and I pretend to pray

Последният път, когато бях в църква, просто не успях да се помоля. Не знам колко религиозна съм, но преди, като бях малка, страшно се страхувах от разни работи и се молех. Не знам каква параноя ме е гонила, но докато мама простираше късно навън, аз я виках. Понякога дълго не ми отговаряше - тогава се плашех с ужасни мисли. И се молех.

Сега пак се моля понякога, научиха ме, че е хубаво да бъдеш и смирен. Тати ми го е казвал няколко пъти, когато съм проявявала ужасна самонадеяност. И всъщност е така. Понякога просто притихвам и пускам всички очаквания, цялата си увереност и самонадеяност и оставам чиста и смирена. Хубаво е.

Някакво подобно усещане ме изпълва в църквите. Заради красивата светлина, тишината и мирисът на восък. Мъничкият ореол от топлина около свещите. Дарените стотинки. Изрисуваните тавани и стени. Гладките стъкла на иконите. Заради това глупаво интуитивно чувство, че винаги ще съм благословена. Благословена с любов. И че ако има Господ, той ме обича.
Откъсвам се от другите и притихвам. После просто се моля за това, което толкова искам. И толкова силно вярвам, че ще се случи.

Последният път обаче не можах. Гледах иконите, запалих три свещички, но в главата ми звучеше само "Много съм обидена".
И пак, и пак, и пак. "Много съм обидена". Реших да не насилвам нищо, както напоследък ми се струва правилно. И не се помолих. Съвсем егоистично.

Мога да се моля за останалите, наистина им желая купища хубави моменти, щастие и така нататък добрини и светлинки, за които те си мечтаят. За себе си оставям празнота. Трудно ми е. Знам, че когато формулираш дълго и прецизно желанията си като закон, който да не може да бъде заобиколен, шансът да се сбъднат е малък. Не насилвам нищо.
Нямам много избор. Поне сега, в този момент. Така ми изглежда правилно.

нещо в мен умря