна седалка на виенско колело, аз тръпнех в очакване огромната машина да започне да се движи. Първият лек трус винаги е най-хубав. Тогава знаеш, че след няколко секунди земята ще се отдалечи, докато не се превърне в съвсем различен, леко размазан и откъснат свят, далеч от новия такъв, кръжащ във въздуха.
Бях се зарекла никога да не потъвам в плаващите пясъци на канцеларската работа. В списъка, залепен на хладилника – онзи списък с неща, от които зависи дали животът ми ще се насочи в правилна посока, или пък, напротив, ще полети назад, та дори и надолу, фигурираха няколко точки, които заплашително бяха повдигнали големия си показалец.
Аз трябваше да променя света. Когато бях на шестнайсет, все още неориентирана, но с мозък, пълен до дупка с какви ли не идеи и контрамнения, силно вярвах, че някой ден, вместо да им се изсмея и изхвърля на най-близкото сметище, аз ще си спомня за всичките си залежи на налудничави мечти и ще преобърна цялата вселена.
Най-отгоре, с удебелен шрифт, малко над крива, надраскана с намерение да утрои значението на така или иначе важното понятие, стоеше думата „Изкуство”.
Та, разбира се. Как ще промениш света, ако нямаш набор от гениалност, умопомрачителни таланти и стотици нестандартни идеи, с които да залееш закостенелия, тесногръд и понякога скучноват свят?
Чаках. Чаках в някой хладен и полудъждовен ден вдъхновението ми да се покаже, виновно за това, че толкова дълго се е крило, да отвлече всичките ми планове за действие и да ги превърне в реалност.
Станах на седемнайсет. Нищо невероятно, потресаващо или разтърсващо не се бе случило. В главата ми избухваха вулкани от думи, аз тичах към писалката, за да ги
спася, преди да се вкаменят в студена магма, но никога не успявах да стигна навреме.
Запазих някакви остатъци от миналогодишните си идеи. Другите погледнах с лупата на
възрастта и убедена отсякох: „Детски работи”.
Имаше много дни, адски много седмици, върху които сеех семената на младостта, смехът не ме оставяше и въпреки дъждовните четвъртъци, животът можеше да се нарече хубав.
Лягах късно, ставах рано. С мислени клечки за зъби държах клепачите си, когато се събуждах в тъмнината, но след животворно плискане с вода денят започваше отново, а аз чаках да ми покаже накъде да вървя.
Оставаше ми пренебрежително малко време до края, след който щях да опаковам спомените и части от вещите си и да тръгна по следите на сърцето / в онзи случай – страстта към непознатото/. Последните си свободни месеци, преди да осъзная, че животът на зрял и сериозен човек наистина ме причаква зад ъгли и в тъмни пресечки, аз се хвърлих в своето голямо странстване.
По паркета в стаята ми хвърчаха надраскани листове, скици, проза и поезия. Безброй много книги, струпани накуп, или самотно линеещи, запълваха обема на помещенията, които най-често обитавах. Нямаше минута, в която животът ми да потъне в тишина без своя велик саундтрак. Изтезавайки очите под нощните лампи, студуваща и очакваща развръзката, си повтарях „само още една страница”, а погледнех ли часовника, бяха минали цели тридесет, та и повече, в които сюжетната линия само се усложняваше, вместо да се разкрие.
Биографиите на великите, големи, ненадминати (и така нататък суперлативи, с които увенчавах разни хора като мен и всички останали) личности тропаха със скъпите си обувки по чупливите ми възприятия и минута след минута, ден след ден аз пишех сценарий, с който бях готова да получа „Оскар”. Репетирах дори речта си наум – речта за онези награди, чиято публика е целият свят, но най-важният гост е невидим, защото се крие между камери, предсърдия и вряща кръв. Подозирах, че това бе домът на щастието.
Лятото на 98-ма беше моето голямо Лято. Събрала всичко онова, което светът бе така благосклонен да поднесе пред късогледите ми очи, аз реших, че е време.
И наистина беше време.
Стрелката на часовника направи първата си реална крачка в една нощ, в която липсата на избор владееше, а познатите ми занимания се бяха превърнали в най-отегчителните дейности на света. Имах два избора – да спя или да не спя. Първият беше всичко друго, но не и приемлив. Фокусирах мислите си върху втората алтернатива. Разсъжденията не се проточиха особено дълго и докато надрасках план-тезиса на тази лудост, вече бях събрала в раницата си най-нужното и на пръсти напусках апартамента.
