май има нещо вярно. май тишината и изолацията на това място връщат светлината у мен. мистичните криви във въображението ми. съвсем девствената ми младост. чувствам се вкъщи.
любимата ми рокля е синя - синя на бели цветчета. така ми липсваше.
последният път, когато я облякох, май беше през септември миналата година. първият беше на шести юни, пак миналата година. един много ярък в паметта ми шести юни. купих я от пловдив.
тя е различна от повечето рокли, които имам. толкова млада и романтична е. синя е и би трябвало да се връзва с очите ми. носи спомени. разкроена е надолу. на вълни и етажи. скъпа ми е.
с нея сякаш нося "and he looks like a man. and he smells like a man". сякаш се прибирам късно и се опитвам да отключа по възможно най-тихия начин. да отворя вратата с мрежа към коридора съвсем леко и да я доближа толкова до магнита, че привличането на метала към него да стане безболезнено - без почти никакъв шум.
с нея сякаш е лято - а то сякаш почти дойде.
мислех, че пролетта е време за цензурираната дума, но беше просто време за желания и напрежение.
прибрах се, за да го смъкна от себе си, от кожата си, от клепачите си. трябва ми глътка въздух. затова дишах праха по булевардите на излизане от софия без никакъв ропот. изтърпях жегата и задръстванията, прескачащото моменти от песни радио, i am the passenger и няма проблем.
аз се прибрах, но други не го направиха и това щеше да е проблем, но запазих още малко търпение, а после тази рокля ме спаси.
спаси ме и ме отведе в двора на може би най-любимата ми и по странен начин лична изоставена стара сграда. внушителна, страшна и мистична. чиста и опетнена едновременно. свърталище на наркомани или просто легенда. влюбена съм в тези митове. висока стара гимназия с красива архитектура и разбити врати и прозорци. стаи, в които през нощта си шептят счупените стъкла и аматьорските надписи по стените, правят си компания боклуци, спринцовки и от време на време някой клошар.
зад чешмата петокласници за първи път пушат цигари и играят на подаръци само за да се целуват. няколко кестена правят голяма сянка, галейки пазвата й. пътеката към същинския й вход е изгубена и обрасла с бурени. другият е затворен с решетъчна врата. сградата е п-образна и чешмата в двора й е по средата на това "п", обградена от стени. стени с празни прозорци. от тези на подземния етаж някога се виждаха трупове на умрели кученца. и олющена мазилка. отдавна исках да се направя на вандал и хвърлих камък, за да счупя едно оцеляло стъкло. не знам дали се освободих от нещо.
по залез старата гимназия има цвят на сьомга. оградата й е каменна и слиза стъпаловидно надолу. покрита е с растения. а пред нея - в двора - има много трева, спокойна и избуяла. едно самотно, голямо и разлистено дърво. някакви други сгради също. но тя владее.
затова ми се стори умопомрачителна в тъмнината на тази нощ. гимназията, високите треви до нас, черната сянка на дървото, глухите прозорци и болната, широка и разляла тъжен поглед луна. звездите в небето, звездите, които най-накрая се показаха за мен. църквата в далечината, светещият кръст на онова възвишение. тихите светлини, мирисът на трева и влажна земя. нощта - примамваща, опасна, тъмносиня. аз съм нейна дъщеря и в очите ми изгрява слънцето. или пък луната.
място, някога създадено за много ученици. сега - за двама. за бягство, за докосвания, за откриване, за халюцинации. за цензурираната дума.
за много малко думи и много повече разбиране. усещане.
място, до което през тревата трябва да пристъпят момче и момиче - в изначалния смъсъл на понятията. библейски и вечно привличащи се, любопитни един за друг, уплашени и дръзки, неопитни и смели, невинни и сексуални, влюбени и просто нуждаещи се. неистово.
трябва въплъщения на адам и ева да съзерцават от там целия свят през счупените си като стъкла съзнания, да си мълчат в необясним полет през историята и митологията, през телата и душите си, през желанията си, през кривите си възприятия и вярвания, да се страхуват, да се поглеждат от време на време, да се докосват. ако аз съм ева, а някой е адам и е там, с мен на това място, преди да го изкуша, първо ще поискам да умра. защото ще имам всичко. цензурираната дума.
тази красота е трудна за поглъщане.
No comments:
Post a Comment