В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
No comments:
Post a Comment