Разни хора започнаха да изплуват на въображаемия ми екран, а аз се мъчех да избера един от тях, който да ме последва в епичното ми първо бягство. Малко бяха тези, които щяха да оставят юргана, загърнат на една страна, и тайно да се запътят към изхода със сдържан глас, който волно да отпуснат, когато всичко, което ни заобикаля, е свободата.
Малката ми лудост изправяше клетките ми пред едно величествено вълнение, но все пак възпитанието и внедрената съобразителност укорително повдигнаха червен знак „Стоп”. Реших, че смелостта ми би надминала очакванията ми само ако тръгна сама в нощта.
Затова го направих.
Нощният въздух не може да се сравнява с дневния. Вървях по празните улици в три през нощта, безстрашна и заредена с огромно количество енергия и адреналин. Нямах идея къде и защо трябва да отида, но бях сигурна, че не трябва да остана, окована от веригите на ежедневието си.
В някои блокове тук-там блещукаха мръсножълти светлинки, но преобладаваше цветът на съня, в който хората блажено бяха потънали. Разминавах се с измършавели бездомни кучета, а в локвите се отразяваха студените и сиви улични лампи.
„Светът щеше да е по-красиво място, ако нямаше улични лампи” – убеждавах се наум
и, разбира се, си вярвах.
Неусетно бяха минали двадесет и пет минути, а въздухът – все по-разреден и все по-хладен – започна да навява тревога в юношеската ми, готова за смях, сълзи и лудост душа.
След като подминах още няколко пресечки, погледнах към лявата си китка. 04:04. Съдбовно.
Пред очите ми, гола и самотна, лежеше магистралата. Магистралата, където хора и истории профучаваха за секунди, хора и истории се губеха навеки, хора и истории се
раждаха. Тогава пред мен се запали крушката на гениалната идея. И вече знаех – щях да пътувам. Макар в неподходящо време, за всеки влак си има пътник, за всеки, бягащ от четирите стени, има човек, който да го качи на стоп.
Настръхнала, губеща смелостта си капка по капка, тихичко си шепнех някакви молитви и с цялото си същество се опитвах да призова каквото и да е превозно средство.
Мина огромен тир, но интуицията ми подсказа, че не той ще е корабът, на който ще осъществя авантюрата си. Отдалече забръмчаха леки коли, но моята вдигната ръка не бе достатъчно умоляваща, за да склонят и да ме качат. 4:18. Времето напредваше, а не можех да се прибера вкъщи в шест, когато всички тепърва започват да търкат сънени очи. Вкъщи. Какво странно понятие. Бях толкова отдалечена от него, най-вече в мислите си.
Отдавна желанието да избягам някъде се стаяваше по ъгълчетата на душата, но никога не му бях дала правото да изкрещи, че съществува. Тази нощ бе идеалният момент, в който да ме уведоми и да предприемем акция заедно.
Без да знам, бях вдигнала ръката си и като по някакво чудо един черен „Ситроен” откликна на повика й.
Колата бавно спря пред мен, а след това вратата се отвори. През наближаващата сутрин две очи ме прободоха.
- Качвай се – изрече младежът, застанал зад волана.
Потреперих, но знаех, че няма връщане назад. Влезнах и се настаних на мястото до него.
Пред мен стоеше около 26-27-годишен мъж. Първото нещо, което си помислих, беше, че е недоспал. Оглеждаше ме с малките си очички сякаш се опитваше да разкрие цялата ми история и всички причини, заради които се намирах до него.
- Малко странно..-подхвана той.
Знаех, че очакваше да попитам за какво става въпрос, но аз търпеливо изчаках.
- Вместо да спиш, стоиш в чужда кола с напълно непознат. Не се ли страхуваш?
- От кого? От теб? – незнайно как събрах кураж да кажа аз.
- Така да е, щом си смела. Аз пътувам към морето. Имам стока за разтоварване.
- Добре. Към морето – наистина обичах морето и се съгласих.
Двигателят изрева, а пътят започна стремглаво да се свлича пред премрежения ми поглед.
С притеснение огледах колата, търсейки нещо необичайно. От малка бях свикнала да се страхувам, да очаквам нещо скрито и мистериозно да се появи. Когато бях на дванайсет, влезнах в една изоставена къща с надеждата да открия някого. Но не намерих призраци или нещо подобно. Остана ми само белегът на ръката, защото ме ухапа огромно бясно куче. Нуждаех се от своя страх.
