Потънала в тъжни заключения - не трябва да става така. В един момент беше приятен и пореден спомен, в друг - причина за угризения и страх. Не трябва да е страшно. Нищо не трябва да е страшно.
Понякога осъзнавам какво казват очите на хората, разсъблечени от всички клишета и придобити рефлекси за догадки.
Понякога разбирам как един човек чува гласа си, как вижда ръцете си, лицето си, тялото си, как в собствената му глава отекват собствените му стъпки. За секунда.
Понякога усещам тъгата, удоволствието, емоциите. Много по-силно. Сякаш се концентрирам върху този, от който идват, сякаш разчитам всеки негов знак така, както той е искал да го подчертае.
Понякога мислите ми ме завързват на възел. Усещам любовта. Топлата, афроамериканска, оранжево-червена, сочна, романтична и галеща.
Усещам и студената, или по-скоро горчивата, дръпната, невъзможна, трудна, жилава, красива. Топяща се понякога. Невъзможна до момента, в който не я счупиш и не я превърнеш в друг вид любов. Също красива.
Понякога пътувам, като затворя очите си. Или като ги отворя.
И се боя, че ми трябват още много дози свобода. Поне за едно съм сигурна. Ще го поискам.
п.с. днес запалихме две свещички в църква.
No comments:
Post a Comment