защото всъщност грозна си, когато плачеш за мен

Напрежението ражда вдъхновение.

Напрежението и виното може би ще ме хвърлят на някое легло. Ще ме хвърлят, легнала настрани, прегърнала някоя възглавница.
В другата стая кокалчета на юмрук ще се сблъскат с неговото лице. Ще се сипе мъжка ярост, гнусна арогантност, долна заядливост, ще се леят кръв, чест, болка и любов. Ще се лее силата, която винаги съм искала като ореол над главата си. Над червените ми коси да сияе тази тъмна мъжка сила. Сега над тях бди неуморимостта ми, която скоро може би ще коленичи в пристъп на прекалено много изпитания. Ще коленичи и ще промълви някоя молитва. Почти безнадеждно.

Напрежението, виното, болката, умората, любовта и угасналият ореол на предишното ми неспирно желание ще ме хвърлят в тъмницата на някоя чужда спалня. Тъмна, хладна и спасяваща. А в другата стая кокалчетата на неговия юмрук ще изписват с удари името ми. Ще ги вдъхновявам да рушат, без дори да знам какво се случва. Ръката му ще се строполи върху нечие голо лице, с русоляви вежди, примижали и студени очи, грозни и нагли. Ще завалят по нечия разглезена и изнудваща брадичка. Ще прекършат нечий лигав манипулативен глас, който знае как да бръкне с пръчка там, където най-много боли.

А аз, полузаспала, с виненочервени устни, с такива коси и тъмни клепачи, прегърнала някоя възглавница, легнала настрани в тъмната спалня, в която единствената светлина идва от коридора и от плахо гледащия към жилищните блокове прозорец, ще сънувам, бълнувам и халюцинирам как моите силни ръце, моите кървави юмруци, моите сцепени вежди всъщност са добре и намират пътя до мен в тъмнината.

Тогава ще осъзная, че в другите стаи музиката е спряла. Тогава ще чуя умерени и уравновесяващи гласове, застанали между двете страни. Тогава всичко ще стане много тихо, но аз няма да притежавам контрола, който да ме събуди и проясни.

Ще отворя очи за миг в тъмнината, а секунда по-късно ще спусна тъмните клепачи над мъглявите си очи.
Когато сънищата започнат набързо да пишат сценариите си и да се готвят да ме обладаят, вратата ще се отвори.
Топлината му ще запълни стаята, мирисът на парфюм ще ме усмихне наум.
Леглото ще изпука и аз ще разбера, макар и почти неадекватна, че е легнал до мен.
Ръцете му ще обгърнат кръста ми и аз няма да устоя. Ще се обърна и ще открия лицето му, покрито с рани и кръв.
"Какво е станало?", уморено ще процедя.
"Нищо важно", ще каже той и ще се притисне о мен по-силно.
"Боли ли те, любов?", ще попитам, без да го гледам.
"Само като ме караш да говоря", ще отговори той и ще се усмихне, а от това ще го заболи.

Тогава аз ще събера сили и ще се изправя в леглото. Ще го погледна отгоре и ще потърся на лицето му територия, която да изглежда здрава.
Ще се наведа и много леко и нежно ще го целуна там.

"Ако много те боли, ще взема всичките ти рани и ще ме боли вместо теб. Няма проблем."

От това ще го заболи отново, защото ще иска да се усмихне.

"Защо си се бил, любов?"

"Няма значение."

"Сигурен ли си?"

"Да."

Ще легна отново, но на гърдите му.

"Не искам да те боли."

"Не ме боли. Заспивай."

И ще започна да се унасям, стиснала ръката му и изцеждаща всеки мъчителен трепет на тялото му.

"Видя ли, че бих се сбил заради теб."

"Аз знаех, любов. Сега заспивай, а аз ще те пазя."

И никой няма да си тръгва.