- Ще запаля цигара. Надявам се да не възразяваш.
- Не, няма проблем. Все пак аз съм излишната тук.
- Никога повече не се наричай така. Ще заживееш с мисълта, че наистина си излишна – каза разпалено той.
- Нима не съм?
- Щом съм решил да спра и да те оставя да влезеш, значи не си. Няма нищо случайно,
нали знаеш?
Не исках да му отговарям.
Наклоних се напред и включих радиото.
Нямах сили да водя сериозни разговори. Ужасна музика, ужасна музика, ужасна музика. Радиата не се интересуваха за безнадеждните стопаджии в пет сутринта.
Под седалката ми се белееше ъгълчето на малка хартийка. Съмнителният непознат изтръскваше цигарата си през отворения прозорец. Обърнах листчето – беше снимка. Две хубави малки момчета, близнаци, и вероятно баща им, застанал зад тях, красив и усмихнат.
Пуснах изображението върху прашния под и се загледах в пътя.
- Явно не искаш да си говорим – малко укорително каза шофьорът ми.
- Уморена съм. А и не знам за какво бихме могли да си говорим.
- Как се казваш например?
- Това не е интересна тема за разговор.
- Това не е задоволителен отговор.
- Олга.
- Милен. Приятно ми е.
Образът започна да се доизгражда. Милен беше странен, пушеше цигара след цигара и през половин минута се обръщаше към мен с несигурно изражение. Беше пет и трийсет сутринта, когато реших, че може би трябва да го опозная. Имаше нещо особено в него.
Изведнъж разби тишината на мислите ми с поредния си въпрос.
- Защо си с мен, Олга?
- Къде трябва да съм? – неразбиращо отвърнах.
- У дома.
- Домът ми е последното място, където бих искала да бъда сега.
- Домът е всичко, за което някога ще се бориш.
- Къде е твоят дом? – попитах аз.
- Аз нямам дом.
- А търсиш ли го?
- Използваш думите ми срещу мен. Харесвам те.
Когато изрече последното изречение, сниши тона си.
- Това не е задоволителен отговор – отговорих веднага.
- Опитвам. Но понякога е сложно.
- Всичко гениално е просто, нали знаеш?
- Не си ли прекалено малка, за да говориш така? – рязко отвърна Милен, оглеждайки ме отгоре-додолу.
- Не мисля, че фактите имат нещо общо с възрастта.
- Когато почнеш да вярваш, че има факти, започваш да остаряваш.
- Значи вече го знаеш?
- Знам много неща, които умирам да не знам.
Сведе глава и затвори очи за секунда. Отвори ги, погледна ме за миг многозначително и отново се фокусира върху пътя.
- Дай ми пример – казах аз.
- Никой не се интересува от нищо друго, освен себе си.
- Това е нещо нормално. И всеки го знае. Искам да ми дадеш по-добър пример – продължавах да настоявам.
- Хората искат другите да страдат.
- Някои хора.
- Всички хора.
- Някои хора – натъртено повторих.
- Сестра ми беше много влюбена в едно момче. В последствие и той се влюби в нея. Но тя винаги се бе страхувала да покаже любовта си. Получи цялата му отдаденост, но не
смееше да му даде своята. Мина година и половина, откакто бяха заедно. Един ден откриха диабет на въпросния й приятел. Сестра ми трябваше да се грижи за него, да му бие инсулин и така нататък.. Знаеш. Докторите казваха, че ако не нарушава предписанията, ще живее нормално. Но той започна да се влошава. Все повече и повече. Колкото повече го надвиваше болестта, толкова по-любвеобилна ставаше сестра ми. Вкараха го в болница. Ася не спеше по цели нощи, а просто стоеше, хванала ръката му, и му говореше. След три седмици той умря. Тя започна да ходи на гроба му и да му разказва всички онези неща, които не бе могла, когато беше жив. Говореше му с часове.
- Чувствала се е свободна да обича човек, който няма как да реагира?
- Не ме прекъсвай – изръмжа Милен. - Седмица след погребението главният лекар, който го бе лекувал, позвъня, за да говори с някого от семейството ми. Вдигнах аз. Изследванията сочели, че през последните три месеца Александър не е получавал нужната доза инсулин. Заради това диабетът се развил още повече и той умрял. Погледнах през прозореца. Ася стоеше замислена на една слънчева пейка, държеше негова снимка в ръка и тихо ридаеше. Тогава разбрах.
- Боже. Убила го е. Само за да може да го обича – изумено изрекох аз.
- Жалко, толкова жалко. Хората са нищожни.
- Може би.. може би си прав. Но не всички са такива.
- Всички са такива. Слаби и самосъжаляващи се. И въпреки, че го знаят, никога не спират да повтарят грешките си.
- Много добре знаеш, че всеки греши.
- Знам. И аз греша. Но не повтарям грешките си. Нито пък тези на другите.
- Доста самоуверено, не мислиш ли?
- Не. Просто това е истината.
- Какво се случи със сестра ти след това?
- Омъжи се за някакъв кретен. Родиха им се момчета - близнаци. Прекрасни деца. Но не заслужават да ги отглеждат такива родители. Не заслужават.
- Явно имаш някакъв проблем с нея. Защо просто не преодолееш случилото се? Все пак тя страда и вината е нейна.
- Александър не заслужаваше такава съдба само защото Ася бе недорасла в чувствата си лигла.
Вената на челото му изпъкна, дишането му се учести.
- Струваш ми се прекалено загрижен за него. Няма нищо случайно, нали знаеш?
- Защо не пробваш псевдопсихологическите си умения върху някого другиго? – раздразнено отвърна той. - Малка си. Не го забравяй.
Настъпи мълчание, в което нищо друго освен една-единствена въздишка не успя да нахлуе.
- Щастлива ли си, Олга? – попита Милен изневиделица, като ме следеше с крайчеца на окото си, докато управляваше колата.
- Твърде относителен въпрос.
- Няма относителни въпроси. Отговори ми с „да” или „не” – отсече хладно той.
- Понякога - да, понякога - не.
- А сега?
- Ами.. наистина не мога да.. – мъчех се да смотолевя аз.
- Да или не? – гласът му бе леденостуден и настойчив.
- Да, сега съм щастлива. Свободна съм – излъгах.
Милен изхвърли догарящия фас през прозореца и заби поглед в хоризонта.
Мълчанието тегнеше, бе тягостно и прокарваше смразяващи тръпки по атмосферата.
Наблюдавах дългите пръсти и тънката му кожа, през която вените изпъкваха като тънки реки електричество. Ноктите му се спускаха в ритмична последователност върху таблото на колата. Каменното му, вглъбено изражение вдъхваше уплаха и напрежение.
Може би, ако се усмихнеше, щях да го харесам повече. Но той просто гледаше напред.
- А ти.. щастлив ли си? – едва отроних аз.
- Не си позволявам да бъда много щастлив поради три причини.
- Цели три? Ще ги споделиш ли?
- Първо – и той повдигна десния си палец – не мога да съм щастлив, защото ако се задоволя с това, което имам, никога няма да получа още.
- Какво имаш предвид? – попитах аз.
- Алчен съм и винаги искам още. Никога нищо не е достатъчно. Кажи ми какво ще направиш, ако разбереш, че няма как да бъдеш по-щастлива, дори да си на върха на еуфорията и успеха?
- Не знам, може би ще се отчая.
- Не. Ще се самоубиеш. Винаги, винаги има още. Трябва да е така.
- Коя е втората причина? – продължих аз, защото бях любопитна.
- Ако си призная, че съм щастлив, мога да загубя щастието си – повдигана показалеца на лявата си ръка, с която държеше волана. С другата пушеше. Димът се виеше и отиваше право в очите ми, които не можеха да го понесат и раздразнението се превръщаше в напиращи солени капки.
- Това е.. разбираемо.
- И третата – добави той, като отдели и трети пръст, а цигарата демонстративно изхвърли, сякаш го бях принудила да го направи, а след това накарала да се чувства виновен – не искам да загубя откривателския си талант.
- Откривателският ти талант?
- Ще спра да търся с убеждението, че вече съм намерил. Има нещо общо с първата причина. Би било толкова тъжно, ако спра да се вглеждам в нещата.
- Ти си труден.
- Казах ти. Знам много повече, отколкото трябва.
Сумракът бавно избледняваше и светлината рязко си проби път през развиделяващите се облаци. Часовникът твърдеше, че е седем часа. Облегнах глава на неудобната седалка и заспах.
Три часа по-късно ме събуди гръмотевица. В момента, в който отворих очи, сърцето ми щеше да се пръсне. Милен бе застанал на десет сантиметра разстояние от мен и ме гледаше втренчено.
- Какво, по дяволите, правиш? – стъписано попитах аз.
- Гледах как спиш.
Отдръпна се като малко дете, обвинено в нещо, което не е извършило.
- Просто.. Може би трябва да излезна от колата.
- Не, съжалявам. Беше грешка. Не се сдържах. Изглеждаше все едно цялото спокойствие на света се е вселило в теб.
Погледът му шареше на всички места, различни от очите ми. Ръцете му трепереха.
- Беше грешка. Остани. Приятно ми е да си говорим.
За секунда се почувствах поласкана.
- Не каза ли, че не правиш грешки?
- А после ти каза, че всеки прави грешки.
- И се оказах права. За жалост.
- Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?
Не знаех.
Колата се движеше по гол път в безкрайната пустош. Дъждът мрачно изпълваше облаците, а аз изпитвах нуждата да подишам чист въздух.
- Може ли да спреш за секунда?
- Защо?
- Трябва да отида до тоалетна.
- Добре, но не се бави - посъветва ме Милен.
Спокойно отворих вратата, стъпих на здравата земя и отново усетих как силата тече ведно с кръвта във вените ми. Извървях няколко бавни крачки, а след тях започнах да тичам.
Честотата на пулса ми бе достигнала плюс безкрайност, но нямах време за мисля за това. Нямах време за каквото и да било. Страхът ми отново оживя.
Косите ми се развяваха, всички жили се бяха опънали до нажежаване, но мигът се пропука и започна да се чупи на хиляди парченца. Чух ускорените му стъпки зад себе си. Гонеше ме. Опитах да тичам още по-бързо, но се спънах в някаква прашна, изхвърлена обувка. Ръцете му ме сграбчиха. Усетих как бавно се връщам назад, теглена с все сила от онзи, който можеше никога да не бях срещала. Празнотата навсякъде около мен щеше да вакуумира писъците ми.
Стигнахме до колата, обърна ме към себе си и със свирепо задоволство ме погледна втренчено. През противна усмихна разкри кривите си зъби.
- Май си се объркала. Пътуването не е свършило. Обещах ти превоз, ти ми обеща компания.
- Нищо не съм обещавала! – изкрещях, разгневена и с насълзени очи.
- Виж какво. Цигарите ми свършиха – каза той, пренебрегвайки моето състояние.
- Отивам до онази бензиностанция – ей там. Не мисля, че ще е удачно да бягаш отново. Но все пак ти решаваш какво да правиш.
Наблюдавах как застрашително се отдалечава, а буцата в гърлото ми пречеше да дишам и да мисля. Как бях стигнала дотам? Трябваше да направя нещо. Трябваше да се измъкна по някакъв начин.
- Мисли, Олга, мисли!
Огледах се. Ключовете на колата лежаха на таблото. Не можех да я запаля и да избягам, нямаше да успея. Нямах избор. Взех ги и реших да преровя багажника за нещо, което някак да ми помогне. Пъхнах ключа, после го завъртях.
Повдигнах капака и застинах на място.
Два чифта безплътни, широко отворени очи не ме гледаха. Нежната детска кожа бе започнала да посинява.
Две еднакви, чернокоси и красиви момчешки глави лежаха в багажника, увити в старо и мръсно одеяло. Усетих как ми се повдига.
Чух наближаващите стъпки на Милен. Вървеше бавно зад мен, а смехът му зловещо кънтеше.
Обърнах се и го погледнах с това, което бе останало живо у мен.
Онази налудничава усмивка не слизаше от лицето му.
Не знаех какво се случва, нямах думи.
- Харесват ли ти, Олга? – малките очи ме пронизаха отново. - Но са толкова еднакви. Трябва им разнообразие. Не искам да останат така самотни.
Гласът му разсичаше проникналата паника като острие.
- Мисля, че ще се радват на женско присъствие. Какво ще кажеш?
Пристъпваше все по-близо и по-близо.
„Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?”
Изречението отекваше в съзнанието ми отново и отново. Всички изходи бяха затворени. Паднах на земята и започнах да плача. Тогава го усетих. Откакто ме ухапа онова куче, винаги носех със себе си нож.
No comments:
Post a Comment